Богословското образование в патристичната епоха и във Византия – поуки за днешния ден

Йоан Майендорф

Лекция, произнесена на Третата международна среща на богословските училища, организирана от SYNDESMOS, Ленинградска богословска академия, Ленинград 3-9.2 1986 г.

Текстовете от Новия завет съдържат първия и най-авторитетен пример за природата и целта на християнското обучение. Господ Иисус Христос, по време на Своето земно служение, беше rabbi (учител), а неговите последователи биваха наричани “ученици” както по време на земния Му живот, така и след разпространяването на Евангелието в средиземноморския регион. В книга Деяния има много примери за използването на термина “ученик” като синоним на “християнин”: “С нас дойдоха и някои ученици от Кесария, които ни водеха при някого си Мнасона, кипрянин, отдавнашен ученик, у когото щяхме да гостуваме.” (21:16); срвн. множество подобни примери в гл. 9 и 10. Ранната християнска общност смяташе себе си за училище, получаващо наставления от един-единствен Учител.

Но учението, преподавано от Иисус, се отличаваше от учението на книжниците със своя авторитет (Мат. 7:29). Този авторитет произлизаше от личността на Учителя и от целта на Неговото служение. Иисус Христос не беше просто основател на ново философско или етическо направление; Той беше Божият Син, приел човешката природа, за да я върне към вечния живот в Бога, от който тя беше отпаднала. Затова учениците на Иисус бяха призвани не само да запаметяват или да вникват в Неговото учение, но и да бъдатсвидетели на чудните дела, които Тои извърши: Неговата смърт, Неговото възкресение, Неговото възнесение. Извършеното от Него е несравнимо по-важно от което и да е Негово поучение. Ето защо достойнството да се наричаш просто ученик на Христос бледнее пред величието на името, което Самият Той даде на Своите апостоли: “а вие сте свидетели за това” (Лук. 24:48). Последователят на Христос не просто изучава някаква доктрина, той се съизмерва с факти, които са потвърдени и засвидетелствани от него.

Апостолското учение, върху което се основава Църквата, се отнася до онова, което Иисусизвърши, а учениците видяха: “Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота” (I Йоан, 1:1). Апостолите бяха избрани да станат свидетели на исторически събития и особено на Празния гроб и на Възкресението. Тези събития са спасителни събития, но ние – учениците на Иисус от следващите столетия – знаем за тях чрез свидетелството на апостолите.

Всъщност Христос не остави никакво писмено сиведетлство, а сложната технология за регистриране на човешката реч, която е толкова разпространена днес, по Негово време нe е съществувала: ние знаем за Христос, за Неговото учение и дела единствено благодарение на учениците, които Той избра, т.е., благодарение на човешкия разум, който в ден Петдесетница получи печата на Духа, превърнал рибарите в богослови (рибари богослови показа – стихира за Петдесетница). Чрез Църквата, основана от самия Иисус, когато Той призова учениците Си, и поддържана през вековете на човешката история от силата на Духа, ние също ставаме “ученици”.

Тези предварителни бележки за първото поколение християни са ни необходими, за да разберем какво реално означава и предполага преподаването на богословие. Както можем да се убедим, следвайки примера на самите апостоли, обучаването означава не само излагане на доктрини и събития, свързани с Христос, но също и тяхната интерпретация по начин, който би бил достъпен за различни общности и култури. “За иудеите станах като иудеин,”, пише Св. ап. Павел, “за да придобия иудеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои.” (I Кор. 9:21-22).

Така че самият произход на християнството прави всички християни ученици, но също така изисква от тях – специално от онези, които получават особена учителна харизма – да станат учители на другите. По самата си природа Църквата е до голяма степен сходна с училището, въпреки че в нея отношението между учителя и учениците е отношение на личностно общение; чрез Светия Дух Христос учи, но Той, освен това, дава и дарба за поучение; Той посочва апостоли, пророци и учители (I Кор. 13:28) [посочката в оригинала не е вярна – б.пр.], на които е поверена задачата да разпространяват не своите идеи и своята мъдрост, а същата “апостолска” истина за Възкресението на Христос чрез начини и форми, които биха допринесли за нарастване на Тялото Христово.

1. Църквата след апостолите

Всичко, което знаем за живота на ранната християнска Църква през I и II в., показва, че обучението е заемало централно място в живота на всяка локална общност и че то е било обусловено от сакраменталното или евхаристийно разбиране за Църквата. Кандидатите за Кръщение – катехумените – трябвало да бъдат подготвени за влизането в общността: това бил първият важен аспект на учителното служение. Апостолите, които били истинските свидетели на Христос, вече не били между живите, но и сега общността се състояла от “ученици”, които трябвало да бъдат обучавани. Обучението обикновено се водело в рамките на евхаристийното тържество от този, които заемал в събранието мястото на Самия Господ. То се състояло от четение на Писанието и омилетични коментари на “президента” (proistamenos), този, който отслужва Евхаристията, и който по-късно навсякъде започва да се нарича “епископ”. Събитието на Петдесетница бива продължено в Църквата; Духът на истината бива призоваван и продължава да бъде “Утешителя”, Който учи учениците на “всичко”(Йоан 14:26).Изглежда, че в ранната Църква наставничеството на катехумените, както и по-общата задача за свидетелство на християнската вяра пред външните, били поверени не на епископите, а на специален чин от “учители” илиdidaskaloi, надарени с харизма (I Кор. 9:21) [посочката в оригинала не е вярна – б.пр.] и изпълняващи роля, подобна на тази на днешните професионални богослови. Литургичната проповед по време на евхаристийното събрание била функция на епископите, докато учителите се обръщали към външните. Смята се, че текстове като Посланието на Варнаваили Писмото до Диогнет [този изключително интересен древнохристиянски текст може да се прочете в пред на български в: Светоотеческо наследство. Изборник. Омофор. С., 2001, с 106-118 – б.пр.] са написани от “учители”. Безспорно тези документи от II в. съществено се отличават по стил и съдържание от “вътрешни” документи като Писмата на Св. Игнатий Антиохийски. Авторът на Писмо до Диогнет – който може би е основателят на Катехизическото училище в Александрия, Понтеинонс – нарича себе си “учител на друговерците” (Глава 11).

Тези учителни функции на didaskaloi се отличават съществено от тържествената проповед на епископа в евхаристийната общност. Св. Юстин Мъченик пише как “в деня, който се нарича ден на Слънцето [става дума за неделята, този смисъл е запазен и в английски: Sunday от Sun’s day – б.пр.] се събират всички и се четат спомените на апостолите или писанията на пророците, доколкото позволява времето. Когато учителят свърши, президентът (poristamenos) изнася беседа, с която ни поучава и ни призовава да следваме тези забележителни примери” (Apol. 1,67). Така обучението било неделимо от евхаристийното събрание: всяка църква в общение с всички други църкви съхранявала апостолската вяра и тази вяра била изразявана от епископа пред събранието на цялата Църква чрез Евхаристията. Епископът бил надарен с “някаква харизма на истината” (St. Ireneaus, Adv. Haer. IV, 26,2), но това не било лична привилегия за непогрешимост, а функция, която бива изпълнявана вътре в Църквата и за Църквата, защото единствено Църквата в нейната цялост била смятана за пазител на апостолската вяра. “Защото на епископите”, пише Св. Ириней, “апостолите повериха грижата за Църквата, която е навсякъде, която достигна до нашето време, съхранена без каквото и да е писмено свидетелство” (ibid IV, 33, 8). Учителната функция била неотделима от епископата и било немислимо “апостолското приемство” да се схваща механично, без вярност къмдоктрината на апостолите. Епискотъп седял върху престола на Петър (cathedra Petri), според известния израз на Св. Киприан Картагенски: престолът на истинското учение. Епископът не бил непогрешим, той можел да бъде съден от своите колеги и от цялата Църква, но седял на катедрата, именно за да упражнява учителната харизма, която се възприемала като неотделима от ролята му на служител на евхаристийното тайнство.

Този цялостен възглед за християнското обучение е скъпо наследство, завещано ни от ранната църква. В Православната църква преподаването на богословие не е самостоятелно академично занимание: то е творчески акт на преподаване и интерпретиране, на пастирска грижа. Поради това Св. Ириней, след като описва харизмата на епископита като дарба за отхвърляне на неистинните вярвания, на покварата и ересите, веднага напомня “особения дар на любовта, който е по-ценен от знанието, по-славен от пророческия дар, превъзхождащ всички други духовни дарби” (ibid, IV, 33, 8) Точно това е причината, поради която най-съвършената рамка на обучението било евхаристийното събрание – заветът на любовта.

Може би затова през III в. в Църквата има напрежение между сакраменталната структура на ecclеsia-та и дейността на някои didaskaloi, т.е., “учители”.

Още под ръководството на Климент, катехизическото училище в Александрия прерасства в значим интелектуален център – своебразен мост между елинизма и християнството, който се отделя до известна степен от реалния живот на Църквата. Обучението в него започва да губи своя “еклезиологичен” характер. Моето намерение тук не е, разбира се, да осъждам наследството на Климент, както и на неговия бележит последовател Ориген. Без тях християнското богословие нямаше да завладее езическия свят, а и всички велики отци от IV век признават, че дължат много на Оригеновата мисъл. Аз просто казавам, че всяко значимо творческо усилие предполага поемане на рискове, а Ориген не се е страхувал от тези рискове. Под неговото ръководство от училище, обучаващо катехумени, Александрийският didaskaleion прераства в християнски университет със свободен прием: “Огромен брой еретици и доста от най-значимите философи са го слушали с голямо внимание, тъй като той ги обучавал както в областта на богословието, така и, до известна степен, в областта на философията.” (Eusebius, Eccl. Hist. 6, 18).

Критиците на Ориген оспорват правото му да поучава, тъй като той не бил ръкоположен за свещеник. Времето вече се е променило и новозаветното didaskalos (“учител”) вече не се смятало за достатъчно авторитетно. Право да поучават трябвало да принадлежи, ако не изключително на епископите, поне на духовниците. Скоро след това тази функция съвсем изчезва, защото епископът не би могъл да учителства сам в един голям град с много на брой църкви; презвитерите, които вече изпълнявали управленски и административни функции, започнали и да поучават. Всъщност, през същия този период презвитерите започнали самостаятелно да извършват Евхаристията, като първоначалните локални църкви, управлявани от епископи, се разделили на “енории”.

Тази тенденция предполага известна “клерикализация” на учителната функция в Църквата, въпреки че – както ще видим по-нататък – на изток съществуват контратенденции. За нас е важно да подчертаем, че напрежението между “еклезиологичното” обучение, основано върху евхаристийното събрание, и свободните интелектуални занимания в Александрийския didaskaloi отразяват реални проблеми: проблеми, свързани с методологията, с подхода на богословието. От една страна, по думите на Св. Ириней: “Нашите възгледи са в съгласие с Евхаристията и Евхаристията подкрепя нашите възгледи” (Adv. Haer., IV, 38, 5). От друга страна, онова което наистина има значение за Ориген е намирането на общи места между християнството и неоплатонизма, така че влизането на гръцкия интелигент в Църквата да стане възможно.

Подобно напрежение е свойствено за християнската мисъл, винаги когато тя е изправена пред предизвикателства, свързани с исторически помени, с мисионерство, със стремежа й да стане разбираема за хора, чиито културни и идеологически предпоставки не са християнски.

Забележително е, че напрежението, потенциалният конфликт между епископи и didaskaloiе исторически преодолян през IV в., когато, в лицето на великите Отци Кападокийци, епископите се оказват способни да поемат задълженията на didaskaloi; Кападокийците отсяват Оригеновите идеи; без да загърбват начинанието на Ориген за синтез между християнството и съвременната гръцка мисъл, те изоставят онези елементи в неговата система, които действително противоречат на библейското откровение, като в същото време възприемат мисловната изтънченост на езическата гръцка мъдрост. Отците успяват да постигнат истински синтез между Апостолската традиция, поддържана чрез сакраменталното епископско приемство на Църквата, и потребностите на мисионерската дейност, адресирана към Гръцкия свят.

Ясно е, че днес ние трябва да следваме техния пример и да стоим здраво в тяхната традиция. Но това не може да бъде постигнато чрез просто имитиране или повтаряне на изказвания, които Отците са направили преди векове. За да бъдем наистина верни на духа на Светите Отци, трябва да положим собственото си разбиране за вярата в неизменното и непрекъснато русло на християнската традиция, така както тя ни е предадена от апостолите. Обаче нашето сидетелство за тази вяра няма да даде резултат, ако не го адресираме към нашите съвременници, ако не го формулираме в светлината на проблемите, пред които е изправено съвременното човечество.

През IV в. пред Отците на Църквата стои задачата да накарат Гръко-римската цивилизация да приеме християнството. Интелектуалните и културни постижения на тази цивилизация били възхитителни и образованият човек, завършил Атинската академия, трудно би се насочил да търси Истината в Библията, създадена от неизвестния и малоброен “варварски” еврейски народ, който не заслужавал никакво уважение. Въпреки това Отците трябвало да накарат гърците да четат и да разбират писанията, да схванат уникалността на месианистичните надежди и, накрая, тяхното осъществяване в личността на Иисус от Нзарет. Апостол Йоан вече бил оприличил неизвестния Месия на юдеите с Логоса: “Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Йоан 1:3), – идея, добре позната на гърците. На тази основа Отците от IV в. изразяват на гръцки и за гърците великите библейски истини за Троицата и Въплъщението. Те се борят с еретиците, които – в повечето случаи – не успяват да разберат съдържанието на Писанието и допускат философските категории да подчинят християнската мисъл. Отците – поне част от тях – не гледат на неуспеха на някои християни да използват по подходящ начин философията като на повод за оттегляне от интелектуалния живот по онова време. Подобно оттегляне би означавало предателство спрямо мисията на Църквата. Напротив, те успели там, където други се били провалили. Те ни оставят последователен богословски синтез относно Троицата (Theologia) и относно смисъла на спасението (oikonomia), който не е предателство, не е форма на “елинизирано християнство” – както твърди либералното протестантско богословие на XIX в. – , а е, напротив, триумф на християнската мисъл в обръщането на “ума” на елинистичния свят към Христа.

Патристичният синтез е творчески. Той предполага истинска любов, истинска загриженост от страна на църковните отци за света, който Христос дойде да спаси –реалния свят през онази епоха. Всяко поколение християни бива изпращано в променен свят, в свят, който е различен от света на предишните поколения. Задачата на тези, които преподават или което изучават богословие, трябва задължително да включва два императива:

– да се внушава чувство за тъждество и приемственост с апостолската доктрина, съхранявана от Църквата без никаква промяна или изменение;

– тази доктрина да бъде изразявана по достъпен начин за живите хора – тези, сред които Църквата живее и които е призвана да спаси.

Всеки един от двата императива съдържа опасности и изкушения.

Най-лесният начин за поддържане на църковната вяра непроменена е слепият и скован консерватизъм в изразните форми и в отношението, който живее с изюзията, че не съществува никаква разлика между Свещената традиция на Църквата и многото “човешки традиции”, натрупани през вековете. Сам Господ Иисус Христос ни предупреждава да не се придържаме към подобни традиции като цели сами за-себи-си, изоставяйки Божиите заповеди (Марк 7:8). Подобен сляп консерватизъм превръща Църквата в музей, лишава я от способността да мисионерства сред конкретни живи човешки същества и по този начин обслужва целите на онези, който биха се радвали, ако тя изчезнеше.

А другият императив – който кара богословите да осъвременяват своето методите на обучение, непрекъснато да удържат в полезрението си съвременните проблеми – съдържа изкушението на “модернизма”, на отказа от континюитета на православната традиция, на робуването на онези моментни и преходни прищевки, които – особено в съвременното западно общество – често пъти разрушават духовното и интелектуално равновесие на християните.

Опитвайки са да очертаем поуките за нас от времето на Светите Отци, трябва да имаме пред очи двата императива и също така изкушенията, които са им присъщи. Трябва да останем верни на съдържанието на традицията, но в същото време да съумеем да го предадем на нашите съвременници по нов начин, без да му изневеряваме, като свободни наследници и духовни чеда на патристичната епоха.

2. Наследството на отците

Очевидно няма да е възможно с няколко изречения да очертаем природата и значението на патристичното богословие. Но можем все пак да посочим някои основни утвърждавания, направени в патристичната епоха, които биха могли станат основа на преподаването на православно богословия в наше време.

1. Първото от тези утвърждавания е теоцентричната природа на човека. Св. Ириней Лионски описва човека като притежаващ Светия Дух Божий – най-същностният и висш елемент на неговото същество. Св. Григорий Нисийски отъждествява “Божия образ в човека” със свободата – качество, което позволява на човека да споделя живота на Онзи, Който единствен е истински свободен. А Св. Григорий Палама настоява, че, поради прякото сходство с Бог, човекът стои по-високо от ангелите. Налице е истински консенсус между Отците, който може да ни посочи какво имат предвид те, определяйки човешката участ с думата “обожване” (theosis). “Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”, пише Св. Атанасий Александрийски. Православната вяра утвърждава властта на човека над творението. Развитието на науката и технологиите, което днес дава на човека застрашителлна власт над материята, над енергията и, вероятно много скоро, над космоса, е обусловено от факта, че човекът е сътворен по образ на Създателя и поради това той притежава правото да споделя Божията власт над сътворената природа. Но, тъй като Божият образ предполага свобода, той включва отговорност. Човекът е призван да отразява Божия образ, не да заема мястото на Бога; да споделя божествеността на Бога, а не да поставя на нейно мяста собствената си воля; да упражнява Божията воля, а не да си играе с природата като егоистично и капризно дете. Човекът непрекъснато злоупотребява с властта си и в наше време съществува опасност цялата човешка цивилизация да бъде унищожена в една атомна катастрофа. Но сред трагичната и объркана човешка история се възправя Личността на Богочовека Иисус Христос и реалността на Неговото тяло, Църквата, за да разкрие на онези, които “имат уши да слушат и очи да виждат” истинското значение на Божия образ в човека. Онзи, който не съзира истината за Христос, е като цяло сляп и за истината за човека . Това се потвърждава от факта, че твърде често, когато човекът отрича Единния истинен Бог, той си създава нови псевдобогове; бидейки теоцентричен по природа, човекът изпитва нужда от абсолют – или Единния Истинен Бог, или някои от многото непрекъснато възникващи Негови заместители.

2. Второто патристично утвърждаване, което е неизменен център на нашата вяра е, че Бог е Троица, и, поради това, Бог е Любов (I Йоан 4:8). Той не би бил любов, ако беше сам: любовта винаги е отношение и Бог е онази любов, която вечно свързва Отеца, Сина и Духа. Съединявайки трите божествени личности по природа, тази любов става, чрез силата на благодатта, достижима за човеците. Господ казва: “Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде.” (Йоан 17:24).

Това означава, че обожването, или theosis-a, което споменахме при първото патристично утвърждаване, не разрушава човешката личност, човешката свобода. То не поглъща човека в безличния божествен абсолют на будистите. Животът в Бога е междуличностно отношение, без което няма любов. А Бог е любов. Нещо повече, троичната природа на Бога има пряка връзка със смисъла на това да станеш християнин и да живееш в реалните условия на нашия “паднал” свят.

Ако крайната участ на човека е вплетена в междуличностните отношения в рамките на самия Божи живот, първоначалният подтик на онова, което наричаме наша вяра, е неминуемо личностен акт. Един руски философ обичаше да казва: “Човек не се раждахристиянин, човек става християнин”. Векове наред християните – и особено православните християни –се поддаваха на изкушението да приемат християнската вяра наготово: те гледаха на нея като на част от културата; идентифицираха я с националното наследство; защитаваха държавната закрила на вярата и се ползваха от тази закрила. В наши дни плащаме висока цена за тези илюзии.

Защото, наистина, това бяха илюзии. Светата Църква винаги е вярвала, че могат да секръщават само живи личности заради тяхната лична вяра (или заради обещание, дадено от възприемниците, че подобна вяра ще им бъде преподадена и ще бъде възпитана у тях). Само личност може да участва в тайнствата на Църквата, защото само личност може да отговори на Божията любов и да сподели общението с Него. Даже когато Църквата благославя или освещава неодушевени предмети, тя прави това, за да ги положи в изначалното и правилно отношение с Бога и да позволи на човеците да ги използват според Божията воля. Единствено заради това ние благославяме водата, която се превръща за нас човеците в “ благодат на изкуплението, благословление на Йордан, извор на непоквареност, дар на освещение”. Но Църквата не може да освети една институция – като държавата например; или някакво идеологическо направление или философия. Подобни междуличностни реалности изпълняват определена функция в света, в който ние християните сме изпратени като Христови ученици, но те не притежават божествени качества. “Осветени” или “обожени”, те се превръщат в идоли.

Божият раб бива кръщаван “в името на Отца и Сина, и на Светия Дух”: в този момент той встъпва в общение с Личностите на Светата Троица и в общение със Светата Църква, която, тук на земята, очаква и предвещава новите взаимоотношения – Богоустановени и желани от Бог – които ще съставляват мира и радостта на Царството Божие.

3. Богословските училища

Поканен да представя патристичното и византийското наследство по отношение на богословското образование, досега говорих за ранната църква, когато – по очевидни причини – християнската общност просто е търсела начини да рапространи своето свидетелство в едно древно и високомерно общество, повлияно от Елинизма. За да разберем как и защо е постигната тази цел, трябваше да си припомним основните богословски предпоставки на православното разбиране за човешката участ и за природата на Църквата.

Трябваше да направим това не просто от интерес към историята. Аз съм напълно убеден, че в нашия съвременен свят повече от всякога се нуждаем от непрекъснато насочване на ума към корените и началата на християнската надежда. Живеем в общество, което често бива определяно като “постхристиянско” в смисъл, че, без да отрича историческата роля на християнството за оформяне на собствения му облик, това общество вече не признава християнството за основа на своето бъдеще. Този “секуларизъм” приема различни форми в различните общества, но той е неумолима реалност за всички нас.

Съвременните православни богословски училища са организирани в контекста на срещата на православието със Запада. Първоначално всички те възприемат западната система на обучениие. Първото подобно училище е известната Академия, основана в Киев през XVI в. от митрополит Петър Могила. Западната ориентация на Академията се подчертава от факта, че обучението в нея се провеждало на латински и че програмите били съставени при стриктно придържане към модела на йезуитските училища в Полша и Литва. Съвсем заслужено тази западна ориентация по-късно бива оценена критично, в момента в който православното богословие достига зрелост и започва да преоткрива своите библейски и патристични извори. О. Георгий Флоровский в своя класически труд Пътища на руското богословие говори за “западно пленичество” на православната мисъл. Но, оценявайки огромното влияние Академията на Могила след въвеждането на нейните методи в Русия по време на реформите на цар Петър I, трябва да признаем, че православното богословие може би нямаше да се развие плодотворно, ако не се бе насочило към проблемите на съвременността, ако бе застинало в повтарящи се ритуални форми. Взаимстването на западни идеи и методи е твърде рязко – това важи за реформите на Петър в цялост. Умовете и сърцата не били готови да възприемат наведнъж такава огромна доза западни идеи. В това отношение са направени съществени грешки. Но, в крайна сметка, се осъществява истинска духовна и интелектуална среща, която в много отношения наподобява сблъсъка между елинизма и християнството през III и IV в. През XIX в. простепенно се появява православно богословие, което използва западни методи, но запазва духа на традицията, така както той е съхранен в литургията и патристичните текстове. Внушителната фигура на митрополит Филарет (Дроздов) Московски е основателно определена от Флоровски като истински символ на този преход между периода на интелектуална подчиненост на западните идеи и новата епоха на свободно възраждане на православната традиция. Срещата със Запада, започнала с Могила, е неизбежна историческа стъпка в страни от изолацията, стъпка, която за сетен път потвърждава, че православието е живо свидетелство на неизменната истина за Христос в модерния свят.

През XIX в. балканските православни страни – Гърция, Сърбия, България и Румъния – получават възможност да възстановят националната си свобода и да организират църковния живот по нов начин. Наред с това, там се създават богословски училища, които отново взаимстват западни модели. В най-голяма степен бива взаимстван германският модел на създаване на богословски факултети в рамките на субсидираните от държавата университети. Настъпилото след Втората световна война разделение между държава и Църква обаче неизбежно води до организационно отделяне на богословските училища от университетите. Днес, единствено Гърция запазва модела от XIX в. с двата богословски факултети в Атина и Солун [тази констатация е направена в края на 80-те г. и не отговаря на настоящата ситуация – б. пр.].

Възприематенто на западната система на обучение в православните богословски училища крие едно много голямо изкушение: статутът на богословието да бъде принизен до научна дисциплина – една сред многото. Всъщност, още от времето на средновековната схоластика богословието бива определяно като дисциплина, която, заедно с другите дисциплини, използва методите на Аристотеловата логика, с единствената разлика, че приема Божественото откровение – Писанието и Преданието – като легитимни (и необходими) предпоставки на научната мисъл. Вярно е, че в латинския Запад богословието се мисли като венец на останалите науки: другите дисциплини, и особено философията, се разглеждат като помощни (philosophia ansilla theologiae). Но научният метод неизменно остава рационалното познание като единствена легитимна форма на познание. Съществуването на Бог се доказвало рационално. Ересите се изобличавали просто като мисловни абсурди. Библейското описание на произхода на вселената се използвало от натуралистите като научно свидетелство. Magisterium-ът на Църквата издавал декрети, които се възприемали като логически истини и които служели за основа на по-нататъшно богословско изследване.

Вече видяхме, че патристичната традиция ни е завещала друг възглед за човека и по-различно разбиране за човешкия път към Бога. Пътят към истинно богопознание не се изрязава в конструиране на рицоанални концепции за Него, а предполага реално общение, което включва както ума, така също душата и тялото. Именно това общуване възстановява човешката природа, такава, каквато Бог я е сътворил и възлюбил. Човекът е сътворен “по образ и подобие”, което означава – според Отците –, че общението с Бог и израстването в Бога е естествено присъщо за човека. Липсата на такова общение разрушава целостта на човешкото същество: човекът остава непълноценен, смъртен, непросветен и сляп. Като приема човешката природа, като умира на кръста и възкръсва от мъртвите, Божият Син възстановява първоначалния и истински човешки образ.

Способни ли са и трябва ли нашите съвременни училища – създадени първоначално по западен латински или протестантски модел – да продължат тази патристична традиция в богословието? Разбира се, те могат и трябва да го направят.

Преди всичко, самите Отци, както вече отбелязахме, са признати от Църквата за “Отци”, именно защото изразяват християнската истина на езика на тяхното време, като използват категориите на гръцката философска мисъл, винаги когато това е възможно, като се обучават в Атинската академия (Св. Василий Велики, Св. Григорий Богослов), като възприемат литературния и поетичен стил на времето, който дори до днес е съхранен в Църквата, особено в литургичната химнография.

От друга страна, за нас днес е очевидно невъзможно да развиваме православното богословие, без напълно да се възползваме от постиженията на западната схоластика и западната методология, но и без да ставаме техни роби. Това предполага нашите богословски училища да имат ясна представа за тези постижения и да ги използват критично. Отците приемат гръцките концепции, само след като ги пречистят, след като ги преобразят из основи, след като отхвърлят рязко онези предпоставки, които са несъвместими с християнското откровение (срвн. например осъждането на оригенизма). Затова днес едно безкритично приемане на научни подходи, развили се извън Църквата и основани на секуларния, рационален детерминизъм, ще бъде катастрофа за православното богословие. Специално в полето на библеистиката, не е възможно да се разбере истинския смисъл на свещения текст, ако не се приеме, че Бог действа в историята не само чрез естествения ред, който се изучава от естествените науки, но също и чрез пряка намеса, като на моменти трансцендира този ред и разкрива силата си на Творец и Спасител. Но все пак западната ученост може да ни покаже – по напълно приемлив и полезен за нас начин – как да разграничаваме различните литературни жанрове, намерили място в Библията: историческа хроника, поезия, притча, които се възприемат именно като такива, когато Църквата чете, тълкува и възхвалява Писанието като Слово Божие. Наред с това, самата достъпност на патристичните текстове в наши дни се дължи на усилията на западните учени, да не говорим за богатия набор от коментари на римокатолически автори, заинтересовани, както и ние, да възстановят традицията на Отците в рамките на съвременната християнска мисъл.

Но, като признават, че са неизменно задължени на западната наука и методология, богословските училища трябва да бъдат православни училища, способни да разпознават, критикуват и отсяват западните идеи, за да могат да преживяват и преподават смисъла на православната вяра – учението за Бога, света и сътворения свят. Тази вяра се съдържа в Писанието, но тя също така е изразена от Отците и е съхранена в рамките на великата византийска традиция, която бива предадена и на други култури. Може би, най-реалният начин тази традиция да бъде съхранена днес в православната църква е литургията: непосредствения и общностен опит от Царството Божие, разкрито в Евхаристията, в другите тйнства, в цялото литургично последование, в специфичното тълкуване на свещените текстове, когато те се използват в богослужението, в богатото наследство на византийската химнография, която съхранява, понякога почти буквално парафразирайки, самите доктринални идеи на Отците.

Верността към православната традиция в богослужението е съхранила православната вяра на Балканите и в Средния Изток през дългите векове на османско владичество през време, в което не са съществували нито богословски училища нито богословска наука. Даже днес, в Руската Църква се акцентира на същата функция на литургичното богослужение, което се преживява от православните християни в Съветския съюз като главна проява на църковния живот, включващ преподаването и усвояването на вярата. Преди повече от хиляда години, когато присъствали на литургията в Констнантинополската “Св. София”, пратениците на княз Владимир се зачудили “дали са на земята или на небето” и това тяхно преживяване в значителна степен повлияло избора на нова религия, който те направили. Тяхното учудване и техният опит са живи и днес.

Изглежда, че един от най-важните фактори за развитието на нашите богословски училища е вкоренеността на съответните академични общности в традицията на православната вяра, която е съхранена в богослужението. Маргинализацията на литургичното богослужение, когато е налице, е сигурен знак за озападняване в лошия и опасен смисъл. Ако богослужението е просто израз на благочестие, несвързано с реалния християнски живот, отделено от богословието и периферно спрямо основната дейност на богословското училище, няма начин то да играе ролята, която е играло векове наред в Православната Църква: да бъде израз на православния “ум” (phronema), трансформиращ църковния живот от просто човешко събрание в Тяло Христово и, по този начин, трансформиращ училището – мислено обикновено само като място за интелектуални занимания – в истинска работилница на християнския живот, в център, от който традицията на Църквата се разпространява по диоцези и енории и който помага на епископата и свещениците да преподават и проповядват Истината.

Заключение

Съвременните центрове на православно богословско образование са призвани да изпълняват функциите си в различни общества. Външният наблюдател може да остане с впечатление, че между тях съществува твърде слабо единство и тварде слабо единодействие. Но това впечатление е повърхностно. Въпреки нашата слабост и бариерите, които ни разделят, въпреки различието в езика и произхода, единството на традиията и, най-вече, еднаквият подход към принципните елементи на богословието и православния опит са факти, които лично аз установявам отново и отнова, когато имам възможност да посещавам богословските училища в различните православни страни. Говорейки по човешки – на езика на количествените и качествени показатели – нашата богословска литература е може би не толкова силна, колкото би трябвало да бъде. Но въпреки това нейната вкорененост в патристичната традиция, фактът, че тя е остава вярна на оригиналното християнско учение, на неговия възглед за участта на човека, призван към общение с Бога, е достатъчен, за да обедини всички нас и да потвърди значимостта на православното свидетелство за голям брой външни за Църквата хора.

Подетата от “SYNDESMOS” инициатива за организиране на втора по ред среща на православните богословски училища ни дава възможност да осмислим по-добре единството на нашите “корени” и, по този начин, – общото ни бъдеще. Да преоткриваме отново и отново това единство, да го живеем – този опит е особено ценен за онези от нас, които сме призвани да разнасяме православното свидетелство в западния свят. В Америка ние днес сме незначително малцинство в рамките на едно общество, което от своето създаване отстоява религиозния плурализъм и което днес е изключително секиларизирано. Съзнаваме лежащата върху нашите плещи отговорност да останем верни на православието, но и да съумеем да го изразим не като сектантска или “затворена” екзотична доктрина, а като Истината на християнството за днешния ден. От съществено значение за нас е както богословското образование, така и молитвите и помощта на всички, които са се посветили на православното богословие в целия свят. Ето защо сме особено благодарни на “SYNDESMOS”, че ни събра заедно в този град, от който през 1793 г. тръгват първите православни мисионери, отправили се за Америка, и че ни предостави възможност за по-нататъшно сътрудничество между православните богословски училища.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s