2. Св. Игнатий Антиохийски и св. Поликарп

Автор о. Йоан Майендорф
 
Глава I

Апостолски мъже обикновено се наричат Климент Римски, Игнатий Антиохийски, Поликарп Смирненски и други, които според преданието приели Христовата вяра от апостолите и били техни непосредствени приемници.За св. Игнатий Антиохийски (известен също като Богоносец) ние знаем от „Църковната история” на Евсевий Кесарийски (IV век). Игнатий бил втори антиохийски епископ (след Еводий) и умрял мъченически по време на управлението на император Траян. Според Евсевий той бил пратен в Рим и даден на дивите зверове в големия цирк. По пътя към столицата Игнатий написал различни послания, в които ободрявал и утешавал малоазийските християнски общини. До нас са стигнали седем послания: до римляните, ефесяните, магнезийците, тралийците, филаделфийците, смирняните и частно писмо до Поликарп, епископ на Смирна, който пък събрал тези писма и ги издал. Писмата на св. Игнатий представляват ценен източник на сведения за ранно-християнския период, за който ни е известно твърде твърде малко.

Съществува благочестива легенда, че детето, което Христос поставил сред апостолите, казвайки: „ако не се обърнете и не станете като децата, няма да влезете в Царството Небесно” (Мат. 18:2-3), бил именно малкият Игнатий, макар че хронологически това едва ли е възможно. Също и св. Йоан Златоуст свидетелства, че св. Игнатий не е виждал на живо Господа.Интересно е, че в писмата на Игнатий за обозначаване на християнската община се употребява глаголът παροοικέω, откъдето произлиза думата „παροικία”, която значи „вторично (временно) пребиваване”. Така, на гръцки заглавието на Посланието до римляните буквално значи „До църквата Божия, (временно) пребиваваща в Рим”. Впоследствие думата „ παροικία” станала технически термин, значещ „храм”, т.е. църковна община, намираща се в дадено място. Това е винаги една и съща Църква Божия, „временно пребиваваща” или „странстваща” в Рим, Антиохия, Ню Йорк, Токио или Москва, защото истинският дом, „постоянното местожителство” за християните е небесният Йерусалим, който ще се яви в края на времената.Особен интерес в писанията на св. Игнатий за нас представляват две взаимосвързани теми – христологията (учението за Христос) и еклисиологията (учението за Църквата). Трябва да се има предвид, че в историята на ранната Църква Игнатий бил първият голям християнски писател с нееврейски произход и от нееврейско обкръжение, и в писмата му има малко цитати от Стария Завет.Учението на Игнатий за Христос е свързано с неговата полемика против докетите – еретици, отричащи материалния аспект на боговъплъщението и считащи Христос за нещо като безплътен ангел: “Затова бъдете глухи, когато някой ви говори без Иисус Христос, Който е от рода Давидов, от Мария, Който наистина се роди, яде, пи, наистина бе преследван при Понтий Пилат , наистина бе разпнат, под погледа на небесните и земните, и подземните, и Който наистина възкръсна от мъртвите, тъй като Го възкреси Неговият Отец. Той ще възкреси и нас, вярващите в Него в Иисус Христос, без Когото нямаме истинен живот.” (До тралийците, 9).Св. Игнатий напълно отхвърля всички съмнения относно материалността на Христовото тяло. Това усещане за конкретност, историчност, имат решаващо значение за нашето спасение, защото ако тялото на Христос било нереално (както казвали докетите), то и нашето спасение щеше да бъде нереално, а не действително.В богословско отношение св. Игнатий принадлежи към малоазийската школа. Според терминологията той стои по-близо до св. Йоан Богослов, отколкото до св. ап. Павел. Павел използва думата „σῶμα” (тяло) в положителен смисъл, докато думата „σάρξ” (плът) в неговите писания има отрицателно значение. Св. ев. Йоан говори за плътта положително: „И Словото стана плът” (Йоан 1:14) и в този смисъл той е близо до еврейската традиция, използваща думата „baŝar” (плът) като благо, дадено и благословено от Бога. Св. Игнатий, говорейки за реалната плътска природа на Христос, също използва думата плът в положителен смисъл. Понякога неговото описание на Спасителя звучи почти като Халкидонското вероопределение: “…Има един врач и на плътта, и на духа, роден и нероден, в човек – Бог, в смърт – живот истинен; и от Мария, и от Бога, първо страстен и тогава безстрастен, Иисус Христос – нашият Господ”. (До ефесяните, 7).

Трябва да се повтори, че настоявайки отново и отново за реалния, плътски характер на боговъплъщението, Игнатий по този начин утвърждава реалността на нашето спасение. За да ни спаси, Христос е трябвало с точност да се уподоби на нас, а следователно, да се облече с истинска жива човешка плът. Тази сотириология (учение за спасението) служи като основа за християнската нравственост, която се състои в уподобяване на Христос. Това уподобяване не се ограничава само със спазване на нравствения закон, но – както Спасителят напълно и реално приел нашата човешка участ, така и ние трябва да възприемем Неговия живот и особено Неговите страсти и смърт: “Но ако други, също като някои безбожници, т.е., невярващи, казват, че Той пострада само привидно, те самите са привидни. Иначе защо аз съм в окови и защо се моля да се боря със зверовете? Така напразно умирам, следователно говоря лъжа за Господа. И тъй като нещата имат край, едно от двете ни предстои – смърт или живот, и всеки ще се отправи към своето място. Така както, ако имаме две монети, една Божия и друга мирска, всяка една от тях има положен свой собствен образ: невярващите – образ на този свят, а вярващите в любовта – образ на Бога Отца, явен ни чрез Иисус Христос, чрез Който ако не умираме доброволно в Неговото страдание, Неговият живот не е в нас.” (До тралийците, 10; До магнезийците, 5).

С други думи, ако Христос е съществувал само призрачно (а в такова призрачно съществуване на Христос вярвали докетите и много от гностиците), то тогава и смъртта Му е била призрачна. Но според св. Игнатий ранното християнство учило за реалността на боговъплъщението, че Христос действително умрял на кръста, и мъченичеството е съвършено уподобяване на Христос. Със своята смърт за нас Христос победил смъртта и затова смъртта за вярата, заради Христовото име, е свидетелство за безсилието на смъртта. Не било трудно да се избегнат гоненията, но християните доброволно искали да пострадат или да умрат за Христа, по този начин, демонстрирайки истинска преданост към Този, Който страдал и умрял за нас и превърнал в победа самата смърт. Затова са и тези, иначе необясними, ревност и стремеж на св. Игнатий да стане мъченик. Така, в посланието до римляните той моли римските християни да не му помагат и да не се опитват да попречат на неговата смърт: “Аз пиша на всички църкви с повеля към всички, че аз умирам доброволно за Бога, ако вие не ми попречите. Моля ви, не ми оказвайте ненавременно доброжелателство! Оставете ме да стана храна на зверовете, чрез които може да достигна до Бога. Жито съм Божие и чрез зъби на зверове нека да бъда смлян, за да бъда чист хляб Христов. …Но ако пострадам, ще стана освободен роб на Иисус Христос и свободен ще възкръсна в Него. Сега окован се уча да не желая нищо. (До римляните, 4).

В този откъс, зад красноречивите думи на образования сириец се крие ясният образ, типичен за евхаристийното богословие на неговото време. В „Учение на дванадесетте апостоли” (Дидахия) употребата на хляб в евхаристията се обяснява като символ на Възкресението и на Преображението. Преходът от старото към новото става чрез смъртта, чрез пълна трансформация: зърната се смилат и стават тесто, от което се пече хляб; новият живот започва, когато зърното пада в земята и умира. Същият символизъм важи и за виното: за да се направи вино, трябва да се смачка гроздето и да се остави да постои, давайки начало на нова, преобразена природа.

Св. Игнатий разсъждава за смисъла на мъченичеството по следния начин: “Не ще ми принесат никаква полза пределите на света, нито царствата на този век. За мен е по-добре да умра в името на Иисус Христос, отколкото да царствам над краищата на земята. Търся Онзи, Който погина заради нас; искам Онзи, Който възкръсна заради нас. Не ми пречете да оживея, пожелайте ми да умра (за да живея). Не отдавайте на света искащия да е Божи. Пуснете ме да приема чиста светлина. Пристигнал там, ще бъда човек Божи. Позволете ми да бъда подражател на страданията на моя Бог.” (До римляните, 6).

Мъченическата смърт се уподобява на раждане за нов живот. Тази мисъл впоследствие се изразила в това, че годишнината от смъртта на мъченика започнала да се почита като негов рожден ден. Мъченичеството на първите светии на християнската Църква било най-доброто свидетелство за същността на християнството и смисъла на християнския живот като уподобяване на Христос и единението с Него.

Учението на св. Игнатий за Църквата (еклисиология) произлиза непосредствено от неговата христология. Тъй като за нашето спасение е необходим реален, плътски, исторически Христос, затова и спасението се осъществява в конкретна видима община, в Църквата. Невъзможно е да бъдеш християнин само в духовен, мистичен смисъл, без да участваш във видимата Църква. Понятието за християнски живот предполага участие в реално общество от хора, в конкретно място. Спасителят от самото начало на Своето земно служение бил следван от група избрани от Него ученици, които след Възнесението останали свидетели на Неговия живот и учение, а след Петдесетница образували ядрото и станали първите вождове на новородената Църква. Оттогава Църквата е съществувала винаги и нейното съществуване е неразделно свързано със съществуването на самото християнство.

Важен за правилното разбиране на еклисиологията на св. Игнатий е трудният за превеждане гръцки израз „ἐπὶ τὸ αὐτό”, който значи „на същото” и най-често се превежда като „в едно място”. В християнската литература този израз за първи път се среща в „Деяния апостолски” (2:1,44,47 и др.), където той се отнася до събранието на вярващите като Църква, т.е. за славословие на Бога и за извършване на тайнството евхаристия. В някои ръкописи на текста на книга “Деяния на светите апостоли” (2:47) вместо „ἐπὶ τὸ αὐτό” е употребен изразът „ἐπὶ τῇ ἐκκλησίᾳ”, което значи „към/у Църквата”: „Господ всекидневно прибавяше към Църквата такива, които се спасяваха”. Очевидно е, че авторът на „Деяния” използва този израз като технически термин, означаващ Църквата. В същото значение го използва св. Климент Римски (До коринтяните, 34:7) и св. Игнатий Антиохийски: „Затова, който не ходи в общото събрание (ἐπὶ τὸ αὐτό), той вече се е възгордял и сам се е осъдил…” (До ефесяни, 5:3) и „… но в общото събрание (ἐπὶ τὸ αὐτό) да бъдем у вас” (До магнезийци, 7:1). Контекстът на тези изказвания явно показва сакраменталния, тайнствения характер на събранията, за които става въпрос.

Въз основа на тези и много други текстове може да се направи извод, че гръцкият израз „ἐπὶ τὸ αὐτό” е бил технически термин за означаване на евхаристийното събрание. Специална дума тогава не съществувала, може би поради това, че първохристияните избягвали да говорят пряко за тайнствата като „обреди”, а разбирали самата Църква, преди всичко в сакраментален смисъл. Църквата се осъществява, става самата себе си, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие. Християнството никога не е било езотерично учение и не е пораждало тайни общества, точно защото да бъдеш християнин означавало на първо място физически да се събираш заедно с другите (ἐπὶ τὸ αὐτό), осъществявайки така най-важната черта, по-точно, самата същност на Църквата като събрание.

Събирайки се в определено място за извършване на евхаристия, Църквата имала нужда от определени организационни правила и особено от ръководство. Евхаристията се разглеждала като възпроизвеждане на Тайната Вечеря и затова някой трябвало да заеме мястото на Христос. Св. Игнатий винаги нарича главата на евхаристийното събрание „епископа”, въвеждайки яснота по тоя въпрос, която не съществува в новозаветната терминология. В Новия Завет не се прави ясна разлика между епископи и презвитери (старейшини). Непостоянството в новозаветното използване на тези термини е пораждало много богословски и исторически спорове за произхода на различни функции на църковното служение. Фактът, че в края на I век от християнската ера Игнатий недвусмислено говори за епископа като глава на местната община, позволил на някои историци да предположат, че тази йерархична структура на Църквата е нововъведение на самия Игнатий и представлява пълна революция в сравнение със стария ред.

Такова предположение едва ли може да се счита за обосновано. Св. Игнатий не е имал пълномощия да прави нововъведения. Дори ако той би опитал да предложи своя, напълно нова форма на църковна йерархия, това би срещнало съпротива и при всички случаи не би останало без реакции или възражения на съвременниците. До нас, обаче, не са достигнали никакви свидетелства за опити да се забрани идеята за „монархически епископат” (именно така съвременното богословие нарича църковната йерархия, описана от Игнатий). Против идеята за „революция” свидетелства и самият тон на писмата на Игнатий: той говори за ролята на епископа в местната община с най-обикновени думи, като за нещо, понятно само по себе си. Това, че не се споменава за „монархически епископат” в по-ранните източници, може да се обясни с факта, че за християнските автори от онова време такава йерархия – един епископ във всяка поместна църква – била единствената логически възможна форма на организация на Църквата. Дотолкова очевидна форма, че тя не заслужавала особено споменаване. Тя била не някакво „допълнително постановление”, а естествено следствие от евхаристийната природа на Църквата, изискваща начело на общината да бъде човек, който да възпроизвежда образа на Спасителя.

Съществуващото сред съвременните учени мнение за това, че „монархически епископат” в началото не е имало, а той е възникнал по-късно, в следствие на необходимостта да има някаква структура, не е вярно. Монархическа структура е съществувала най-вероятно от самото начало в Църквата, но до Игнатий думата „епископ” не се е утвърдила като термин. Имайки предвид как дейността на апостолите Петър и Яков се описва в „Деяния апостолски”, следва, че те са били епископи на първохристиянската община в Йерусалим. Тях никой не ги е установявал, но техните функции произтичали от вътрешната необходимост на Църквата. При такъв установен ред всяко нововъведение, както вече стана въпрос, неизбежно би срещнало съпротива. Като пример може да послужи първоначалната открита съпротива на мисията на ап. Павел сред езичниците.

Ще посочим примери от изказвания на св. Игнатий за Църквата: “Затова, старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му; един е жертвеникът, както един е епископът, заедно с презвитерството и дяконите – моите съроби – за да вършите според Бога каквото и да вършите.” (До филаделфийците, 4).

Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ – всичко това е необходимо затова, защото евхаристийното събрание съществува за всички и е събрание на всички. В него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора. Именно поради това в евхаристийната молитва от литургията на Василий Велики ние се молим „ради благословенних вин оставльшихся”, (т. е. за отсъстващи поради причина, заслужаваща благословение).

“А разделенията отбягвайте, като начало на злини! Всички следвайте епископа, така както Иисус Христос – Отца! И презвитерите следвайте, все едно апостолите!” (До смирненците, 8).

Този много важен текст е интересен с това, че в него се установява връзка между „старейшините” (презвитерите) и апостолите. В раннохристиянската литература произходът на епископата не се свързва директно с апостолството. От това не трябва да се прави извод, че древните християни са отричали апостолското приемство, но просто апостолското и епископското служение са се разбирали и осъществявали различно. Апостолското служение предполагало мисия и активно разпространение на християнството навсякъде (Мат. 28:19), а епископското се състояло в постоянно ръководство на една местна община. Апостолското приемство на епископата се нарича „апостолско”, защото води началото си от времето на апостолите и апостолското ръкоположение със силата на Духа (напр. Деян. 20:28). Дейността на епископите е неразделно свързана с поместната община и особено с евхаристийното предстоятелство. Епископът е свързан чрез брачен съюз, така да се каже, с Църквата, и нейното име става част от неговото име (Григорий Нисийски, Филарет Киевски). Дейността на апостола, напротив, изисква постоянно преместване от място на място. Според „Учение на дванадесетте апостоли” („Дидахията”), паметник от края на I век: апостолът не се задържа никъде повече от един ден. При необходимост той може да остане още един ден. Ако някой прекарва по три дена на едно място, той не е апостол, а лъжепророк.

Св. Игнатий описва ролята на епископа така: “Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека ви води онази сигурна Евхаристия, която се отслужва от епископа или от онзи, на когото той я е поверил.” (До смирненците, 8).

Епископът, по този начин, носи отговорност за всичко, което става в неговата община, и особено за извършването на евхаристията. Едва впоследствие, в резултат на историческото развитие и на фактическата загуба на първоначалното разбиране за природата на епископата, епископът се е превърнал в администратор, управляващ няколко евхаристийни общини. В днешно време функциите на епископа в местната община фактически се осъществяват от свещениците.

“Където и да се яви епископът, там да върви и множеството, също, както където е Иисус Христос, там е вселенската Църква.” (До смирненците, 8).
В този текст за първи път в историята на християнството срещаме израза „вселенска (католическа) Църква” (καθολικὴ ἐκκλησία). В раннохристиянската книжнина този израз не е имал смисъл на географска универсалност, а се е отнасял до „пълнотата” на Църквата (от гръц. καθ’ὅλον, “съгласно цялото”). Католическата същност на Църквата може да се реализира дори в общината, състояща се само от двама души. Всичко зависи от това, с каква цел са се събрали те. За да стане събранието Църква, е необходимо присъствието на Христос, а за това пък е нужен епископ – залог за присъствието на Христос сред своето стадо. Затова:
Защото не е възможно да се прави без епископ нито кръщение, нито събрание на любовта. А каквото одобрява той, това и на Бога е благоугодно, за да е здраво и сигурно всичко, което вършите. (До смирненците, 8).

Католичността (или съборността) на Църквата се осъществява във всяка поместна църква. В този смисъл всички поместни църкви са равни и идентични помежду си, имайки като свой бъдещ предобраз идеалната Църква, описана в „Откровение” на св. Йоан Богослов (гл. 4). Също и всички епископи са равни помежду си, защото всички олицетворяват все същия Христос, извършвайки една и съща евхаристия винаги и навсякъде. Всички различия между епископите (като, например, между архиепископите, митрополитите и патриарсите) имат чисто административен характер. В това се състои едно от нашите основни разногласия с Римокатолическата църква, която дава на римския епископ (папа) пълномощия и авторитет повече от всички останали епископи. Защитавайки примата на Римската църква, католическите апологети посочват, в частност, и поздрава, с който започва „Послание до римляните” на св. Игнатий: “Игнатий, наричан още Богоносец, до помилваната във величието на Всевишния Отец и на Иисус Христос – единственият Негов Син, Църква, възлюбена и просветлена по волята на възжелалия всичко, което е по любовта на Иисус Христос, нашия Бог, имаща първенство в земята на римляните; Църква, достойна Богу, достославна, достоблаженна, достойна за похвала, достойно въздигната, достойносвета и първенствуваща в любовта, христоименна, отцеименна, която и приветствам в името на Иисус Христос, Сина на Отца…”

Въпреки че поздравът изобилства с превъзходни степени, което е типично за източното красноречие, невъзможно е да се използва този текст като свидетелство за върховенството на римския престол. В пълно съгласие със своето учение за Църквата, Игнатий употребява израза „Църква, имаща първенство в земята на римляните”. Също изразът „първенствуваща в любовта” едва ли може да служи като оправдание за амбициозните претенции, свързани с папската титла, още повече, че римският епископ не се споменава нито в приветствието, нито в посланието.

С името на Игнатий Антиохийски е свързана личността на Поликарп Смирненски, приятел на Игнатий, който е събрал и издал неговите писма. (Според свидетелството на ученика на Поликарп, св. Ириней Лионски, Поликарп е писал послания до съседните църкви, поучавайки ги във вярата). Поликарп бил ученик на св. Йоан Богослов в Ефес и принадлежал към традицията на малоазийското християнство, също като св. Игнатий. Във връзка с това е интересен споменатият в „Църковна история” на Евсевий Кесарийски конфликт с Рим по повод датата за празнуване на Пасха.

В Мала Азия празнували Пасха на четиринадесети нисан, както и иудеите, според обичая, произхождащ от символиката на Евангелието на Йоан, което отъждествява Иисус Христос с пасхалното агне. (Всички евангелисти единодушно свидетелстват, че Христос бил разпънат в петък, а Тайната Вечеря се състояла в четвъртък. Но, според хронологията на четвъртото Евангелие, Пасха в онази година била в събота, а според синоптиците – в петък. Следователно в Евангелието на Йоан Тайната Вечеря е просто последната трапеза на Спасителя заедно с Неговите ученици, а в синоптическите Евангелия – това е пасхалната трапеза. Затова в синоптическата традиция символизмът на пасхалното жертвоприношение е свързан с Тайната Вечеря, а в традицията на четвъртото Евангелие – с разпъването на Христос). Също символиката на водата и кръвта, която изтекла от пронизаните Му от копието гърди в момента на Неговата кръстна смърт, и символиката на „несъкрушената кост” (Йоан. 19:36-38) установява връзка между Христос и пасхалното агне. В Рим празнуването на Пасха ставало в неделя, след четиринадесети нисан – обичай, произхождащ от хронологията на синоптическите Евангелия (от Марк, Матей и Лука). Различията между двата обичая не били от богословско естество, а литургични и по същество се свеждали до въпроса какво трябва да доминира в литургичния календар – неделния или пасхалния кръг. През 155 г. св. Поликарп пътувал до Рим, за да обсъжда този въпрос. Опитът да се установи малоазийският обичай в Римската църква нямал успех, защото традицията да се извършва литургия само в неделя по това време вече била утвърдена. Въпреки това, едновременното празнуване на Пасха не било установено до Никейския събор (325 г.). Впоследствие обичаят да се празнува Пасха на четиринадесети нисан бил осъден от Църквата като ерес на „четиридесетниците” (или кватродециманите).

До нас са стигнали три документа, свързани със св. Поликарп: писмото на св. Игнатий до Поликарп, „Послание до филипийците” на Поликарп и описанието на неговото мъченичество в „Послание на Смирненската църква до Филомилийската църква”. В „Мъченичеството на св. Поликарп” намираме първите свидетелства за почитане на мъчениците и техните мощи, също и за обичая да се почита деня на мъченичеството като рожден ден. В този документ ние откриваме, както при Игнатий, разбиране за Църквата като Църква странстваща, нямаща постоянно местожителство на земята: “Църквата Божия (странстваща) в Смирна към църквата Божия (странстваща) във Филомилия, и към всички тези, които принадлежат към светата вселенска Църква навсякъде по света…”

В „Посланието до филипийците” Поликарп призовава към молитва за властимащите – традиция, започната от апостол Павел, но с тази разлика, че по времето на Павел нямало гонения против християните, докато Поликарп самият станал жертва на жестоки гонения: “Молете се също за „царете и всички началстващи” и „за тези, които ви гонят и ненавиждат”и „за враговете на кръста”, за да „бъде твоят успех очевиден за всички” и „да имате пълнота в Него”.

„Посланието до Поликарп” на св. Игнатий е посветено на полемиката против докетството.

Превод от руски език: Кирил Кръстев 


1. Първа глава на Първа част от лекционния курс по патристика, воден от о. Йоан Майендорф през 1979-1981 г. в Духовната Академия “Свети Владимир” в Ню Йорк и издадени под общото заглавие “Въведение в светоотеческото богословие”.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s