Спорове около историчността на Христос

Автор:  Проф. д-р Георги Петров Бакалов

Човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от неговите ученици?

            От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Европейското просвещение през ХVІІІ в. няма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В областта на религията Средновековието поставя не проблема за историчността на Христос, а за истинността на вероучението и неговия божествен произход.

            Съвършено друг подход използва Просвещението през ХVІІІ в. В основата му стои дълбокото съмнение, придружено с отрицание на всичко мистично. И въпреки, че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около богочовешката природа на Христа, понякога се прокрадвал и скептицизъм относно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на ХІХ в. няма категорични доводи против становището на Църквата.

            Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата богочовешка същност са два различни въпроса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езическите учени Целз и Порфирий. След окончателната победа на християнството и превръщането му в официална религия на римовизантийската империя този въпрос повече не бил обсъждан.

            Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Йоан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. Разрешението на проблема за Неговата историчност трябва да се търси в документалните източници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и не библейски. От документално-историческа гледна точка обаче по-голям интерес представляват сведенията на независими от християнството източници, при това принадлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.

            От този вид най-ранни са свидетелствата на уважавания римски историк Тацит (55-120 г.), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 г. Тацит публикува съчинението си “Анали”, в 15 глава на което описва знаменития “Неронов пожар” в Рим през 64 г. По повод обвиненията на императора спрямо християните, които произхождали “от низините на градския плебс”, авторът заявява, че те водели началото си от “Христос, който бил осъден смърт при управлението на Тиберий (14-37 г.) от прокуратора Понтий Пилат”. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара били обличани в животински кожи и хвърляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.

            Анализът на текста, дава основание да се предполага, че Тацит черпел сведенията си от непосредствени наблюдения и разкази на християни от римската община.

            Друг съвременен автор и близък приятел на Тацит е Плиний Млади (61-114 г.). Съчиненията му са събрани в девет тома, запазени в преписи до наши дни. По интересуващия ни проблем интерес представляват отчетите му от провинция Понт до император Траян, писани между 111-113 г. В тях на различни места Плиний съобщава някои любопитни наблюдения: учението на споменатите в доклада християни било широко разпространено в Мала Азия. Твърдението на проконсула намира потвърждение и в новозаветната книжнина, откъдето научаваме, че след Палестина и Сирия обект на усилена проповедническа дейност е Мала Азия. В потвърждение наказаното Плиний констатира, че храмовете на езическите богове запустяват. Самите християни, пише по-нататък авторът, се “покланяли на Христос като на Бог.” Това правели сутрин преди изгрев слънце, обръщайки се на изток.

            Известието на Плиний е лаконично, но извънредно важно, тъй като има официален характер. В него се долавя подтекста на загрижения управник,който търси съвет от императора как да постъпи в така сложилата се ситуация. Трикратните упоменавания на Христос и християните не съдържат и следа от колебание за достоверност.

            Светоний (75-160 г.) е по-млад съвременник на споменатите автори, добре осведомен писател с достъп до държавните архиви. През 121 г. публикува известното си съчинение “Животът на дванадесетте цезари”, в което се съдържат две малки съобщения за  християните. Така в главата за император Нерон се казва: “Наказали (римските власти) с мъчения християните, привърженици на ново, престъпно суеверие”. Второто съобщение е поместено в главата за император Клавдий: “Юдеите, непрестанно недоволстващи и подстрекавани от някой си Христос, били изгонени от Рим.” Това станало по заповед на император Клавдий (41-54 г.) през 50 г. Потвърждение на цитираното известие намираме у евангелист Лука (Деян 18:2-3), който споменава за някой си юдеин Акила, изгонен от Рим по нареждане на Клавдий. Причина за тези действия на императорското правителство станали предизвиканите смутове в римската християнска община между защитниците на Мойсеевия закон и елинистите, които не приемали юдейските закони като задължителни. Царящата силна възбуда сред юдео-християните била схваната от римската полиция като причинена от “бунтовника Христос”. Прави впечатление персонификацията на нарицателното “християни” с личността Христос. Очевидно авторът познавал твърде бегло живота и устройството на християнската община в Рим, но съобщението му е напълно автентично.

            Никой от споменатите автори не разказва нищо конкретно за живота на Иисус Христос. При Светоний Той дори е обявен за съвременник на събития, станали 17 години след смъртта Му на Голгота. Обяснението за оскъдността на сведенията могат да се потърсят в обстоятелството, че животът Му протекъл в малката провинция Галилея пред очите на малцина от жителите на Палестина. Очевидно приживе Христос не е създал масово движение от привърженици, тъй като юдеите имали друга представа за своя Месия. Освен това самите римляни дълго време не правели разлика между привържениците на новата религия и древното юдейско вероизповедание. В този контекст проповедите и личността на Христос били схващани като сектантски разпри сред юдеите и не направили никакво впечатление на римските власти.

            Доколкото животът и проповедта на Христос за своето време е все пак частен случай от историята на евреите, логично е да се потърсят свидетелства сред самите юдейски източници. Няма нищо по-естествено от това да се вземе отношение към проповедта на един човек, който се представя за очаквания Месия и сам се нарича Син Божи. Още повече, че този проповедник многократно бичува консерватизма на еврейските религиозни водачи и се противопоставя на излишната строгост на Мойсеевия закон. При все това еврейската историография от тази епоха пази пълно мълчание спрямо личността на Христа. Красноречив пример в това отношение е Юстин от Тивериада, който в края на І век съставя хроника на еврейските князе до Агрипа ІІ, в която не срещаме нито един път името на Христа. Може би това да е била целта му.

            Все пак съществува едно изключение, което предизвиква сред повечето изследователи основателни съмнения. Става дума за известния еврейски историк Йосиф Флавий, автор на “Юдейски древности”, който разглежда лица и събития тъкмо от времето на Христос. В неговото съчинение Йоан Кръстител и Йаков, брат Господен, се споменават като автентични участници в историческите събития.

            Самата личност на Йосиф Флавий е твърде интересна. Произхождал от заможно семейство на юдейски свещеник, а по майчина линия се родеел с легендарните поборници на еврейската независимост – Макавеите, Йосиф Флавий бил патриот и подпомогнал сънародниците си в антиримското въстание през 66 година. По-късно преминал на страната на римляните и се ползвал от покровителството на двама императори – Тит и Веспасиан, на които успял да предскаже върховната власт.

            Образован и почти натурализират като римлянин, Йосиф Флавий същевременно бил отличен познавач на религията и културата на своя народ. Заради компетентните му исторически проучвания многократно е цитиран от сериозни историци като Дион Касий, Порфирий, Евсевий Кесарийски и Ориген.

            Кое предизвиква подозрения около историческата достоверност на Флавиевата история? Касае се за един конкретен пасаж от изключителна важност, който гласи следното: “В това време живял Иисус, мъдър човек, ако въобще може да бъде наречен човек. Той извършил необикновени неща и бил Учител на хората, които с радост възприемали истината. След Него тръгнали много юдеи, както и езичници. Той бил и Христос. А когато, по доноси на наши знатни мъже, Пилат Го осъдил на кръстна смърт, привържениците Му не се отрекли от Него. На третия ден Той им се явил жив, за което предсказвали божествените пророци, както и много други поразителни неща. Оттогава и до ден днешен съществува община от християни, които получили от Него своето име”.

            Първото съмнение по отношение на цитирания текст идва от почти дословното интерпретиране на евангелските разкази за Христа. Съпоставен с останалата част от “Юдейски древности”, този абзац остава чужд на общия контекст, което навежда на мисълта, че е добавка от по-късно време. Освен това т.нар. Флавиево свидетелство не е цитирано от Евсевий Кесарийски (339 г.), в чиято “Църковна история” са приведени редица далеч по-малко значителни свидетелства от не християнски автори. Необяснимо е защо цитираният абзац никъде не се споменава от защитника на християнската кауза Ориген (254 г.), който в апологетичното си съчинение “Против Целз” издирва доказателства от различни източници.

            В заключение на направените по-горе наблюдения върху т.нар. не библейски свидетелства стигаме до няколко основни извода: 1. Иисус Христос не е политически или социален деец, който с действията си би могъл да привлече вниманието на светските власт; 2. Очевидната политическа незаинтересованост е причината, поради която Иисус не бил осъден от Пилат Понтий и цар Ирод, което прави в практиката на рутинната им политическа дейност случаят твърде маловажен; 3. Земната мисия на Иисус Христос протича пред очите на малцина видни лица, фактически запознати с Неговото дело; 4. Римските власти и образованите люде в началните десетилетия от появата на християнството не правели никаква разлика между Него и слабо познатото им юдейство. Съвкупността от гореизброените обстоятелства и причини отговаря на въпроса за мълчанието на не библейските източници около личността на Иисус Христос.

            Земният живот на Иисус Христос е живот на човек, който има начало, развитие, кулминация и завършек, но тези данни получаваме единствено от библейската новозаветна книжнина. В това се съдържа слабостта и силата на евангелските свидетелства за Иисуса Христа. Слабата страна на тези свидетелства е, че те по презумпция могат да се квалифицират като субективни. Силната страна е, че в първите няколко века, когато се формира каноничният състав на новозаветните книги, се проявява изключителната взискателност към всяко свидетелство, в резултат на което отпадат или са подложени на строга критика многобройни източници, в които има легендарни данни и дори подробности а детството на Иисус, докато се оформи познатия днес състав на новозаветните книги. Подобна скрупульозност на антични ранносредновековни писатели не е често срещано явление, което ни кара да се доверим на евангелските свидетелства.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s