Възкресението

Отец приема жертвата на Сина „по силата на домостроителството“: „на човека е било нужно да се освети чрез човечеството на Бога“ (св. Григорий Богослов). Кеносисът стига до крайния си предел и завършва със смъртта на Христос, за да освети човешкото битие, включително и самата смърт. „Cur Deus homo?“ (Защо Бог стана човек?) Не само заради нашата греховност, но и заради нашето освещаване, за да включи всички страни на порочния ни живот в същинския живот, който не познава смъртта. С Възкресението на Христа пълнотата на живота се увива около изсъхналото дърво на човешкия род, за да го оживи.

Затова делото на Христос е физическа, може дори да се каже биологична реалност. На кръста смъртта е погълната от живота. Чрез Христос смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, защото „не намира там място за себе си“. Следователно, изкуплението е борба на живота със смъртта и победа на живота. Човечеството на Христос е зачатък на нова твар; чрез Неговото човечество силата на живота се втурва в космоса, за да го възкреси и преобрази с последната си победа над смъртта. След Въплъщението и Възкресението смъртта не е спокойна, защото вече не е абсолютна. Всичко се устремява към άττοκατάστασιςτώυττάντωυ („възстановяване на всякакво- то“), ще рече към възстановяване на разрушеното от смъртта, към възсияване в космоса на славата Божия, която ще стане „всичко във всичко“; от тази свобода няма да бъде изключена и свободата на всяка човешка личност, надарена от Божествената светлина с пълно съзнание за своята немощ.

И така, юридическият образ на Изкупителя трябва да бъде допълнен от жертвен образ. Изкуплението е същата жертва, която Христос принася като „велик свещеник навеки по чина Мелхиседеков“, както гласи Посланието до евреите, завършващ на небесата делото, наченато на земята. Кръстната смърт е новозаветната Пасха, направила реалност всичко символизирано от еврейската. Та нали чрез освобождаването от смъртта и въвеждането на човешката природа в царството Божие се осъществява единствено истинския изход. Разбира се, отказът от собствената воля, непосилен за Адам, е изкупителна жертва, но преди всичко е същинско тайнство — доброволен дар, чрез който Христос поднася на Бога заедно с човечеството Си зачатъка на творението; тя е деяние, чийто завършек трябва да осъществи новото човечество в необятното свещенодействие, възложено първоначално на Адам: принасянето в дар на Бога на целия космос като вместилище на благодатта. Възкресението променя падналата природа, открива дивна възможност — да бъде осветена самата смърт, та да не е повече безизходица, а порта към Царството. Върната ни е благодатта, и макар да я носим в себе си като в „глинени съдове“, като във все още смъртни вместилища, в самата ни крехкост се таи побеждаваща смъртта сила. Спокойната увереност на мъчениците, не сетили нито страх, нито физическа болка свидетелства, че отсега нататък за християнина е достъпно двойственото съзнание за Възкресението.

Св. Григорий Нисийски прекрасно изразява сакраменталната страна на Страданията. Христос, твърди той, не е чакал кога ще бъде принуден да се жертва от предателството на Юда, злобата на свещениците, неразбирането на народа: „Той предвари тази воля на злото и още преди да бъде принуден, по Своя воля се отдаде навръх Страданията, на Велики четвъртък, дарувайки Своята плът и кръв“. Доброволно се жертва Агнецът, заклан преди сътворението на света. Страданията Христови започват в четвъртък при ггълна доброволност.

Скоро следват Гетсимания и кръстът. Кръстната смърт е смърт на Божествената Личност: претърпяна от Христовото човечество, тя съзнателно е изстрадана от всевечната Му Ипостас. Отделянето на душата от тялото — основен признак на смъртта — също се извършва в Богочовека. Слизайки в ада, душата пребивава „ипостазирана“ в Словото, както и висящото на кръста Негово тяло. Та нали и човешката личност еднакво пребивава и в тялото си, върнало се на земята, и в душата си: затова и почитаме мощите на светците. Още по-вярно е това по отношение на Христос: Божеството Му обитава едновременно и тялото, потънало в сън в ковчега на Велика събота, и душата, победно разбиваща портите адови. Действително, възможно ли е смъртта да разруши Личността, понасяща я в целия и трагичен разпад, ако тази Личност е Божествено Лице? Ето защо в смъртта на Христа вече присъства Възкресението. Животът бликва от ковчега, той е явен със смъртта на Христос и е в самата Му смърт. Човешката природа тържествува над противоприродното състояние, защото същата природа е съсредоточена в Христа, възглавена е от Него според св. Ириней. Христос е Глава на Църквата, ще рече на новото човечество, в чието лоно никакъв грях или враждебна сила не могат да разделят окончателно човека от благодатта. Всеки човешки живот може да бъде възобновен в Христа, колкото и да е обременен от грехове; човек винаги може да отдаде живота си на Христа, за да го получи от Него свободен и чист. И делото на Христа се простира върху човечеството зад видимите предели на Църквата. Всяка вяра в тържеството на живота над смъртта, всяко предчувствие за Възкресението е косвена вяра в Христа, защото само силата. Христова възкресява и ще възкреси мъртвите. След победата на Христос над смъртта Възкресението става общ закон на сътвореното — не единствено на човеците, но и на животните, растенията, камъните, на целия космос, понеже всеки от нас го оглавява. Ние се кръщаваме в смъртта Христова, потапяме се във водата, за да съвъзкръснем с Него. И за душата, умита от сълзи, подобни на кръщални води, и обхваната от огъня на Св. Дух, възкресението е не само копнеж, но и присъстваща реалност; парусията покълва в душите на светците и поради това Симеон Нови Богослов има правото да напише: „За тези, които винаги са в светлина, никога няма да дойде Денят Господен, защото те вече са с Бога и в Бога“. Безкраен океан от светлина струи от възкръсналото тяло на Спасителя.

Реклама