Пътят на отрицанията и пътят на утвържденията

Бог може да бъде познат в откровението като в лично общение. Откровението винаги е насочено към някого — състои се от срещи, съграждащи историята. Затова откровението в своята пълнота е историята, историческата реалност от сътворението до парусията (второто пришествие — рус. ред.).

Значи, откровението е обемащо ни „теокосмическо“ отношение.

Ние не само не можем да познаем Бога извън откровението, но и да мислим самото него „обективно“, т. е. отвън. Откровението е чуждо на всичко „външно“, то е отношение между Бога и света, в който — искаме или не искаме — пребиваваме.

Но в иманентността на откровението Бог се проявява като трансцендентен спрямо творението. Ако определим трансцендентното като изплъзващо се от нашето познание и опит, ще се окаже, че Бог не само не принадлежи на този свят, но е и трансцендентен по отношение на самото Си откровение.

Бог едновременно е иманентен и трансцендентен, иманентността и трансцендентността взаимно се предполагат. Чиста трансцендентност е невъзможна: ако постигнем Бога като трансцендентна причина на вселената, значи Той не е чисто трансцендентен, защото самото понятие за причина предполага понятие за следствие. В диалектиката на откровението иманентността ни позволява да назовем трансцендентното. Но не би съществувала иманентност, ако трансцендентността в своята същност не бе недостъпна.

Ето защо ние не можем да мислим Бога в Самия Него, в Неговата същност, в Неговата съкровена тайна. Опитите да Го мислим в Самия Него ни потапят в мълчание, защото ни мисълта, ни словесните изрази могат да вместят безкрайното в понятия, които определят, но с това и ограничават. Затова гръцките отци поемат към познанието за Бога по пътя на отрицанията.

Негативният, апофатически път се стреми да познае Бога не в това, което Той е (ще рече, не в съответствие с човешкия ни опит), а в това, което Той не е. Този ггът се състои от последователни отрицания. Същия метод използват неоплатониците и индуизмът — той е неизбежен за мисълта, устремила се към Бога, възнесла се към Него. Този път достига крайния си предел у Плотин, при когото философията се самоунищожава и философът се превръща в мистик. Извън християнството обаче той води единствено до обезличаване на Бога и търсещия Го човек. Ето защо между подобно търсене и християнското богословие се простира бездна, дори когато ни се струва, че богословието следва дирята на Плотин. Наистина, философи като Григорий Нисийски или Псевдо-Дионисий Ареопагит (в труда си „Мистическото богословие“) виждат в апофатизма не самото откровение, а негово вместилище — по този начин те стигат до личното присъствие на скрития Бог. Пътят на отрицанието не се загубва у тях в пустота, поглъщаща и субекта, и обекта; личността на човека не потъва, а се възправя лице в лице срещу Бога, единява се с Него по благодат, без да се смеси.

Апофатизмът отрича всичко, което Бог не е — първоначално бива отстранено всичко сътворено, та даже космическата слава на звездните небеса и умопостижимата светлина на ангелските небеса. След това биват изключени най-възвишените атрибути — благостта, любовта, мъдростта. Накрая бива отхвърлено и самото битие. Бог не е нищо от това; в Самата Си природа Той е непознаваем. Той „не е“. Ала все пак (и в това е целият парадокс на християнството) Той е Бог, към Когото се обръщаме с „Ти“, Който ни зове, Който открива Себе Си, Личния, Живия. В литургията на св. Йоан Златоуст преди „Отче наш“ се молим: „И сподоби нас, Владыко, со дерзновением, неосужденно смети призывати Тебе, Небеснаго Бога Отца, и глаголати: Отче наш“. В гръцкия текст буквално: „Теб, εττουράνιον Θεόυ, Свръхнебесния Бог — Когото не можем да назовем, апофатическия Бог — Теб да наречем Отец и да посмеем да Те призовем“. Молим се, за да дръзнем да назовем Бога просто с „Ти“.

Тъй, заедно с негативния, съществува и позитивен, „катафатически“ път. Съкровеният Бог, пребиваващ зад пределите на всичко онова, което Го открива, е същият Бог, Който се открива. Той е мъдрост, любов, благост. Но Неговата природа остава непознаваема в същността Си и именно затова Той се открива. Ако следваме неотклонно апофатическия път, трябва да избистрим понятията си и да не им позволим да се затворят в ограничените си значения. Разбира се, Бог е мъдър, но не в баналния смисъл на търговската или философската мъдрост. Неговата премъдрост не е вътрешна необходимост на природата Му. И най-висшите имена, дори името „любов“, изразяват Божествената същност, но не я изчерпват. Това са атрибутите, свойствата, с помощта на които Божеството обявява Себе Си, но съкровеният Му извор, природата Му не се изчерпва и не се обективира пред нас. Нашите избистрени понятия ни приближават към Бога, Божествените имена дори ни позволяват в известен смисъл да проникнем в Него, но ние никога не можем да постигнем същността Му, в противен случай Той би бил определян от свойствата Си; Бог обаче не се определя от нищо и точно затова е личен.

Св. Григорий Нисийски тълкува в този смисъл „Песен на песните“ като мистичен брак на душата (и Църквата) с Бога. Невестата, устремена към Жениха, е душата, търсеща своя Бог. Възлюбеният се появява и изчезва — и Бог също, колкото по-дълбоко Го опознава душата, толкова по-бързо Той и се изплъзва и толкова по-силно тя Го обиква. Колкото повече Бог я засища с присъствието Си, толкова повече жадува тя за още по-пълното Му присъствие и Го следва. Колкото повече се изпълва с Бога, толкова по-явна става за нея трансцендентността Му. Така душата се преизпълва с Божественото присъствие, но все по-дълбоко потъва в неизчерпаемата, недостижима същност. Този бяг е безкраен и в това разтваряне на душата, в което любовта непрекъснато се осъществява и възобновява, в тези „зачатъци на зачатъците“ св. Григорий разпознава християнското разбиране за блаженствата. Ако човек познаваше самата Божия природа, би бил Бог. Съединяването на сътвореното с Твореца е нескончаем полет, колкото по-пълна е душата, толкова по-блажено усеща тя разстоянието между себе си и Божествената същност, разстояние, постоянно съкращаващо се и винаги съществуващо, което прави любовта възможна и я предизвиква. Бог ни призовава и ние сме пленени от този едновременно разкриващ и прикриващ Го зов; и не можем да Го достигнем по друг начин, освен в тази свързаност с Него, а за да съществува тя, Бог трябва да остава завинаги недосегаем в Своята същност.

Още в Стария Завет наблюдаваме този негативен момент: образа на мрака, тъй често използван от християнските мистици — „мрака направи свое покривало“ (Пс. 17). И Соломон в молитвата си при освещаването на храма (книга Царства) говори на Бога: „Ти, Който пожела да обитаваш в мрака“. Да си припомним и мрака на Синайската планина.

Опитното познание на трансцендентността е характерно за християнския мистичен живот: „Дори когато съм съединен с Теб, казва преподобни Макарий, дори когато ми се струва, че вече не се отличавам от Теб, знам, че Ти си Господарят, а аз — робът“. Това вече не е неизказаното сливане на Плотиновия екстаз, а лично отношение, което без да ощетява Абсолюта, Го разбира като „друго“, ще рече винаги ново, неизчерпаемо. Това е отношение между Божията личност, природата сама по себе си недосегаема (идеята за същността тук не поставя граници пред любовта, а напротив — посочва логическата невъзможност „да бъде достигнат предела“, иначе бихме ограничили и в известен смисъл изчерпали Бога), и човешката личност; дори в най-голямата си слабост човек остава, или по-точно, става пълноценна личност. В противен случай не би имало „religio“ — връзка, отношение.

Затова изворът на същинското християнско богословие е изповядването на въплътилия се Син Божи. Чрез Въплъщението едно Лице истински съчетава в Себе Си непознаваемата, трансцендентна Божествена природа с човешката. Съединяването на двете природи в Христа е съединяване на Свръхнебесната природа дори до гроба, дори до ада със земната. В Христа непостижимото се разкрива и ни дава възможност да говорим за Бога, ще рече „да Бого-словстваме“. Тук се крие цялата тайна: човекът можа да види (и вижда) в Христа Бога сиянието на Божествената природа. Това съединяване без смесване на Божественото и човешкото в едно Лице изключва всяка вероятност за метафизично съждение, което не се отнася до Троицата и се разтваря в безличното: обратно, това съединяване завършва и утвърждава откровението като среща и приобщаване.

* * *

По този начин гръцката мисъл едновременно отвори и затвори пътя пред християнското учение. Отвори го, прославяйки Логоса и небесната красота ако не на Самия Бог, то във всеки случай на Божественото. И го затвори, насочвайки мъдреца към спасение чрез бягство (ετπαςιοι). Често противопоставят „радостта от живота“ в античния свят на мрачното християнско учение. Но да се прави подобно противопоставяне означава да бъде забравен троичният смисъл на съдбата в гръцкия театър, изостреният аскетизъм на Платон, поставил знак за равенство между тялото и ковчега (οωμα — σήμα) и установения от него дуализъм между сетивното и умопостижимото, чрез който свежда сетивното до отражение и подтиква към бягство от него. В някаква степен античната мисъл подготвя не само християнското учение, където надминава сама себе си, но и повече или по-малко грубия дуализъм на гностическите системи и манихейството, където трескаво въстава срещу Христа.

Това, което не достига на тази мисъл, което за нея е и възможност за обобщение, и пречка, е реалността на Въплъщението. В спомените за младостта си блажени Августин прави великолепно сравнение между античността и християнството. „Там прочетох, споделя той относно своето откриване на „Енеадите“, че в начало бе Словото (т. е. намира Йоан Богослов у Плотин), че човешката душа свидетелства за светлината, но тя самата не е светлина… Не прочетох обаче, че Словото дойде в света и светът го не прие. Не прочетох, че Словото стана плът. Прочетох, че Син може да бъде равен на Отца, но не прочетох, че Той Сам се оскъдни и се смири до кръстна смърт… И че Бог Отец Му дарува името Иисус“.

А това име е зародишът на всяко богословие.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s