„Образ на Бога“ и „образ на раб“

Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподо- би на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо издигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки един да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Фил. 2:5-11).

В този прочут „кенотически“ текст от Посланието до филипяни омаломощаването на Словото се определя така: бидейки „образ на Бога“, μορφή Θεου, т. е. по самото си положение на Бог по природа, Христос се разкри, изтощен, смири се (έκένωσεν), като прие „образ на раб“ (μορφή δούλου ). С последното Си принизяване, с тайнствения Си кеносис Синът Божи снизхожда до небитийност (не в смисъл на първоначално „нигцо“, а на моническа бездна, зейнала след грехопадението). Той парадоксално съединява всесъвършената пълнота на Божествената Си природа с точно толкова всестранната „непълнота“ на падналата човешка природа.

Този текст от Посланието до филипяни е близък до текста на Исайя за „мъжа на скърби“ с тъй съблазнителното за много израилтяни пророчество не за Месия със слава, а за „раб на Йехова“ („раб Мой“), страдащ и унизен, безгласно и доброволно отдал се в „умилостивителна жертва“, „изпоранен за нашите грехове“ (Ис. 53).

Св. Кирил Александрийски дълго размишлява за този „Божествен „кеносис“, за това унижаване. „Като се въплъти, казва той, Бог не сне от Себе Си Своята природа, защото повече не би бил Бог и нямаше да можем да говорим за въплъщение. А това значи, че субект на кеносиса е не природата, а Личността на Сина. Личността „се изпълва“ в себеотдаването Си: Тя се отличава от природата не за да се „превъзнесе“ в естеството, а за да се отрече изцяло от Себе Си; ето защо Син „не смята за похищение да бъде равен Богу“, а напротив, „Сам унизи Себе Си“, което не е внезапно решение, не е единичен акт, а проява на самото Му същество като Личност; това също така не е собствената Му воля, а самата Му ипостасна реалност като израз на троичната воля, тази воля, чийто извор е Отец, послушното и изпълнение е Син, а главният и завършек — Дух. Следователно, съществува дълбока неразривност между личносттто битие на Сина като себеотричане и земния Му кеносис. Изоставяйки пребиваването Си в слава, с която никога не се е „превъзнасял“, Син приема позора, безчестието, проклятието; Той взема върху Себе Си обективното състояние на греховност, подчинява се на това, че сме смъртни; отказвайки се от царствените Си преимущества, Той покрива все по-дълбоко Своята слава със страдание и смърт. Защото Той е призван да покаже чрез Своята собствена плът доколко човекът, създаден от Него по образа на съвършената Му красота, се е обезобразил с грехопадението.

Ето защо, кеносисът е въплъщението за смирение и смърт; но Христос изцяло запазва Божествената Си природа и омаломощаването Му е доброволно: едновременно Бог, Той се съгласява да стане смъртен, понеже единственият начин да бъде победена смъртта е да й бъде позволено да проникне в Самия Бог, в Когото няма място за нея.

Кеносисът е унижаване на раба, Който жадува не Своята слава, а славата на изпратилия Го Отец. Христос никога или почти никога не е изтъквал Своето Божество. В пълното отричане от Себе Си, в подтискането на Божествената Си природа, в отказа от каквато и да било Своя воля, та чак до думите „Отецът Ми е повече от Мен“, Той оделотворява на земята любовта на Пресветата Троица. И тъй като безкрайно уважава човешката свобода, показвайки пред хората само скръбното братско лице на раба и скръбната братска плът на Разпнатия, Той пробужда в човека вярата в отговор на любовта, защото само очите на вярващия могат да съзрат образа Божи под образа на раба, да разпознаят в човешкото лице Божественото и да се научат да откриват във всяко лице тайната на създадената по образ Божи личност.

Още преди кеносисът на Христа да завърши с Възкресението Му обаче, в човечеството Му се разкриват две богоявления: едното при Кръщението, другото при Преображението. И в двата случая Христос се явява не в „образа на раба“, а в „образа на Бога“. Той позволява на Божествената Си природа, ще рече на единството Си с Отца и Духа, да просияе в обоженото човечество, защото, по думите на св. Максим Изповедник, Неговото тленно по домостроителство човечество е нетленно по естество, по Божествената Си природа. Гласът на Отца, присъствието на Духа във вид на облак или гълъб превръща тези две явявания на „образа на Бога“ в две богоявления на Пресветата Троица. Кондакът на Преображение подчертава, че учениците са видели Божествената слава „якоже можаху“, та да „Тя узрят распинаема, страдание убо уразумеют волъное“, а не естествено неизбежно.

Понеже „светлината на Преображение не е пламвала и не е угасвала“ (св. Григорий Палама), трябва да сме още по-внимателни във възприемането на реалния кеносис. От момента на Въплъщението та „дори до смъртта“ Христос напълно пое върху Себе Си последствията на нашия грях. Той позна цялата немощ, всички ограничения на нашето съществуване, освен разрушителните страсти, произтичащи от нашата свобода. И Вторият Адам, за да бъде съвсем „по образа“ на първия Адам, допусна изкусителя да се приближи, но вече не в рая, а сред падналото човечество. В Христос обаче „недостатъчността“ се превърна не в зло и ненавист, а в страдание и любов, ето защо изкусителят бе отблъснат от Този, Който е повече от рай, от Този, Който е Съществуващият.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s