1. Предговор на автора

Предговор на автора
Автор о. Йоан Майендорф
Даденият конспект лекции по патристика се базира на записите на студентски лекции, прочетени в Свято-Владимирската Духовна Академия (Ню Йорк) през 1979-81г. Този курс лекции не претендира, че е всеобхватен по отношение на отнасящия се към предмета материал. По-скоро целта му се състои в това да определи историческата епоха, основните течения на богословската мисъл и главните въпроси, нуждаещи се от обяснение и обсъждане. След завършване на курса от студентите се очаква да бъдат запознати с литературата на предмета и да подготвят съответни писмени работи.По общото съдържание на курса за най-подходящо пособие на руски език може да се счита курса на проф. прот. Г. Флоровски, преподавал в Православния Богословски Институт в Париж, както и в Свято-Владимирската Духовна Академия в Ню Йорк – „Източните отци от IV век” (Париж, 1931) и „Византийските отци от V-VIII век” (Париж, 1933). За разбирането на историческото развитие през епохата на светоотеческата писменост особено важни са книгите на проф. В. В. Болотов от Санкт-Петербургската Духовна Академия – „Лекции по история на древната Църква” (СПб, 1907-18), и на проф. А. В. Карташов – „Все-ленските събори” (Париж, 1963). За запознаване със светоотеческото богословие въобще и особено с тринитарните спорове е важна книгата на А. А. Спаски „История на догматическите движения” (Сергиев Посад, 1906), също и блестящият труд на В. Лоски „Мистическо богословие на Източната църква” (Богословские труды, Изд. Моск. Патр., 1972). Някои проблеми на светоотеческата мисъл обективно и дълбоко са представени в наскоро излязлата книга на В. В. Бычков „Византийска естетика” (Москва, 1977).Сред по-ранните работи на руски език особено важни са: Ф. В. Фарар „Живот и трудове на св. отци и учители на Църквата” (превод от англ. на А. П. Лопухина, СПб, 1891); преосв. Филарет (Гумилевски) – „Историческо учение за отците на Църквата” (1859); Н. И. Барсов – „История на първобитната християнска проповед” (СПб, 1885); С. Зарин – „Аскетизмът според право-славното християнско учение” (СПб, 1907); П. Минин – „Главни течения в древната църковна мистика” (Богословски вестник, 1911-14); Сергий (Страгородски, впоследствие патриарх) – „Православното учение за спасението” (Сергиев Посад, 1894); И. В. Попов – „Идеята за обожение в древната Източна църква” (1906, Филос. и Психол.). Допълнителни библиографски указания към отделните глави са дадени в края на книгата.
Увод 1
Сред богословските дисциплини патристика (или патрология) се нарича дисциплината, която се занимава с изучаване на творенията на светите отци на Църквата. Когато се говори за отци на Църквата, обикновено се имат предвид велики богослови, такива като например Игнатий Антиохийски, Григорий Нисийски, Максим Изповедник, Григорий Палама – светии, чиито учения и имена са част от православното Предание.

От друга страна, също толкова известна и неизбежна част от историята на християнската мисъл са такива личности като Ориген например – eретик, но велик християнски мислител и богослов. Въпреки че Ориген не е отец на Църквата, без познаване на неговото учение е невъзможно да се разбере логиката на развитието на християнското богословие през първите пет века, тъй като неговото учение е в основата на всички важни течения на източната православна мисъл от това време.

Понятието „свети отци на Църквата” е неразделно свързано с понятието за църковно Предание – една от най-важните основи на нашата вяра. Свещеното Предание, както с голямо, така и с малко „п”, от своя страна, е свързано с понятието за авторитет. Християните имат един Учител – Христос, но Неговото учение не е било потвърдено лично от Него в писмен вид по време на Неговото земно служение. Затова цялото съдържание на нашата вяра ние получаваме, така да се каже, от „втора ръка”. Новозаветните писания са свидетелство на очевидци, избрани за тази роля от самия Господ (Мат. 10:1-5; Лука 6:14-15; 24-48 и др.) На тях им било дадено да съхранят в паметта си и да запишат всичко, което са видели, чули и разбрали (1 Йоан 1:1). Но новозаветните книги били написани не веднага след описаните в тях събития, а след няколко десетилетия. През това време споменът за живота и думите на Христос се предавал от уста на уста, от човек на човека, и така възникнало устното предание. Това предание съществувало в паметта на отделни хора, но било също така и израз на вярата на християнската община, на Църквата. Тази община била създадена от Иисус Христос и може да се каже, че след Неговото идване тя е съществувала винаги. Както е обещал самият Спасител, Неговите ученици се ръководят от Божия Дух – истинският източник на живот за християнската община. В Църквата живее Христос и Светия Дух учи Неговите ученици „на всяка истина” (Йоан 16:13). Отделните лица живеят не във вакуум, а принадлежат на Църквата, която е храм на Духа и тази среда, където съществуват не само отделни човешки обичаи и предания, но и единно Свещено Предание, писано или неписано. Светият Дух ръководи цялото тяло на Църквата и затова Църквата, ползвайки своята пълнота на познание и авторитет, избира кое да стане част от нейното Предание.

Този избор се осъществявал и в апостолските времена. Известно е, че св. ап. Павел е написал поне още две послания, които не са част от новозаветния канон. Не е включено в Новия Завет и послание, чийто автор се счита ап. Варнава. Били отхвърлени апокрифни и гностически евангелия. Само с Божия Промисъл може да се обясни защо още в най-ранни времена са били отхвърлени или приети в канона дадени произведения. Тогава не е имало научно-исторически методи за определяне на истинността на различни записи на Христови думи или достоверността на някои апостолски писания. Но въпреки това се оказало, че изборът бил направен правилно, дори от историческа гледна точка. Добре е, че тогава още апостолското авторство само по себе си не е било единствен критерий за истинност. Така, в канона не били включени двете гореспоменати послания на Павел; „Послание до евреите” вероятно не е писано от самия апостол; евангелист Марк, както е известно, е записвал по думите на ап. Петър; накрая, нито св. Лука, нито великият Павел не били от апостолите, избрани от Христос по време на земното Му служение. По този начин ставал подборът, който се осъществявал от авторитета и интуицията на цялата Църква, вдъхновявана и водена от Светия Дух.

Животът на Църквата е неразделно свързан със Свещеното Предание и в историческото странстване на Новия Израил съществува постоянна и насъщна необходимост от авторитетно свидетелство на Църквата – на нейното Предание. Отци на Църквата се считат такива личности, такива учители и писатели, които Църквата единодушно признава за авторитетни свидетели, т. е. хора, дълбоко разбиращи и правилно тълкуващи Истината на Откровението.

Римокатолическата Църква, винаги стремяща се към точни определения, предлага следната формулировка: отецът на Църквата трябва да отговаря на три условия – древност, святост и правилност на учението. Римската традиция особено подчертава съществуването на хронологически граници: за нея св. отци са съществували само до VIII век включително. Последен отец бил св. Иоан Дамаскин. Всички изтъкнати богослови след Дамаскин при католиците се наричат “учители на Църквата”, а не отци.

В светлината на православното разбиране на Свещено Предание такъв подход е неприемлив. Нашата Църква учи, че божественото откровение не е ограничено от Светото Писание, а Свещеното Предание не е ограничено от никакви хронологически граници. Светият Дух действа сред хората от всички времена и Църквата „познава” сред хората своите „свети отци” не заради древността, а ръководейки се от своята вътрешна интуиция, на основата, на която и се формира Преданието. Така например, отецът от XIV век св. Григорий Палама е бил провъзгласен за светец няколко години след смъртта си.

Основно и решаващо условие за определяне истинността на учението на даден отец на Църквата е апостолската вяра: трябва винаги да се помни, че Църквата определя себе си като апостолска, а не светоотеческа Църква. За свети отец се счита този, който правилно тълкува апостолската вяра за своите съвременници. Такъв човек ясно вижда проблемите на своето време и така проповядва християнството, че да разреши тези проблеми, да отговори на въпросите, да противодейства на заблужденията. Точно определение в този случай не е възможно: цялата Църква, цялото Предание служат като критерий. Това отсъствие на точни определения в известен смисъл представлява голямо неудобство – хората обичат да бъдат насочвани, ръководени, да им се казва как да постъпват и какво да мислят. Възникването на папството в известна степен може да се разглежда като проява на това всеобщо желание за точни правила, външни критерии и рецепти за истината.

Друг римокатолически критерий за това някой да бъде признат за свети отец е светостта на живота. Този критерий е приемлив и за нас, но с уговорката, че той не значи, че светите отци са били абсолютно безгрешни – това е възможно единствено за Бога. Църквата никога не е считала безгрешността като условие за признаване на някого за светец. В древността понятието за святост се употребявало доста по-широко, отколкото в наше време, и формален процес на канонизация изобщо не е съществувал. Половината от всички средновековни византийски патриарси – тези, които не били формално осъдени за ерес – били признати от Църквата за светии. Окончателното решение е винаги на самата Църква. Само Църквата знае дали „кандидатът” отговаря на някакви трудно определими, но все пак несъмнено съществуващи вътрешни изисквания, показващи логиката на развитие на Преданието – от една страна, и формиращи Преданието – от друга страна.

Ако ние считаме, че писанията на светите отци на Църквата са свидетелство за истината, ние трябва да пребъдваме с тях в духовна приемственост. Това не значи, че ние трябва да повтаряме всичко, написано у светите отци, а по-скоро предполага усвояване на някаква вътрешна логика, интуиция, последователност на развитието на светоотеческата мисъл. При този свободен път обаче винаги съществува опасност да се изпадне в ерес. Не трябва да се забравя обаче, че никой човек, поради своята човешка ограниченост, не е свободен от такава опасност. И от друга страна, пълен еретик е единствено дяволът, който веднъж и завинаги е казал „не” на Бога.
Както другите хора, така и светите отци са живели в конкретна историческа и културна епоха. Техните писания били отговори на определени въпроси, отнасящи се за конкретни лица. Всичко това има голямо значение за правилното разбиране на светоотеческите творения. За да се вникне действително в света на светите отци, да се почувства тяхната мисъл, да се разбере защо те са говорили именно така, а не иначе, и какво означава всичко това за нас – носители на друг манталитет, живеещи много векове след тях, в друга култура – за нас е необходимо да изучаваме историята. Историята е неразделно свързана със Свещеното Предание, но между тях трябва да се прави разлика. Не може да се отъждествява светоотеческата литература с историята на християнската литература. Така, както споменахме, през ранно-християнския период съществували много апокрифни писания, които Църквата не признала за „свои”, за боговдъхновени, които все пак представляват голяма ценност за изследователите на ранното християнство – както историци, така и богослови.

Друг пример може да бъде даден с Ориген. Неговото учение имало огромно влияние на цялото богословие след това, но въпреки това, Църквата осъдила Ориген и неговите съчинения като еретически. По отношение на ереста ще повторим пак: в нашия паднал свят не съществува пълна свобода от заблужденията и в известен смисъл хората дори „имат право” да се заблуждават. Еретични твърдения могат да се намерят при всеки свети отец, но не съществува и такова понятие като пълен и абсолютен еретик: и в учението на Ориген има много дълбоки и важни истини. Само вярата на Църквата като едно цяло, като общество на вярващи, обединени и водени от един Дух, може да „познае” ереста, да направи разлика между истина и заблуждение, да осигури тези приемственост и постоянство на християнската мисъл във времето и пространството, които и съставят същността на църковното Предание.

Такова динамично разбиране за Преданието не се забелязва от страничния наблюдател. Светските изследователи на християнската литература отказват да признаят съществуването на този обединяващ принцип. Напротив, протестантските фундаменталисти признават боговдъхновеността и авторитета само на Св. Писание, давайки си свобода да го разбират и интерпретират, както намерят за добре, игнорирайки цялата история на християнската мисъл. За римокатолиците единствен критерий за истина е безгрешният папски авторитет. В Православната Църква погледът „отвътре” ни позволява да правим разлика, или по-точно да чувстваме постоянната линия на приемственост в християнската литература, която става особено очевидна при по-близко запознанство със светоотеческата книжнина. Тази приемственост е динамична и неуловима и е неразделно свързана с чудото и тайната на съществуването на самата Църква през вековете.

Отците на Църквата са писали главно на гръцки, на латински, също и на сирийски език. Доста голямо количество светоотечески писания са запазени в преводи на грузински, коптски, арменски, етиопски, арабски, старобългарски и други езици. В раннохристиянската епоха и през средновековието те са се разпространявали в ръкописна форма. Масовото печатане на светоотеческа литература започнало през XVI век на Запад. Източната част на християнския свят в епохата на изобретяване на книгопечатането била завладяна от турците и фактически там нямало интелектуално развитие. На Запад повечето ръкописи били издадени от мавринианите (Mauristes) – така се наричало ученото общество на бенедиктинските монаси във Франция, които живеели в предградие на Париж, в манастира св. Мавър – един от учениците на св. Бенедикт. За своето издание бенедиктинците получили голяма субсидия от френския крал Людовик XIV. Людовик започнал да се интересува от гръцките отци, след като разбрал, че те са живели в епоха, когато не съществувал папският абсолютизъм. Кралят държал на своята независимост от папата („галиканство”) и затова покровителствал дейността на мавринианите. Монасите събрали и издали ръкописи със съчиненията на св. Атанасий Велики, св. Григорий Назиански, св. Кирил Йерусалимски, св. Иоан Златоуст, блаж. Августин и много други. И досега почти цялата достъпна за нас светоотеческа литература съществува благодарение на техните пълни (макар и не критични) издания.

По-късно, през XVII – XVIII век били напечатани и на Изток някои неща. През 1675г. в Яш (намиращата се в Румъния гръцка колония, дошла от Фанари, управлявана от гръцки княз) било публикувана голяма сбирка от светоотечески писания, съставена от йерусалимския патриарх Доситей и имаща антикатолическа насоченост. През 1782г. във Венеция, където също имало гръцка колония, било издадено „Добротолюбие” („Филокалия”) – сбирка на духовни писания, съставена от св. Никодим Светогорец. Възможността на тези публикации се обяснява с това, че в Яш и Венеция, намиращи се на края на Отоманската империя, съществувала по-голяма интелектуална свобода, отколкото в другите части на православния свят, намиращи се под властта на отоманските турци.

През XIX век френският свещеник Ж. П. Мин (J. P. Migne: 1800-1875) предприел грандиозно издание на светоотечески творения. Повод за това, както и в епохата на Людовик XIV, послужило недоволството на френските католици от догмата за непогрешимост на папата. За работата над изданието Мин наемал всеки, който бил съгласен да му помага: сред неговите сътрудници имало свещеници, бродещи монаси и други хора. Изданието на Мин не било нито критично, нито научно. Освен за първи път публикуваните материали, в него се препечатвали много произведения, вече издадени от мавринианите. Резултат от усилията на Мин били две монументални серии: 217 тома „Латинска патрология”, включваща периода до папа Инокентий III (XII – XIII век), и 162 тома „Гръцка патрология”, включваща периода до 1453г. От тази хронология става ясно, че според Мин латинското предание завършило през XIII век, а гръцкото – два века по-късно, при турското нашествие.

В наше време ние все още използваме изданията на Мин. Болшинството светоотечески произведения са преведени на английски и руски език. Като резултат от дейността на т. нар. „Оксфордско движение” излязоха две серии преводи на английски език: „Доникейските отци” в 10 тома и „Никейските и следникейските отци” в 28 тома. През целия XIX век светоотеческата книжнина се е превеждала на руски език. Особено силно покровителствал преводите Московският митрополит Филарет (Дроздов), който разпределил делото на превода между Духовните Академии. Санкт-Петербургската и Московската Академии издавали преводите на гръцките отци, а Киевската Академия – латинските. Съществуват и ред други издания на различни езици, също и събрания избрани откъси от светоотеческата литература. Постепенно, с усилията на много съвременни учени, възникват нови критични издания на отците в оригинал. Критическото издание на древния текст се отличава с това, че в него се използва не един ръкопис (както са правили мавринианите и абат Мин), а по възможност всички ръкописи, съдържащи дадения паметник, т. е. установява се възможно най-близкия до авторския оригинал текст.

Превод от руски език: Кирил Кръстев


1. Встъпителни текстове от лекционния курс по патристика, воден от о. Йоан Майендорф през 1979-1981 г. в Духовната Академия “Свети Владимир” в Ню Йорк и издадени под общото заглавие “Въведение в светоотеческото богословие”.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s