Сътворението — космическият ред

„В начало Бог сътвори небето и земята“. Небето и земята от първия ден, за които става въпрос, не са небето и земята, които виждаме, защото нашето видимо небе се появява едва с „твърдта“ от втория ден или дори със „светилата“ от четвъртия, а видимата ни земя — с отделянето на сушата в третия ден. „Небето и земята“ от първия ден обозначават цялата вселена, видимия и невидимия, умозрителния и веществения свят. Небето е цялата безпределност на духовните светове, обемащи земното ни битие, безбройните ангелски сфери. Книга Битие ги споменава, но след това като че ли престава да се интересува от тях и говори само за земята. Няколко кратки указания за тези духовни светове се срещат като примери и в двата Завета, но никога не получават развитие. Св. Григорий Нисийски, например, вижда в 99-те овце, оставени на височината, символ на ангелската пълнота, стотната, заблудилата се овца, е нашият земен свят. В падналото си състояние фактически не можем да определим мястото на вселената ни сред необятните светове.

Това относително премълчаване на Свещ. Писание е знаменателно. То подчертава централното значение на земята, предопределя известен геоцентризъм. Той не е остатък от примитивна космология (впрочем нима космологии от този тип не са символични в известна степен?), космология, която не съответства на следкоперниковата ни вселена. Геоцентризмът в случая не е физически, а духовен: земята е духовно-центрична, защото е плът на човека, защото като се промъква през нескончаемата видимост, за да я свърже с невидимото, човек се превръща в централно същество, същество, което обединява сетивното и свръхсетивното и затова участва по-пълно от ангелите в цялата организация на „земята“ и „небето“. В центъра на вселената тупти човешкото сърце и само светец, чието пречистено сърце побира и най-отдалечените мъглявини, може да проумее дали тези „звездни сфери“ са нещо като отражение на ангелските еони и поради това не се нуждаят от спасение.

И тъй, тайните на Божественото домостроителство се извършват на земята и поради това Св. Писание приковава вниманието ни върху нея. То не само не ни позволява да се разсейваме в необятните космически светове (които, впрочем, падналата ни природа може да познае само в разпокъсаността им), не само иска да ни освободи от узурпацията на падналите ангели и да ни съедини с Бога, но разказва за ангелите, показва ги с лице към историята, онази история, в която се вплита Божественото домостроителство, говори за тях като за служители (или врагове) на това домостроителство.

По този начин Шестодневът геоцентрично повествува за разгръщането на сътворението; шестте дни, символизиращи дните на седмицата, са по-скоро йерархични, отколкото хронологични. Като разграничават създадените едновременно в първия ден елементи, те оформят концентричните кръгове на битието, в чийто център е човекът като тяхна потенциална завършеност.
„Земята (има се предвид целият наш космос) беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната“ — това е смесване на все още недиференцирани елементи. „Дух Божи се носеше над водата“, „като птица, която мъти пиленца“, казва св. Василий Велики, и водата обозначава (както кръщалната вода) пластичността на елементите.

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.“ Това е първата Божия повеля. Словото Му навлиза между елементите и извиква първата „форма“ на битието — светлината; така че светлината е съвършенство на тварното битие, „светлоносна сила, призована от излъчените от Логоса „логоси-желания“, които оплождат тъмнината. Следователно, това са не толкова физически колебания, колкото „светлина на разума“.
Сетне Бог произвежда полюсните светлина и тъмнина: „И отдели Бог светлината от тъмнината“. Тази тъмнина принадлежи към тварното битие и не бива да се смесва с първоначалното „нищо“, с тайнствената граница, на която би била придадена по този начин груба субстанциалност. Тъмнината („тъмнината нарече Бог „нощ“), която се появява в края на „първия ден“, е потенциален момент за тварното битие. Тя е абсолютно ,добра“, плодотворна реалност, подобна на земята, която отглежда зърното. Бог не е създавал злото; в битието на първия ден няма негативна тъмнина. Позитивната тъмнина олицетворява утробната тайна на плодородието, тайната на живота, тайната, характерна за земята и лоното, за всичко, което ражда, в положителния смисъл — всяка жизнена субстанция.

През втория ден Бог окончателно разделя нисшите от висшите води, ще рече земния космос, обособен чрез „твърдта небесна“ — от ангелските еони, за които по-нататък в книга Битие не става въпрос.
На третия ден по Божия повеля се отделят космическите елементи, чиято неопределеност се символизира от „водата“. Водата — в буквалния смисъл на думата — се събира и се появява сушата. Тя получава заповед да произвежда растенията — първата форма на живот.
И земята се подчинява на Логоса, Извора на живота, ведно второ Лице на Пресвета Троица и устройваща Я сила.
На четвъртия ден възникват светилата с равномерното им въртене, повелята на Логоса се вписва в реда на видимото небе: животът, наченал предишния ,ден“, изисква време, ритмична смяна на ден и нощ. Творческата едновременност на първите дни се преобразува в последователност.

През петия ден Словото сътворява рибите и птиците — водата, влагата (като елемент) получава заповед да ги произведе. Така се установява интересна близост между плуващите и летящите същества (чиито външни форми действително си приличат), между водата и въздуха, които притежават общите свойства протекаемост и влажност. Тук ясно усещаме, че имаме работа не с космогония в съвременния смисъл на този термин, а с друго виждане за битието и неговата йерархичност, виждане, определяно от тайната на фоомата от „вторичните качества“ на сетивния свят (толкова пренебрегвани от науката), които ни насочват към умозрителните дълбочини към „логосите“ на творението; такова виждане е трудно за падналата ни природа, но можем да го получим пак в „новата твар „— Църквата, както в литургично-сакраменталния космос, така и в ϋεωρία φυσική на подвижниците.

На шестия ден земята (като елемент) е натоварена да създаде живи души. И изведнъж повествователният тон се променя: появява се нов начин на сътворение. „Да сътворим“, казва Бог. Какво означава тази промяна?

Сътворението на ангелските духове се извършва „в мълчание“ (св. Исаак Сириец). Първата дума е „светлина“. След това Бог повелява и благославя („и видя Бог, че това е добро“). Но на шестия ден, след като създава животните, Бог казва: „Да сътворим човека по Наш образ (и) Наше подобие“ и сякаш спира, а Лицата на Пресветата Троица се съвещават. Множественото число, което се появява тук, показва, че Бог не е усамотен, че сътворението на света не е нито необходимост, нито произвол: то е свободен и обмислен акт. Но защо при сътворението на човека вместо обикновена повеля към земята, както за животните, се появява необходимост от Съвет на Трите? Защото за човека като лично същество е нужно потвърждение от личния Бог, Чийто образ той ще бъде. Божиите повели дават битие на различни части от сътворения свят. Но човекът не е част, понеже личността включва всичко, бидейки свободна пълнота, той се ражда от „размисъла“ на Бога-Свободна пълнота.
„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори“. Така се разкрива тайната на единственото и множественото число в Бога: както в Него личното начало изисква единната природа да се изрази в различни Лица, тъй и в създадения но Негов образ човек. Човешката природа не може да бъде монада, тя изисква не самота, а общение. Това е блажено различие в любовта. После повелята „плодете се и множете се, пълнете земята и обладавайте я“ установява известна връзка между пола и господаруването на първата двойка над космоса и преодоляването на диадата от триадата в Бога. Но този райски „ерос“, естествено, се различава от нашата паднала и всепоглъщаща сексуалност, както царственото свещенство на човека над сътворения свят се отличава от господстващото сега взаимоизяждане. Сам Бог уточнява: „на всички земни зверове… дадох за храна всичкия злак тревист“. Не трябва да забравяме, че повествованието за сътворението на света е издържано в категориите на падналия свят, а грехопадението изражда дори смисъла на думите. Животът на пола, размножаването, което Бог повелява и благославя, във вселената ни неминеумо е свързано с раздяла и смърт. Та нали човешкото състояние е подложено на катастрофална мутация точно преди биологичната му реализация. Човешката любов обаче не би била проникната от такава тъга по рая, ако в нея не бе останал горестният спомен за първоначалното и състояние, в което „другият“ и целият свят са били познати в същността си и не е съществувала смърт.

„И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ — повторен благослов, който обаче уподобява човека па останалите
живи същества, също възникнали през шестия ден.
А след този разказ за сътворението на света в първа глава на Битие, във втора глава се появява нов разказ. Разгръщането на творческия акт е поднесено със съвсем други термини. От гледна точка на библейската критика това е противопоставяне на две различни традиции, на два абсолютно отделни, по-късно „слепени“ текста. В материален план на написване това без съмнение е вярно, но за нас самото противопоставяне е дело на Духа: Библията се появява не по човешка воля, не в резултат от човешки обстоятелства, а от Св. Дух, Който внушава дълбоката й цялостност. Невъзможно е да отделим Библията от Църквата или да я разберем извън Църквата. Затова ни интересува не „как“, а „защо“ тези две описания на сътворението са обединени и какъв е същностният смисъл на тяхното сближаване.
Ако първият разказ съчетава човека и другите земни същества в един общ благослов и подчертава антропокосмическото единство в природен план, то вторият фиксира точно мястото на човека. Действително, тук е дадена съвсем друга перспектива: човекът не само като венец на творението, а и като негов принцип. От самото начало узнаваме, че не е имало растения, защото не е бил създаден човекът: „нямаше човек, който да я обработва“. После подробно е описано сътворението на човека: „И създаде Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“. Значи, подчертават отците, човек е измайсторен от Самия Бог, от Неговите ръце, а не само призован от Неговото Слово (което ни препраща към „Съвета“ от първия разказ — нали по думите на св. Ириней Син и Дух са „две ръце Божии“), и диханието на Самия Бог превръща глината в „жива душа“. Някои приемат тази „жива душа“ за духовността на човека и съзират в интелекта ни Божествена еманация. Но ако душата ни бе нетварна, ние бихме били Самият Бог, обгърнат в земен прах, а сътворението би било само илюзорна игра. И въпреки това св. Григорий Богослов има право да говори за „частица от Божеството“ в човека. Нетварната благодат участва в самия творчески акт и душата получава живот и благодат наведнъж, защото благодатта е дихание Божие, „Божествена струя“, животворно присъствие на Св. Дух. Ако човекът оживява, когато Бог му вдъхва диханието на живота, това става възможно, тъй като благодатта на Св. Дух е същинското начало на нашето съществуване. (Колкото до доближаването „дихание — ноздри“, то ако Божието подухване е човешкото дихание, то доближаването е обосновано от конкретната символика на библейската космология, съвсем не е метафора, а реална аналогия, която и днес се прилага в православната аскеза).

Животинският свят в този разказ възниква след човека и то в такова съотношение с него, изискващо човек да не е сам, а да има „помощник нему подобен“. Адам дава имена на животните, които Бог му праща, защото светът е създаден за усъвършенстване от човека. И човекът опознава цялостно живите същества, прониква в тайната им, разпорежда се с тяхното богатство: той е поет, както е поет свещеникът, той е поет за Бога, Който „ги заведе (животните) при човека, за да види, как ще ги нарече той“.

В онова време езикът съвпада със самата същност на човека и този безвъзвратно изгубен райски език придобиват не окултистите, а единствено „милостивите сърца“, за които говори св. Исаак Сириец, сърцата, „които пламтят от любов към целия зрим свят: птиците, зверовете, всяка твар“. И дивите животни мирно съжителстват със светците, както когато Адам им даде имена.
И така, във втория разказ за сътворението на човека той е ипостас на земния космос, а земната природа е продължение на телесността му.
Обаче само същество, обладаващо една природа с човека, може да бъде „помощник нему подобен“. Тогава Бог потапя човека в екстатичен сън и от най-съкровената част на природата му (близкото до сърцето му символично „ребро“) сътворява жената и я води при мъжа, а той признава Ева за „единосъщна“ нему — кост от костта му и плът от плътта му. Св. Отци сравняват изхождането на Св. Дух с тъй нареченото „изхождане“ на Ева — друга, не Адам, но обладаваща една природа с него; единството на природата и множествеността на лицата вече намеква за новозаветните тайни.

Както Дух не е по-ниско от Този, от Когото изхожда, така и жената не е по-ниско от мъжа, защото любовта изисква равенство и единствено любовта е могла да възжелае първоначалното разделяне — източник на цялото многообразие на човешкия род.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s