Троицата

Въплъщението, тази отправна точка на богословието, веднага го поставя в самата сърцевина на тайната на Троицата. Вярно е, въплъти се не някой друг, а Словото, т. е. второто Лице на Пресвета Троица. Поради това Въплъщението и Троицата са неотделими и, въпреки протестантската критика, въпреки либерализма, който се опитва да противопостави богословието и Евангелието, трябва да подчертаем, че православната триадология се корени в Евангелието. Възможно ли е изобщо да четем Евангелието, без да се запитаме: кой е Иисус? Когато чуваме изповедта на Петър: „Ти си Син на Живия Бог“ (Мат. 16:16), когато св. Йоан ни разкрива в евангелието си вечността, разбираме: единственият възможен отговор е дог- матът за Пресветата Троица — Христос е еднороден Син на Отца, Бог, равен на Отца, тъждествен с Него по Божество и различен от Него по Лице.
Основен извор на знанието ни за Троица наистина е не друго, а прологът на евангелието от Йоан (и първото му послание), поради което авторът на тези текстове получава в православната традиция името „Богослов“. От първия стих на пролога Отец се именува Бог, а Христос — Слово, и Словото в това „начало“ — не временно, а онтологично — е ведно и Бог („в начало… Бог беше Словото“), и различно от Отца („и Словото беше у Бога“). Тези три твърдения на св. евангелист Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“, са зърното, от което покълва тринитарното богословие. Те веднага ни задължават да говорим едновременно за тъждество и различие в Бога.
Разбира се, съблазнително е да се разкъса тази антиномия, като се „рационализира“ един или друг неин термин. В резултат биха се проявили с по-голяма или по-малка яснота двете най-важни еретични тенденции: унитаризмът и тритеизмът.
Унитаризмът често се превръща в абсолютно монархианство: в Бога съществува само едно Лице — Лицето Отец, а Син и Дух са Негови еманации или сили. Най-завършения си вид това учение получава през III в. в модализма на Савелий, където изчезва самото понятие за Лице. Според Савелий Бог е безлика същност, проявяваща се по различни начини в света. Трите Лица са само три последователни модуса на действие, три прояви в света на една и съща Монада, оставаща винаги проста в себе си. При сътворението на света Бог приема облика на Отец. Така Отец е страна от първата фаза на Божествената проява, свързана с книга Битие и райското състояние. Но грехът променя отношението между човека и Бога; ерата на Отца приключва и Бог приема друг облик — на Сина, Чиято пълна проява е при Въплъщението. С Възнесението обликът на Сина се разтваря в неделимата същност и се появява нов облик — на Духа. И накрая, на Съда, когато вселената се обожи, всичко отново ще се върне в неделимата монада. Тъй че тази триада на последователните прояви си остава чиста видимост и по никакъв начин не засяга самата Божия реалност: Лицата изцяло са погълнати от природата.
Противоположната ерес — тритеизмът — никога не се е изявявала в чист вид. Но при все че не е могло да бъде формулирано абсурдното учение за „разнородна“ Троица, често се наблюдава известно охлабване на троичната връзка — получава се неравнопоставена и в последна сметка „ощетена“ Троица. Преди Никейския събор субординационалистичните тенденции в християнското мислене, по-конкретно у Ориген, са много силни. Под влиянието на умерения платонизъм отъждествяват Отца с Върховното Единство, вследствие на което Син се различава само на субординационен принцип. Божествена същност Син няма. Той е само причастен към Божествената природа на Отца. В резултат Логосът става оръдие на Отца, а Св. Дух на свой ред — оръдие на Сина за прослава на Отца.
У Арий тази тенденция преминава в ерес, разкъсваща троичното единство. Арий отъждествява Бога с Отца и постулира, че всичко, което не е Бог, е сътворено. Следователно, Син, доколкото е различен от Отца, е сътворен, а разграничаването на Лицата се превръща в онтологична разединеност. Този сътворен Син съответно сътворява Духа и Троицата се свежда до обикновена йерархия, където низшият е оръдие на висшия, до Троица, разсечена от непреодолимата граница между сътворено и несътворено. Рождението се превръща в сътворение. Син и Дух („внукът“) се оказват сътворени същества, радикално отличаващи се от Божествения Отец, а триадата съществува само в резултат от разрива на монадата.
Ревностно съхраняваната от Църквата вяра, обратно, вмества единството и различието в Бога с едно движение, с един порив. Не само чувството, но и умът трябва да е религиозен, мисълта трябва да бъде открита за истината, а още по-точно — не едното или другото, а цялото същество трябва да бъде обхванато от един плам и трезвост. Християнската мисъл тържествува с изработването през първите четири века, и особено през четвърти, предимно „тринитарен“ век, на определението, предоставящо на езичниците възможност да прозрат пълнотата на Св. Троица. Не става въпрос за рационализиране на християнството, а за християнизиране на ума, за превръщане на философията в съзерцание, за насищане на мисълта с тайната, която не е укрита от всички загадка, а неизчерпаема светлина. Този грандиозен подвиг, осъществен с усилията на Атанасий Александрийски, Василий Велики, Григорий Нисийски, Григорий Богослов, както и на Иларий Пиктавийски, помага в края на краищата на Църквата да изрази чрез термина Ομοούσιος тайната на Триединното Божество.’Ομοούσιος означава единосъщен, тъждествен по същност, съсъщностен, това е прилагателното, определящо Сина като Бог, различен от οΘεός, Той, но не Отец.

„Словото беше у Бога“, казва св. евангелист Йоан в пролога към евангелието си, πρόςτόν Θεόν говори за движение, за динамическа близост; би могло да се преведе по-скоро „към“, отколкото „у“: „Словото беше към Бога“. Така πρός съдържа идеята за отношение;
това отношение между Отца и Сина е предвечното рождение· по този начин самото Евангелие ни въвежда в живота на Божествените Лица на Пресвета Троица.
Именно Евангелието ни разкрива и тринитарното „положение“ на Св. Дух като трета Ипостас в Троицата, и отношенията, подчертаващи личностната Му „единственост“. Достатъчно е да прочетем последните беседи на Спасителя и апостолите в евангелието на Йоан: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на Истината“ (14:16-17), и по-нататък: „Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име“ (14:26). И тъй, Дух е друг, не е Син (Който също е Утешител), но Дух е изпратен в името на Сина, зада свидетелства за Него: значи, Неговото отношение към Сина не е на противопоставяне или разединяване, а на различие и взаимна съотнесеност, т. е. на общение с Отца.
Същото трябва да кажем и за отношението между Дух и Отец: „Духът на истината, Който изхожда от Отца“ (Йоан 15:26); Дух е друг, не е Отец, но е съединен с Него по изхождане — Негово свойство, различно от рождението на Сина.
Син и Дух ни се откриват в Евангелието като две Божествени Лица, изпратени в света; Едното — за да се съедини с нашата природа и я възроди, Другото — за да съживи личната ни свобода. Всяко от Тях има свое особено отношение към Отца (рождение и изхождане); и между Самите Тях съществува взаимна съотнесеност: именно благодарение на пречистването на Светата Дева от Духа Син бе даден на света и благодарение на молитвата на възнеслия се отдясно на Отца Син бе изпратен на хората Дух („Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца“). И тези две Лица са ни явени в разгърналата се пред нас вечност като равночестни на Отца и същностно тъждествени с Него. Те са трансцендентни спрямо света, в който действат: Двете наистина са „у“ Отца, Който сам не идва в света; близостта Им до Отца, Извора на Божествената природа, дооформя в мисълта ни представата за Троицата в Нейната непостижимост, неизменяемост и пълнота.