![==[ венко ]==](https://venelin.files.wordpress.com/2011/09/cropped-hristos_angels_saints.jpg)
Автор о. Йоан Майендорф
Глава II
Младото християнство през II век трябвало да противостои както на външни, така и на вътрешни опасности. Отвън го заплашвали гоненията на римското имперско правителство, които ту утихвали, ту изригвали с нова сила. Друга опасност представлявало гностическото умонастроение, разпространило се и сред християните, и извън Църквата. Гностицизмът не бил единно течение, по-скоро бил представен от категория хора, обединени от особен богословски и психологически манталитет. Сред гностиците имало много хора с фантастични идеи, които имали голяма популярност сред съвременниците, интересуващи се от всичко тайнствено и мистично.
Съвкупността от религиозно-философски системи, наречена гностицизъм, се основавала на фактите и учението на християнството. Нещо повече, гностиците винаги се стараели да подкрепят своето учение с цитати на самия Христос, от Когото, твърдели те, тайното знание се предавало от човек на човек. Според твърденията на гностиците, произходът на много гностически теории започвал от Мария Магдалина, на която Спасителят след Възкресението открил различни тайни. От нея това езотерично знание достигнало до следващите поколения чрез редица избрани духовни хора – елит, достоен да пази недостъпния за простосмъртните гносис.
Появило се голямо множество гностически учения и всички те неизменно се характеризирали с две съществени неща. Първо, гностическите теории се основавали върху дуалистичния светоглед. Но, за разлика от манихейството, учещо за две самостоятелни начала – добро и зло, гностиците утвърждавали, че съществуват две божества: върховно, трансцендентно, и нисше – демиург, управляващо нашия свят. Те смятали, че този нисш бог е старозаветният Яхве, откъдето неизбежно произтичало или пряко отричане, или пренебрежително отношение към Стария Завет – второто отличие на гностицизма.
Най-интересни и показателни са ученията на Валентин, Василид и Маркион. Валентин говори за съществуването на два бога: един бог, явен на цялото творение в Христос, представлява благо по същност върховно божество, истинен източник на всичко, за който до Христовото пришествие никой не знаел. Другият бог, старозаветният Яхве, е нещо като Платоновия демиург, организиращ и разпореждащ се с цялото творение с помощта на тайното ръководство на върховното божество. Този нисш бог е малък, зъл и в същността си антропоморфен, в етическо отношение е неутрален, но намиращият се в негово разпореждане материален свят основно се характеризира с тъмнина, безредие и зло. Такава представа за световния ред била пряк призив към християнството, което твърди, че Бог е един и че Той е явявал Себе Си в историята на древния Израил. Във връзка с това пред ранните християнски апологети стояла нелека задача: да обяснят на своите съвременници важността на разбирането на старозаветната история като история на спасението, история, чрез която Бог подготвя хората за Своето Въплъщение.
Друга черта от системата на Валентин било увлечението по триадите. Троичността се откроява на всички нива: на „трите бога” (върховния бог, демиурга и дявола) на антропологическо ниво съответствала триадата дух, душа и тяло. В космологията също имало три „свята”: огдоада – висшите сфери, подвластни на върховния бог; евдомада – царството на Яхве; и земята, намираща се под юрисдикцията на дявола – „княза на тоя свят”. В историята троичността се проявявала в това, че всички хора се разделяли на три категории, в зависимост от произхода. Елитът бил съставен от потомците на Сит, за каквито считали себе си последователите на Валентин. Обикновените християни произхождали от наивния Авел, а езичниците били наследници на убиеца Каин.
Още един пример за гностицизма е системата на Василид, който дори написал свое собствено евангелие и направил коментар към него. В системата на Василид реалността се описвала като някаква многослойна сфера. На най-високото стъпало в йерархията, по-високо от всичко съществуващо, се намира върховният Бог, безначалният Отец на Иисус Христос. Този върховен Бог родил Разума (Нус), който пък родил Словото (Логос). От Словото произлязло Целомъдрието (Фронисис), а от Целомъдрието се родили Мъдростта (София) и Силата (Динамис). Мъдростта и Силата встъпили в брак и родили цялото разнообразие от същества, които ние наричаме „сили небесни”. По-ниско в йерархията се намират 365-те небеса. Апостол Павел бил взет на третото небе, но за гностиците са достъпни по-висши сфери. Всяко небе е под ръководстото на даден ангел, а Яхве управлява най-ниското небе. Такъв тип виждане за света в по-късни времена послужил като основа за възникването на астрологията.
В системата на Василид се отрежда място и на Христос, който е Разумът, изпратен на земята от неродения Отец. Възгледът на Василид за Въплъщението е свързан с докетството, защото в неговото учение Разумът не става напълно човек. Василид считал, че Христос не можел истински да страда и затова на Кръста бил разпънат Симон Киринеец, а Христос през това време „стоял сред тълпата и се смеел”.
Василид също учил, че истинският гносис дава на човека непосредствен достъп до висшите сфери и 365-те небеса. От това произтича пряко и отрицанието на идеята за мъченичество: избраникът, на когото е открита тайната истина, може да достигне до блаженство без неприятни преживявания. Трети представител на гностицизма бил Маркион, чиито идеи не били така фантастични, както ученията на Валентин и Василид. Бидейки два пъти отлъчен от Църквата (първия път от своя баща, който бил епископ), Маркион основал разколническа църква и започнал да проповядва своя вариант на християнството. Маркион отхвърлял целия Стар Завет, а от Новия Завет признавал само Евангелието от Лука и десет послания на ап. Павел, с изключение на тези места, които били в противоречие с неговото учение (като, например, историята за раждането и детството на Христос). Според Маркион, служението на Христос започнало в Галилея и Той бил не Спасител и Син Божи, а еврейски равин, чието учение най-добре е изложено при св. ап. Павел. В основата на маркионизма също стои учението за двете начала на битието, характерно за всички гностически учения, заедно с отрицанието на старозаветната история.
Против такова умонастроение били насочени творенията на един от най-големите християнски богослови на II век – св. Ириней Лионски.
Св. Ириней е роден в средата на II век (между 140 и 160 г.) в Мала Азия. Той бил близък на св. Поликарп Смирненски и по този начин принадлежал към малоазийската богословска традиция, водеща началото си от ев. Иоан. След като се преместил на Запад, той станал презвитер, а после (през 190 г.) и епископ на град Лион (лат. Lugdunum) в Галия. Известно е, че той, както и неговият учител Поликарп, взел участие в диспута по повод датата на празнуване на Пасха и се опитвал да примири римската гледна точка с малоазийската. Според Евсевий Кесарийски, св. Ириней умрял мъченически по време на гонението на император Септимий Север (ок. 202 г.).
Повечето съчинения на св. Ириней не са се запазили напълно и са ни известни само като откъси или са споменати при древните историци. До нас са достигнали запазени: 1) съхранената само в арменски превод неголяма книга „Изложение на апостолската проповед” (т.е. основното съдържание на християнската вяра), за първи път публикувана през 1907 г.; и 2) пет книги „Против ересите” – съчинение, което е особено важно за развитието на християнската мисъл, съхранено в древен латински превод, известен още на Тертулиан. Истинското заглавие на тази книга е „Опровержение и победа над знанието, лъжливо наречено така”. За първи път книгата била издадена между 190 и 198г., а по-късно била публикувана от Еразъм Ротердамски през 1526г.
В съчинението „Против ересите” книга 1 съдържа описание на гностическото учение на Валентин, което представлява основен източник на нашите сведения за него. Тези сведения се подтвърждават от откритието (1950 г.) на египетската библиотека в Наг-Хамади. Във втората, най-малко интересна книга, се съдържа опровержение на гностиците „на основата на доводите на разума”. В третата книга се обсъжда най-важният въпрос за църковното Предание и различието в разбирането на този въпрос между гностиците и християните. Четвъртата книга, посветена на проблемите на Светото Писание, също е много важна за нас. В нея авторът често цитира новозаветни текстове, използвайки именно този списък книги, които впоследствие ще бъдат признати за канонически. В пета книга се говори за възкресението: на едностранния възглед на гностиците, вярващи само във възкресението на душата, се противопоставя християнската антропология, разглеждаща човека като единство на физическия и духовния елемент. Поради това Ириней говори за възкресението на целия човек – като целокупност на душа и тяло.
Антропологията на св. Ириней заслужава по-внимателно разглеждане, тъй като тя може да послужи като ключ към неговия мироглед и богословие. Както беше казано, Ириней считал човека за целокупно единство, в което физическото и духовното начало съществуват неразделно едно от друго. Но в единното човешко битие се различават сякаш три „полюса” – дух, душа и тяло. Такъв трихотомичен възглед за човека е характерен за християнската антропология и ние го срещаме при ап. Павел (1 Кор. 15:50). Дихотомичният подход, към който се придържали много от отците на Църквата, различава в човека два елемента – душа и тяло – разлика, която е близка до антропологията на платонизма. Но учението на платониците противопоставя душата и тялото, свързвайки ги с различни етически реалности: душата – с доброто начало, определена за спасение, а тялото – с лошото начало, обречено да бъде унищожено. В християнското откровение (също при св. Ириней и други отци) етическото противопоставяне между душата и тялото отсъства: човекът е сътворен като единство на душата и тялото, и те двете, бидейки Божии творения, са „добри”, защото са подчинени на Божия Дух: “ …Съвършеният човек… е трисъставен – от плът, душа и дух; от тях духът спасява и образува; плътта се съединява и се образува; а средното между двете душата – понякога, когато следва духа, се възвисява чрез него, а понякога, угаждайки на плътта, пада на нивото на земната похот. И така, всички, които нямат това, което спасява и образува живота, естествено ще бъдат и ще се нарекат плът и кръв, защото нямат в себе си Божия Дух.” (“Против ересите”, V, 9:1).
Предлаганата от Ириней схема е много динамична, всеки елемент в нея има своя особена функция: духът господства над тялото, душата е разположена между тях; колкото по-близо до духа се “издига” душата, толкова повече човекът се доближава до Бога, а колкото по-ниско се „спуска”, толкова по-близо е човекът до животното.
Често св. Ириней говори за Духа с главно „Д”, при което не е напълно ясно, дали той има предвид човешкия дух, или Духът Божи в човека. Напълно вероятно е, че той умишлено е използвал този термин едновременно и в двете значения, без да прави точна разлика. Както и да е, но за Ириней не съществуват трудности, свързани с общението между Бога и човека. Духът в човека не е нещо друго, а именно Дух Божий: “Чрез ръцете на Отца, т. е. чрез Сина и Духа, човекът, а не част от човека, се създава по подобие Божие. Душата и духът могат да бъдат част от човека, а не целия човек; съвършеният човек е съединение и съюз на душата, получаваща Духа на Отца, с плътта, създадена по образ Божи.” („Против ересите”,V, 6:1).
Това учение за общението с Бога, за „причастността” към Бога, е насочено против гностиците, отричащи значението на тялото. Според Ириней, само „целият” човек може да „участва” в Бога, и ако няма тяло, не може да се говори и за „участие”. Човешкият „образ и подобие” на Бога не трябва да се мисли като картинка или отражение, а в категориите на единство, общ живот, общение или участие. Такова разбиране за общението между Бог и човек чрез Светия Дух, Който принадлежи и на двамата, в съвременното богословие се нарича „теоцентрична антропология”. Основният принцип на теоцентричната антропология се състои в това, че Божият Дух е присъщ на човека „по природа”, защото човекът бил създаден чрез диханието на Божия Дух и без Него се превръща в животно. Такова разбиране в основата си е чуждо на разпространеното на Запад противопоставяне на природа и благодат. Това противопоставяне предполага, че за спасението на човек му е необходимо нещо странично, външно, именно благодатта, която той не притежава по природа и която може да бъде дарена само от Бога.
Следва да признаем, че антропологическите възгледи на св. Ириней Лионски оставят много въпроси открити и поколения богослови след това са обсъждали, дали той е имал предвид тварния дух, или нетварния, говорил ли е той за Духа като за дар, или за третото Лице на Света Троица.
Както вече казахме, антропологията на св. Ириней служи като ключ към разбирането за неговото учение за въплъщението, изкуплението и спасението. Според Ириней, грехопадението се състояло в това, че човекът пренебрегнал своето духовно начало и направил плътта си единствен критерий за живота и самосъзнанието си. Въплъщението и изкуплението се състояли във възстановяването на първоначалната хармония на човешката природа в Христос: “… Единородното Слово, винаги присъщо на човешкия род, се съединило със своето създание по волята на Отца и станало плът, То е нашият Господ Иисус Христос, Който пострадал за нас и възкръснал заради нас и пак ще дойде в славата на Отца, за да възкреси всяка плът и да яви спасение. И така, един е Бог Отец, един е и нашият Господ Иисус Христос, Който ще дойде в края на времето и Който всичко възстановява в Себе Си. Той във всичко е човек, създание Божие: затова, възстановявайки човека в Себе Си, Той от невидим станал видим, от необятен станал достъпен, от чужд на страданията станал страдащ. И Словото станало човек, възстановявайки всичко в Себе Си, така че, както в духовния невидим свят началства Словото Божие, така и във видимия телесен свят То началства и присвоявайки Си първенство и поставяйки Себе Си за глава на Църквата, всичко ще привлече към Себе Си в определеното време.” (Против ересите, III, 16:6).
Този текст е насочен против гностиците, които твърдят, че човекът е сътворен не от Бога, а от нисшо божество, демиург и затова съществува в жалко състояние, отдалечен от Бога.
Св. Ириней противопоставя на учението на гностиците своята представа за Бога като създател на човека. Човекът е сътворен от Словото и Духа – сякаш от двете „ръце” на Бога – по образ и подобие Божие, способен да участва в божествения живот. Грехопадението, макар да скъсало връзката между човека и Бога, и да разрушило подобието, все пак не унищожило образа. Спасението се състои във възсъздаването, възстановяването – възглавяване (ἀνακεφαλαίωσις) – на целия нарушен световен ред, също и на подобието Божие у човека. Това възстановяване на човека става в Христос чрез съединение на човека с Духа: Бог, бидейки източник на Духа, прави Духа източник на човешкия живот, по този начин връща човека към първоначалната цялост, към способността да бъде причастен на Бога: “… Съединявайки човека с Духа и влагайки Духа в човека, Той сам стана глава на Духа и дава Духа за глава на човека, защото чрез Духа ние виждаме, чуваме и говорим.” (Против ересите, V, 20:2).
Освен идеята за възстановяване при св. Ириней намираме новозаветното типологическо съпоставяне на стария Адам и новия Адам – Христос, и старата Ева с новата Ева – Дева Мария: най-ранното в историята на християнската литература споменаване на ролята на Богородица в историята на спасението: “… Господ дойде при своите… и непослушанието, свързано с дървото, той изкупи чрез Своето послушание на дървото; и изкушението, в което нещастно изпаднала вече обвързаната с мъж дева Ева, е разрушено чрез истината, за която щастливо получила благовестие от ангела също обвързаната с мъж Дева Мария. Защото както Ева била съблазнена от думите на ангел, за да избяга от Бога, престъпвайки Неговото слово, така и Мария чрез думите на ангел получила благовестието, за да носи Бога, изпълнявайки Неговото слово. И както Ева била непослушна, така пък Мария била послушна, защото Дева Мария била застъпница на девата Ева. И както чрез девица човешкият род претърпял смърт, така чрез Дева се спасява, защото непослушанието на една девица се уравновесява чрез послушанието на друга Дева. Грехът на първосъздадения човек е изкупен чрез наказанието на първородния. И хитростта на змията е победена с простотата на гълъба. И по този начин са разкъсани веригите, с които сме били свързани със смъртта.” (Против ересите, V, 19:1).
В този откъс виждаме много разпространени примери на традиционни типологически противопоставяния: дървото за познаване на доброто и злото се противопоставя на кръстното дърво, змията – на гълъба, непослушанието на Адам и Ева – на послушанието на Христос и Богородица, смъртта – на живота. Прекрасно е, че противопоставянето между падналия и обновения живот на човека се разглежда не чрез понятията за вина и прошка (което впоследствие ще стане характерна черта на западното богословие), а чрез термините за живот и смърт – в зависимост от присъствието или отсъствието на Духа Божи в човека, Който дава живот, Който е единственият източник за живот в човека.
Разбирането за тайнствата при св. Ириней произтича пряко от неговата антропология и сотириология (учение за спасението): “Безразсъдни са тези, които презират Божия промисъл и отричат спасението на плътта, и отхвърлят нейното възраждане, казвайки, че тя не участва в нетлението. Но ако тя не се спаси, значи и Господ не ни е изкупил чрез Своята кръв и чашата на Евхаристията не е общение с Неговата кръв, и хлябът, който пречупваме, не е общение с Неговото тяло. Защото кръвта може да изтича само от вените и плътта и другото, което съставя същността на човека, към която истинно се приобщило Словото Божие и ни изкупило със Своята кръв, както казва апостолът: „В Него ние имаме изкупление чрез Неговата кръв и опрощение на греховете” (Кол. 1:14). И тъй като ние сме Негови членове и се храним от Неговото творение, а творението Той ни доставя, заповядвайки на слънцето да изгрее и на дъжда да завали, както Му е угодно, то чашата от сътвореното Той нарекъл Своя кръв, чрез която оросява нашата кръв, и хляба от творението изповядал като Свое тяло, с което укрепва нашите тела.” (Против ересите, V, 2:2).
С други думи, въплъщението и възстановяването са в основата на извършването на Евхаристията, чрез която човек в най-реален, физически смисъл става причастен на Бога. Участието в Евхаристията Ириней счита за неоспоримо доказателство за неверността на гностиците, отнасящи се отрицателно към тялото и въобще към всичко материално. За тях, които приемат само духовното, извършването на Евхаристия било губене на време. За Ириней чрез Евхаристията не само човек, но и цялото творение се възсъединява със своя Творец и Спасител. Оттук следва и характерното за християнството уважение към природата и към всяка твар, особено към човешкото тяло. Творението е създание Божие: то се връща при Твореца, „причастява се” с Неговия живот, следователно не ни принадлежи и ние нямаме право да се разпореждаме с нищо (включително и с телата си) съобразно с нашите прищевки и произвол: “И както гроздето, посадено в земята, принася навреме плод, или зърното, паднало в земята, дава изобилен плод чрез Духа Божи, Който всичко съдържа, а това после поради Божията премъдрост отива за полза на човека и, приемайки Божието слово, става Евхаристия, която е тяло и кръв Христова, така и нашите тела, които се хранят от нея, погребани в земята и изгнили там, ще възкръснат, тъй като Божието Слово им дарява възкресение, …за да не си мислим, че имаме живот от себе си и да не се превъзнасяме пред Бога, но да знаем, че заради Неговото могъщество, а не поради нашата природа, имаме вечен живот… и никога да не се отклоняваме от истинските понятия за съществуващото, така както е, т. е. за Бога и човека.” (Против ересите, V, 3:3).
Такава евхаристийна символика, свързана с новозаветния образ, срещаме при св. Игнатий и в „Учението на дванадесетте апостоли”: смъртта на тялото се сравнява със смъртта на зърното, падащо в земята, което, разлагайки се, дава начало на нов живот, по този начин осъществявайки пълнотата на битието и взаимната връзка, взаимопроникването на целия тварен свят и човека.
Третата книга от съчинението „Против ересите” е много интересна, защото в нея се обсъждат актуални и в днешно време въпроси относно Свещеното Предание. Беше казано вече, че както гностиците, така и православните изтъквали историческите корени на своите учения. Гностиците казвали, че тяхното учение се предавало тайно, от уста на уста, от човек на човек, и в крайна сметка произхожда от Мария Магдалина или от други авторитетни личности. Знанието, гносисът, по този начин, било достъпно само за посветените. Отричайки такъв елитарен подход и защитавайки католичността на праволавната Църква, св. Ириней посочвал два критерия за правилност на нашите съждения за истината. Първо, той говорил за догматическо единство на четирите Евангелия; второ – за Свещено Предание, достъпно и открито за всички. По повод първия критерий трябва да се каже, че по времето на Ириней новозаветният канон още не бил установен. Фактът, че Ириней, ръководейки се от своя ум и интуиция, говорел за тези именно Евангелия, които впоследствие били признати за канонически, трябва да се счита за чудо. Имайки предвид, че той не разполагал нито с речници, нито със съвременни критични методи, може да се каже, че той бил воден от Светия Дух. Ириней отхвърлил всички гностически евангелия и обявил четири книги – Евангелията от Матей, Марк, Лука и Иоан – за авторитетно Писание на Църквата. Очевидно е, че негов критерий за избора на едни, а не на други евангелия, била вярата на Църквата. Истинни са тези Евангелия, в които се съдържат определения за нашата вяра, а вярата се съхранява в църковната община, имаща начало от апостолите. По този начин, истинността на евангелското свидетелство, което поради догматическото си единство е „знак” за Истината, е неотделима от понятието за Предание.
Затова вторият основен критерий за Истина при св. Ириней било именно Преданието. Предание имало и при гностиците, но при тях то било с частен, таен характер. Именно против това възразявал Ириней, твърдейки, че Бог нищо не дава тайно, за отделни избрани личности, но изкупва и спасява цялото човечество и чрез него целия тварен свят. Църквата и Преданието за Ириней имат универсален, вселенски характер: “След като приела това учение и тази вяра, Църквата, макар и разпръсната по целия свят… внимателно ги пази, сякаш живее в един дом; еднакво вярва в това, сякаш има една душа и едно сърце; проповядва това, учи и предава, като че ли има една уста. Макар в света езиците да са различни, но силата на Преданието е една и съща. Не по друг начин вярват и не друго Предание имат църквите, основани в Германия, Испания, Галия, на Изток, в Египет и по средата на света. Но както слънцето – това творение Божие – в целия свят е едно и също, така и проповедта за истината навсякъде сияе и просвещава всички хора, желаещи да стигнат до познание на истината.” (Против ересите, III, 10:2).
Друго доказателство за лъжовността на учението на гностиците било съществуването при тях на много предания, за разлика от едното истинско църковно учение, придържащо се към едното „апостолско предание, открито на целия свят”. Това апостолско предание може да се открие във всяка църква, но св. Ириней като пример посочва Римската църква: “Но тъй като би било твърде дълго… да се изброява приемствеността на предстоятелите на всички църкви, аз ще посоча преданието, което има от апостолите най-великата, най-древната и известна на всички църква, основана и устроена в Рим от двамата най-славни апостоли Петър и Павел, и предадената на хората вяра, която чрез приемството на епископите е дошла до нас, и ще посрамя всички, които по незаконен начин съставят събрания, или поради греховно самоугаждане, или поради гордост, или поради слепота и разногласие. Защото, по необходимост, с тази църква, заради нейната превъзхождаща важност, се съветва всяка църква…, тъй като в нея апостолското предание винаги и навсякъде се е пазило от вярващите.” (Против ересите, III, 3:2).
Този текст често се е използвал като аргумент в полза на първенството на Римската църква. Да не говорим за това, че гръцкият оригинал е загубен, а латинският превод не е напълно ясен, главният израз: „по необходимост с тази църква, заради нейната превъзхождаща важност, се съветва всяка църква” трябва да се разглежда в контекст на цялото. Първо Ириней дава примери за апостолското предание не само в Рим, но и в Ефес и Смирна, където: “Църковното предание от апостолите и проповедта за истината са достигнали до нас. И това е абсолютно доказателство, че една и съща животворна вяра е пазена в Църквата от апостолите до днешно време и е предадена в истински вид.” (Против ересите, III, 3:3).
При св. Ириней намираме за първи път учение за епископското приемство, започвайки от апостолските времена. За Римската църква той пише така: “Блажените апостоли, след като основали църквата, връчили епископското служение на Лин. За този Лин споменава Павел в посланието до Тимотей. След него бил Анаклит, на трето място от апостолите получил епископство Климент, който е виждал блажените апостоли и е общувал с тях, пазещ проповедта на апостолите в ушите си и преданието им пред очите си… След Климент бил Еварест… (следва споменаване на още седем епископи), сега на дванадесето място от апостолите жребий на епископството има Елевтерий. В такъв ред и чрез такова приемство църковното предание от апостолите и проповедта за истината са стигнали до нас.” (Против ересите, III, 3:3).
Тук трябва да отбележим няколко важни момента. Според текста на св. Ириней, нито Петър, нито Павел са били епископи и въобще нито един от апостолите не е бил епископ в пълния смисъл на думата: тяхната мисия била да разпространяват християнството и изисквала постоянно преместване от едно място на друго. Първи епископ на Рим бил Лин, след това Анаклит, трети бил Климент и т. н. Затова изразът „апостолско приемство” трябва да се изясни. В днешно време под понятието за „апостолско приемство” преди всичко се разбира личното приемство на властта, имащо начало от апостолите, което се получава от епископите чрез ръкоположение. В тази ограничена представа идеята за апостолско приемство някак се механизира и се свежда само до понятието за „действителност” на ръкоположението, следователно, и на всички тайнства. Такава ограничена и правна представа за епископата преобладава обаче на Запад.
Разбира се, Православието също е запазило идеята за апостолско приемство, но православното разбиране за това приемство винаги е свързано с единството на църковната вяра. Извън Църквата няма приемство, а самото приемство е знак за единство на вярата, а не „магическо свойство” на някои личности – епископите. Св. Ириней Лионски говори за конкретно приемство на епископи в конкретни църкви. Епископите не ръкополагат свои приемници, а просто във всяка църква в определено време на мястото на един епископ застава друг, а него го ръкополагат епископи на други църкви. Приемството по този начин съществува в цялата Църква – като цяло, а не на нивото на отделни личности, както при гностиците. Истината принадлежи на цялата Църква и е невъзможно да се говори за апостолско приемство извън връзката с апостолската истина – само Църквата, водена от Светия Дух, може да свидетелства за тази Истина.
За св. Ириней също така е характерно това, че подчертава особеното значение на тези „апостолски” църкви, където самите апостоли са утвърдили християнството. За него тези църкви са видимо доказателство за приемствеността на Преданието. Интересно е, че тази идея от самото начало е имала особен, изключителен успех в западната част на християнския свят, където имало само един апостолски престол – Рим. Тази изключителност несъмнено е изиграла роля в развитието на западното учение за примата (първенството) на Рим. На Изток пък имало много „апостолски” престоли, затова уважението към тях никога не е било повод да се претендира за изключителност. Впоследствие много от тях били управлявани от еретици и самият факт, че някоя църква е основана от апостол, не правил впечатление на никого.
В учението за Църквата (еклисиолигия) св. Ириней като цял, следва св. Игнатий Богоносец. Начело на всяка поместна църква стои епископ, който предстои в Евхаристията и осъществява „евхаристийното възстановяване”. Както за Игнатий, така и за Ириней е характерна много реалистична представа за Евхаристията: само в контекста на евхаристийното събрание на верните се вижда „дарбата на Истината”, която притежават епископите. Тази „дарба на Истината” е самото това Предание, за което стана въпрос вече и най-голямо свидетелство, за което е неговото единство и единственост, т.е. единомислието на църквите във времето и пространството.
==[ венко ]== 