Две енергии, две воли

Определенията на Халкедонския събор са насочени не само срещу несторианството и монофизитството; с уточнението, че Христос като съвършен човек притежава душа и тяло, те имат предвид още една ерес — на Аполинарий.

Аполинарий Лаодикийски, срещу когото се борят великите канадокийци, е живял през IV в. Той е типичен представител на Александрийската школа, застъпващ предимно единството в Христа. Осемдесет години преди монофизитството, което безспорно в известна степен е подготвено от неговите мисли, Аполинарий поставя въпроса за примиряването на това единство с дуализма на Божествено и човешко в Него. Той мисли, че е невъзможно да има две съвършени природи, тъй като в духа на елинистическото разбиране, в чийто плен все още е, „две съвършени не могат да се превърнат в едно съвършено“, две съвършени начала не могат да се съединят, образувайки трета, също толкова съвършена природа. Или тези две природи не са съвършени, или единството им е само „съсъществуване“. Най-общо Аполинарий ипостазира двете природи и с това предварително опровергава несторианството, тъй като е абсолютно очевидно, че две съединили се личности не могат да се стопят в трета. Ето защо единството в Христа не е съвършено, но понеже несъвършенството не може да бъде отнесено към Бога, Аполинарий решава, че човечеството на Христос отстъпва пред Божеството и поради това е трябвало да бъде несъвършено. Човек се усъвършенства благодарение на разума си; от това според Аполинарий следва, че Христос не е притежавал човешки νους и единството в Него е било постигнато, след като човешкият ум е отстъпил мястото си на Божествения Логос. По този начин Логосът е присъединил Божеството към несъвършеното човечество. Божеството е изпълнило човечеството. В резултат на това Христос у Аполинарий е не толкова

Богочовек, колкото животинска природа, съединена с Бога. Тук е зачатъкът на монофизитството, което впоследствие непрестанно се връща към мисълта, че човечеството в Христос е непълно, следователно възпълнено, т. е. погълнато от Логоса.

В крайна сметка цялата теория на Аполинарий се основава на отъждествяването на човешката личност с νους-а ; това е и голямото изкушение за метафизиците: да сведат тайната на личността до висшето в природата ни — интелекта, най-сроден с метафизиката, като в това отъждествяване личи известно презрение към сетивното и телесното.

Халкедонският събор е могъл да избегне подобно поставяне на проблема чрез разграничаването на личност (лице) и природа. Такова разграничаване, затвърждаващо свободата на личността спрямо природата в цялостта и, дава възможност да се говори и за единство на две съвършени начала, единство, което не унищожава, а утвърждава „присъщото за всяка природа“. Човешката природа в Христа съхранява пълнотата си: не се принизява, а се изпълва от личността, която я „ипостазира“ и която в случая не е тварна, а Божествена личност. Логосът не измества някой от елементите на човешката природа: Той е Лице, Което възприема природата в пълнотата и.

И така, Христос е съвършен човек, тяло и душа ведно. Тук думата „разумен“ трябва да се разбира в смисъла, който и придават отците: „разумната душа“ се отъждествява с νους-a, с интелекта, и е различна от одушевеното тяло, в което разграничаваме тяло и жива душа. Халкедонската дихотомия се пресича с традиционната трихотомия на апостол Павел — тяло, душа и дух.

* * *

След Халкедонския събор се появяват разновидности на монофизитството, които, подчинявайки се на Символа на вярата, по същество се опитват да унищожат съдържанието му. Този продължителен опит да бъде лишен халкедонският догмат от „халкедонския му дух“ е обусловен от характерния за целия източен спиритуализъм здрав монофизитски инстинкт, а и от желание — главно по политически причини — за компромис с истинските монофизити. Първата причина може да бъде обяснена с развилото се в края на V и началото на VI в. учение на моноенергизма: неговите последователи признават двете природи, но твърдят, че действието им, т. е. енергията, в която се проявяват, е едно. В такъв случай разграничаването на човешко и Божествено е чиста абстракция: или двете природи са смесени, или човечеството е абсолютно пасивно и действа само Божеството.

Това учение е опровергавано през VII в. от много отци, на първо място от Максим Изповедник. В Христа трябва да откриваме заедно две различни действия и една цел, един акт, един резултат. Христос действа с двете Си природи, както нажеженият меч едновременно разсича и изгаря. Всяка природа участва в единния акт по характерния за нея начин. „Не човешката природа възкресява Лазаря, но и нетожествен ата сила ридае над ковчега му“, ще напише по- късно св. Йоан Дамаскин.

Още един компромис с монофизитството, този път съзнателен, е монотелитството. То също признава в Христа две природи, но само една воля — Божествената, а след нея иде човешката, докато бъде напълно погълната. Представителите на това учение са били преди всичко ловки политици. Негова опора са обхванатите от монофизитството източни провинции и стремежът на императора към единство. Трима патриарси — Кирил Александрийски, Сергий Константинополски и римският папа Хонорий — участват в разработването на тази твърде изкуствена доктрина, но може би само Хонорий, иронизиран повече или по-малко от другите двама, е бил искрен; впоследствие VI Вселенски събор посмъртно го осъжда като еретик.

Йерусалимският патриарх св. Софроний, въпреки преклонната си възраст, още прижш» успява да протестира срещу тази нова ерес. След това се изказват приемниците на Хонорий — св. папи Мартин и Агатон. Но на практика Църквата е спасена от един обикновен монах, проявил се още преди това като твърд противник на моноенергизма — св. Максим Изповедник. Заедно със св. папа Мартин той е осъден на изгнание. Папата умира, а върнатият в Константинопол Максим публично отказва да се присъедини към този компромис, приет сякаш от цялата Църква. „Дори вселената да общуваше с вас, аз пак не бих го правил“, заявява той, имайки куража да се опълчи срещу йерархията заради достоверността на истината. В резултат на това бива жестоко осакатен и отново заточен, където и умира. Но съпротивата му спасява истината, която скоро възтържествува в Църквата. За да опровергаем монотелитството, достатъчно е да проследим аргументацията на св. Максим, която включва много сериозни антропологични факти.

Като повечето ереси от този тип монотелитството допуска, че личността се определя само от една от характерните за нея способности: в дадения случай на Ипостаста се приписва воля.

При разясняването на проблема за двете воли в Христа св. Максим изхожда от вече признатите факти в триадологията. Пресветата Троица има три Лица и една природа, но волята на Трите е обща, единна, следователно, волята е свързана с понятието за природа, а не с понятието за Лице, в противен случай би трябвало да виждаме в Троицата три воли. Обикновените ни понятия трудно побират тази трансцендентност на личността по отношение на нейната воля: работата е там, че тези понятия са свързани с индивида, който, естествено, си присвоява воля, за да запази своето „его“. И тук св. Максим много проницателно анализира понятието „воля“. Той различава две категории воля. Първата, „природната воля“, е привличане на природата от съответстващото и, „природна сила, обемаща всички основни природни свойства“. В естественото си състояние, сиреч опорочена от греха, природата се стреми само към добро, тя е „разумна“ — устремена към Бога. Волята на съвършената природа осъзнава доброто, значи принадлежи към него. Но грехопадението замъглява това съзнание, природата вече тегли най-често към „противоприродното“, желанията й затъват в греха. Човекът обаче притежава и друга воля, „воля за съждение“, присъща на личността. Това е воля за избор, личен съд, пред който изправяме природната воля, за да я приемем, отхвърлим или насочим към друга цел и, след като я очистим от греха, да я превърнем в наистина естествена воля.

Разрастването на същинската ни свобода задължава да се възползваме от „волята за съждение“. Свободният избор отговаря на състоянието, в което изпадаме след греха, именно защото сме подвластни нему, трябва непрекъснато да избираме.

Затова Христос притежава две естествени воли, но не и човешки „свободен избор“. В личността Му няма конфликт между двете природни воли, тъй като не е личност с човешка ипостас, вкусила съдбоносния плод и задължена постоянно да избира между доброто и злото. Неговата Личност е Божествена Ипостас, Чийто избор е направен веднъж завинаги — изборът на кеносиса, на безпрекословното послушание пред волята на Отца.

Да обобщим: човешката природа в Христа е пълноценна, но това, което у човека принадлежи на личността, у Христа принадлежи на Словото — Божествената Личност. Човечеството, прието от тази Личност, в известна степен е сходно с човечеството на Адам преди грехопадението. Но кеносисът на Словото е кеносис на райското човечество, подчинено от изкупителната воля на Спасителя на обективните условия за греха; волята отговаря на тези условия не със свободен избор, а със страдание и любов. От друга страна, ако волята на Сина е тъждествена с тази на Отца, то човешката воля, станала воля на Словото, е Негова собствена воля и в нея е скрита тайната на нашето спасение.

1 thought on “Две енергии, две воли

  1. Здравейте! Поздравявам Ви за блога! Тъй като моите научни и лични търсения са все гравитиращи около ортодоксалното богословие, това, което сега прочетох така синтезно за Халкедонския събор и генезиса на монофизитските идеи, ми върши страхотна работа. Аз в момента изследвам номинацията „човек Божи“ в агиографията.
    Благодаря Ви!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s