„Две“ и „едно“ в Христа

Състоялият се през 681 г. в Константинопол VI Вселенски събор разяснява христологическите определения на Халкедонския събор. Той отново потвърждава единството на двете природи в Христа и уточнява учението за двете природни воли в Христа, които не си противоречат взаимно, защото човешката се подчинява на Божествената — Божията воля. Като използват незапазения до днес труд на св. Атанасий Велики, където се тълкуват думите на Христос: „Душата Ми сега се смути… Отче, избави Ме от тоя час!“ (Йоан 12:27), отците от Събора изтъкват, че във Въплъщението човешката воля е собствена воля на Словото. Син притежава Своя воля, следователно, Неговата воля вече не е само воля на Отца; с това като че ли се появява известно отдалечаване между Сина и Отца. Цялото спасително домостроителство се крепи върху подчиняването на собствената воля на Словото, човешката Му воля, на волята на Отца. Понеже „ипостазираната“ в Словото човешка воля не се разрушава, както и плътта на Христа, макар и обожена, запазва реалността на тварната плът. „И все пак, обобщава Съборът, ние отнасяме към едно и също Лице и чудесата, сътворени от енергията на Божеството, и страданията, понесени по човечество“.

Зад тези определения прозира антропологията на св. Максим, разграничаваща естествената воля (Φελησιςφυσική) от избиращата (θέλ,ησιςγνωμική), която не е природен стремеж, а възможност за свободно решение, тъй ме се отнася до категорията личност. Избиращата воля придава на нравствения акт личностен характер. Такава избираща воля обаче липсва у Христа, или по-точно, съществува в Него като Божествена свобода; не трябва да се говори за „свободни решения“ на Бога, понеже единственото решение на Сина е кено- сисът, приемането на човешкото съществуване, пълното подчинение на волята на Отца. Собствената воля на Словото, човешката Му воля се подчинява на Отца и по човечество изразява съгласието на Новия Адам с Неговия Бог, при това няма колебание между „да“ и „не“, а винаги само „да“, дори сред „не“-то на ужас и възмущение: „Отче, избави Ме от тоя час! Но затова и дойдох на тоя час. Отче, прослави името Си!“ (Йоан 12:27-28), „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26-39). Самото поведение на Христос свидетелства за свобода, макар св. Максим да отрича свободния Му избор. Но свободата Му не е нескончаем избор, разрушаващ целостта на Личността Му; тя не е и постоянна необходимост Христос всеки път след съзнателен избор да подчинява обожената си плът на потребностите на нашата природа от рода на сън или глад: да разсъждаваме така, би означавало да превърнем Христос в актъор. Тук свободата е направлявана от личното, а поради това и „единно“ съзнание на Спасителя. Това е Неговият окончателен и неизменен избор: да вземе върху Себе Си всички недостатъци на нашето състояние, включително съдбовния край — смъртта. Този избор е извечно съгласие напълно, до дъно да бъде прието нашето положение, сиреч падналото ни състояние, и в това дъно са предсмъртната тъга, смъртта, слизането в ада. В противоположност на възходящите схеми в „кенотическите“ учения, дори и да се развива самосъзнанието на Христос, то това развитие е в низходяща, а не във възходяща посока. И наистина, според „кенотиците“ Христос непрекъснато израства в съзнанието за Своето Божество. При Кръщението Си Той сякаш в някаква „реминисценция“ осъзнава, че е Божи Син. Но, четейки Евангелието, ние виждаме как самосъзнанието на Сина слиза все по-ниско и по-ниско и се прониква от човешките беди. Раждането Му от Дева е почти райско явяване на обожената плът; отрокът Иисус, изпълнен с мълчалива мъдрост, без усилие оборва знаещите; първото Му чудо е извършено на сватбата в Кана Галилейска. И от този момент все по-неумолимо наближава часът, заради който Христос дойде; истинският кръстен път за Него е осъзнаването на собственото човечество, низхождането в нашата бездна. Можем ли да твърдим, че Словото е осъзнавало Своето Божество? Трагично необходимо е било обаче То да осъзнае нашата погибел, да я побере в Себе Си. Защото като поема греха, като го допуска в Себе Си — Безгрешния, Христос го унищожава. Мракът около кръста прониква в чистота, която не може да помътни, кръстното терзание прелива в единство, което той не може да разкъса.

Предсмъртната вътрешна борба на Христос в Гетсиманската градина нерядко предизвиква почуда и дори съблазън. Св. Йоан Дамаскин се спира на тях: „Когато човешката Му воля отказва да приеме смъртта, Божествената отстъпва пред подобна човешка проява, Господ по човешката Си природа се разкъсва от терзания и страх, моли се да Го отмине смъртта. Но понеже Божествената Му воля желае човешката да понесе смърт, човешкото страдание е доброволно за човечеството на Христос“. Син Божи по човешката Си воля се примирява със смъртта — последица от греха и наказание за него. Но Той няма „греховен корен“, следователно не е бил и длъжен да вкусва смъртния плод. Човекът носи този корен в себе си и смъртта за него е, така да се каже, „естествена“, ще рече биологически логична и психологически приемлива в „подприродното“ състояние, в което Бог прекратява падението и въвежда закон — закона на смъртта. Думите на благоразумния разбойник към неблагоразумния „ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си, но Тоя нищо лошо не е сторил“ (Лука 23:41) придобиват онтологичен смисъл. Благоразумният разбойник умира по-леко от Христос. А Той, след като се съгласява да приеме ужасните последствия от греха, след като слиза на дъното на меоническите ни бездни и познава смъртта, вижда как обоженият човек в Него се надига срещу това „противоприродно“ проклятие. И когато собствената воля на Словото, т. е. човешкото Му естество се подчинява, то изпитва неописуем ужас от смъртта, защото тя Му е чужда. Само Той е могъл да измери степента на агонията, защото смъртта овладява съществото Му отвън, вместо като съдбовна неизбежност да произтича отвътре, вместо да бъде за Него като за падналия човек неразрушим стълб на битието, смесено с небитие, когато обличащата този стълб плът грохне от болестите и времето. И в тази безмерна, а всъщност единствено измерима смърт, грехът бива унищожен и изчезва в единното Лице Христос при съприкосновението с всесилното Му Божество; защото изкуплението не е нищо друго освен отдаване Себе Си в името на пределното разлъчване на човека с Бога, извършено от Онзи, Който остана неразделно човек и Бог.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s