Последици от прародителския грях

Автор: проф. д-р Здравко Пено

adam_eve(Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, проф. д-р Здравко М., Пено, превод от сръбски: доц. д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3. )

Според Преданието на отците на Църквата, което св. Максим Изповедник обобщено изразява, грехът е преди всичко ״отчуждение на човека от Бога, от другите хора и от самия себе си“[1]. Според тези думи последиците от прародителския грях са отделянето на човека и света от Бога, взаимната борба и враждебност между разумните и неразумните (безсловесните) същества, както и вътрешното разделение на разумните същества. С падението на прародителите в греха целият сътворен свят изведнъж се е оказал заобиколен от небитието, а природата е останала извън богоустановения начин на съществуване, който Бог е определил за света при сътворението.

Отчуждението от Бога — причина на всяко отчуждение

Най-голямата опасност за човешкото съществуване е отчуждението от Бога, защото то е причина на всеки друг вид отчуждение. Св. Ириней Лионски казва, че ״общението с Бога е живот и любов и наследяване на Неговите блага, и както отделянето от светлината е мрак, така и отделянето от Бога е смърт“[2].

Поради прародителския грях е променено не само първоначалното отношение между човека и Бога, но е нарушено и отношението на човека и творението, което го обкръжава. След падението се е установила враждебността между човека и природата — човекът се оказал чужденец в света, а светът станал негостоприемен и земята раждала тръне и бодили (Бит. 3:18). За да оцелее, човекът е трябвало да се бори с природата. В борбата той е бил по-често победен, отколкото победител, и с времето започнал да обожествява природата и да абсолютизира нейните сили. Така се появило идолопоклонството (= идиолатрията) и в своето безочие човеците са заменили Твореца с творението, за което говори апостол Павел (срв. Рим. 1:23).

С прародителския грях едната единна човешка природа се разделила ״на много части“[3], а в човека се появило раздвоение, така че душата и тялото, които до дотогава били хармонични части на неговото битие, стигнали до несъгласие. Като говори за последиците от падението св. Максим Изповедник подчертава, че то е довело до подчиняване духа на тялото, точно както е забелязал божественият апостол: Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? (Рим. 7:24). Цялото човечество се разделило на две групи: едни, които служат па плътските желания, и други, които вървят по духовния път: Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят, а които живеят по дух — за духовно. Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване — живот и мир (Рим. 8:5-6).

Последиците от прародителския грях се откриват и във връзка с раждането, т. е. размножаването на човешката природа. След престъплението вече не съществува свобода от тленния начин на раждане, тъй като раждането се предхожда от страстното желание (удоволствие, грц. ήδόνη). Доколкото страстното желание е волеви акт, то е грях и като такова не принадлежи към непорочните страсти (грц. αδιάβλητα πάθη)[4] — глад, жажда, умора и др. Съгрешавайки, нашите прародители са се озовали в омагьосания кръг на страха от смъртта, на страстта за удоволствие и на смъртта. Всеки човек, който следва Адам, се стреми да поддържа живота, като търси убежище в страстта на удоволствието. Притиснат от страха от смъртта, той все повече и повече остава в подчинение на закона на тази страст[5].

Поробеност от тлението и смъртта

След прародителския грях всички хора се ״заченати в беззаконие, попадайки под осъждането на праотеца (Адам)“[6]. С думите, отправени към Ева, с болки ще раждаш (Бит. 3:16), Бог е посочил последиците от нейния погрешен избор — настъпилото ״беззаконие“, т. е. че е започнал да действа ״законът на тлението“[7], така че всички хора се зачеват в беззаконие и се раждат в грях. Това обаче не означава, че ״прародителският грях се наследява като лична вина, а като трагично състояние на поробеност от смъртта и нейните последици“[8]. С други думи — не се наследява прародителският грях, а неговите последици. Никой не е и не може да бъде отговорен за грях, който е вече извършен и за последиците от чужд грях. И в Библията, в книга Второзаконие е записано: Бащите да не бъдат наказвани със смърт за децата, и децата да не бъдат наказвани със смърт за бащите; всеки да бъде наказван със смърт за своя грях (Втор. 24:16).

Потомците на Адам наследяват същата тленна и смъртна природа на Адам и Ева, а не тяхната вина, както е вярвал западният богослов Августин. Тежестта и отговорността за греха ״пада винаги върху греха на волята, т. е. върху онова действие, което човекът извършва свободно“[9], защото поробеността от страстите се намира ״в неестественото (παρά φύσιν) настройване на нашата воля“[10]. Според учението на св. Максим ״грехът е личен акт и наследствената вина е невъзможна“[11]. Това означава, че според библейското и светоотеческото учение грехът винаги е свързан с личността, а не с природата. Св. Фотий отива по-далече, като казва, че вярата в греха на природата е ерес[12].

Загуба на представата за истината

От всичко, казано досега, е ясно, че прародителският грях е довел до това, че човекът е изгубил представата за истината и за истинския живот. Той е нарекъл това, което е смъртно и преходно, живот и нетленно. Човекът е влязъл в кръга на лъжливия живот, заменяйки живота със смъртта. Излизането от лабиринта на тлението и смъртта е възможно чрез връщането към живия Бог. Христовото Евангелие благовести, че коренът на истинския живот е Господ Иисус Христос, Новият Адам, ״Отец на бъдещия век и Началник на бъдещия живот“[13], а събитието, ог което извира този живот, е Христовото Възкресение, чрез което смъртта е победена.

Често пъти погрешно се смята, че падението на Адам е причинило смъртта, т. е. че и човекът, и природата са наказани със смърт. По този начин тълкува греха западният богослов Августин[14]. Приемането на тази позиция обаче води до заключението, че светът преди престъплението е бил безсмъртен. Православните отци тълкуват греха на първите хора по различен начин, защото е различен и подходът към проблема за смъртта и спасението. Те подчертават, че поради прародителския грях природата не е станала, а е останала смъртна. Св. Максим казва, че смъртта не е нещо, което е дошло отвън, а е съществувала в самата природа и преди прегрешението на Адам и Ева, като с падението само се е проявила[15]. С престъпничеството на Адам в човешката природа е влязъл грехът, а не смъртта, тъй като природата е смъртна, защото е сътворена от нищо. Като тварна природата на първите хора е била смъртна, но смъртта в тях никога нямаше да бъде действена, т. е. те никога не биха умрели, ако не бяха съгрешили. Последицата от греха на първите хора е невъзможността да се преодолее смъртта като биологичен факт. Природата в самото начало е изгубила възможността да бъде безсмъртна по благодат и вместо склонността към битието и вечното съществуване е проявила склонност към тлението, смъртта и небитието.

Грехът — личен акт

Първият Адам е съгрешил, а Вторият е дошъл да изкупи греховете; първият е смъртен, а Вторият — безсмъртен: Първият е човек от пръст, земен; а вторият човек е Господ от небето (1 Кор. 15:47). Между Адам и неговите потомци съществува единство в смъртта[16] така, както съществува общение в живота между Възкръсналия Христос и онези, които са кръстени (срв. 1 Кор. 15:22). Кръщението като събитие на обновеното единство на човека с Христос не е ограничено само до опрощаването на греховете и ако неговият смисъл би бил само в това, то би бил оправдан въпросът на Теодорит Кирски: ״Защо кръщаваме младенците, когато още не са вкусили грях“[17]?* Църквата кръщава децата не заради опрощаването на техните неизвършени грехове, а за да им даде нов и безсмъртен живот, който техните смъртни родители не могат да им дадат, заключава отец Йоан Майендорф[18]**.

Причини за присъствието на смъртта в света

Но откъде и защо смъртта все още действа в човешкия род? Бог допуска действието на смъртта, която, макар да има вид на зло, става благотворна за човешкия род[19]. Той допуска смъртта да унищожи този безблагодатен живот, за да не стане неговото болестно състояние вечно, като, по думите на св. Григорий Богослов, в подходящо време би се осъществило неговото ново сътворяване[20]. Апостол Павел пише за това ново сътворяване като говори на коринтяните за бъдещото възкресение на мъртвите: Сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — възкръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно (1 Кор. 15:42-44).

____________________________________________

* Вж. съчинението на св. Теодорит Кирски Αιρετικής κακομυθίας έπι- τομή, 5:18. — Бел. ред.

** В изданието на български език четем: ״Така Църквата кръщава децата не за ״опрощение“ на все още несъществуващите им грехове, а за да им даде нов и безсмъртен живот, който смъртните им родители не могат да им предадат“. — Вж. Йоан Майендорф. Византийско богословие. С., 1995, с. 186. – Бел. ред.

[1] Св. Максим Изповедник, Коментар към съчиненията на Дионисий Ареопагит, PG 4,144-145.

[2] Св. Ириней Лионски, Изобличение и опровержение на лъжливото знание, 5, 27, 2, PG 1196 В.

[3] Св. Максим Изповедник, Писмо 27., PG 620 С.

[4] Βλετση, Ατ. То προπατορικο αμαρτημα (στη Θεολογία Μάξιμου το Ομολογητου). Θεσσαλονίκη, 1995,328-329.

[5] Вж. св. Максим Изповедник, Върху различни трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, 21, PG 90, 316 В.

[6] Вж. св. Максим Изповедник, Въпроси и отговори, А, 3, PG 90, 788 В.

[7] Вж. св. Максим Изповедник, Върху различни трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, 61, ΕΠΕ 1992, 14 Γ’, 222.

[8] Ματσούκας, N. To πρόβλημα τοΰ κακού. ΕΕΘΣ 20, Θεσσαλονίκη, 1976,148.

[9] Βλετση, Ατ. Το προπατορικο αμαρτημα (στη θεολογία Μάξιμου το Ομολογητου). Θεσσαλονίκη, 1995, 330.

[10] Св. Максим Изповедник, Коментар на различни трудни места в съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, PG 91, 1044 А. Вж. Върху различни трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, 59, PG 90, 604 С.

[11] Св. Максим Изповедник, Кратко изяснение на Господнята молитва, PG 90, 905. Вж. св. Йоан Златоуст, Тълкувание на Послание до Римляни, 10, PG 60,474.

[12] Св. Фотий, патриарх на Константинопол, Библиотека II В. L., R. Henry, Paris, 1960,177.

[13] Св. Григорий Палама, Беседа 54., 10, ΕΠΕ 1986, И, 360.

[14] Аврелий Августин, За благодатта Христова и за прародителския грях, 2, 30, 34, PL 44, 402.

[15] Св. Максим Изповедник, Върху различни трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, PG 90, 256 В. Вж. Μιντιτς, I. То Μυστήριον της Εκκλησίας. ‘Αθήναι, 1989,91.

[16] Това е така, защото първосъздаденият (Адам) съществува в нас по необходимост и с наследството си стига до края (на човешкия род), заради това заедно с Адам умираме всички, а смъртта е властвала до изпълнението на Закона и до идването на Христос — св. Василий Велики, За Светия Дух, 14, 31, ΕΠΕ 1974,10,358-360.

[17] Теодорит Кирски, За Кръщението, PG 83, 512 АВ

[18] Маjендорф, Ц. Византиjско богословље Крагуjевац, 1989, 180. [на бълг. език в: Майендорф, Й. Византийско богословие (исторически насоки и догматически теми), С., 1995,186. — Бел. ред.]

[19] ״Бог е допуснал човекът да умре, за да не остане безсмъртен в греха“. — Вж. св. Ириней Лионски, Изобличение и опровержение на лъжливото знание, 3, 23, 6, PC 7, 964. По подобен начин говори и св. Теофил Антиохийски: ״Бог е предложил на човека голямо благодеяние, като не го е оставил в грях во веки веков“. — Вж. св. Теофил Антиохийски, Към Автолик, 2,26, ΕΠΕ 1986,2,412.

[20] Св. Григорий Богослов, Слово 18. — Надгробно слово за баща си в присъствието на св. Василий, 42, PG 35,1041 А.

Източник: http://sveticarboris.net/

1 thought on “Последици от прародителския грях

  1. Здравейте. Картагенският поместен събор, 419 г. , постановява
    Канон 123
    “Събор против ереста на Пелагий и Целестий
    Признато е от всички епископи на Картагенската църква, които са се явили на този свят събор и чиито имена и подписи са вписани в актовете, че Адам не е сътворен смъртен от Бога. Нека бъде анатема оня, който каже, че първият човек Адам е сътворен смъртен, така че и да е съгрешил, и да не е съгрешил, пак е трябвало да умре телесно, т.е. да напусне тялото не за наказание за греха, а по необходимост на естеството.“
    Това, което постановява този канон, не е под влияние на Августин Блажени, тъй като още в Книга Премъдрост Соломонова, е казано:“Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие 24. ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял.“ (2:23-24). А Св.Теофил Антиохийски (?-183) казва:“Човекът по природа е нито смъртен, нито безсмъртен. Тъй като ако Бог го бе сътворил в началото безсмъртен, то човекът би бил Бог, и обратното, ако го бе сътворил смъртен, то би се оказал Сам виновник за смъртта му. И така, Той го е сътворил способен и към едното и към другото.‘‘ (Apologie Ad Autolycum (Апология до Автолик, Том 2, 27). Смъртта е следствие от греха на Адам и Ева след изкушението от дявола (Премъдрост Соломонова 2:24). Св.Атанасий Александрийски казва в Слово за Въчеловечаването на Словото и аз явяването Му пред нас, Глава 1 – Творение и падение,, 5. Бог не само ни сътворил от нищо, но богато ни дарувал чрез благодатта на Словото, живот в съответствие с Бога, обаче човеците като отхвърлили вечните неща, и обръщайки се по съвет на дявола към тленните, се превърнали в причината за собственото си тление в смърт, бидейки, както казах преди, тленни по природа, макар и предназначени по благодатта на своята причастност в Словото да се откъснат от природното си състояние, ако се съхранели добри; защото поради пребиваването на Словото с тях дори тяхното природно тление не можело да ги застигне, както говори и Премъдростта: „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта.“ (Премъдрост 2:24). Но когато това станало, човеците започнали да умират, а тлението взело да ги надвива и да господарува над тях дори в още по-голяма от свойствената му степен, защото поради престъпването на заповедта разполагало и със заплахата на Божеството като допълнително преимущество срещу тях. …‘‘ Човекът става причина за собственото си тление в смърт, т.е. не е сътворен смъртен. А в Глава Втора – Божествената дилема и нейното разрешение във Въплъщението, Св.Атанасий казва ясно, че законът на смъртта е положен от Бога поради престъплението, че чрез престъплението човеците са станали подвластни на тление, както и че смъртта е наказание, под което се намират всички човеци:
    6.По тази причина, понеже смъртта надделяла над човеците и тлението владеело над тях, човешкият род погивал, разумният човек, сътворен по Божия образ, чезнел и Божието дело се подривало, защото смъртта, както вече казах, получила оттогаз насетне законна власт над нас, а от закона не можело да се избяга, тъй като бил положен от Бога поради престъплението, и резултатът бил наистина както чудовищен, така и неподобаващ. Защото, от една страна, би било чудовищно Бог да се окаже неистинен след като веднъж е казал; тоест, ако след като Той е повелил, че престъпвайки заповедта, човек трябва да умре, след престъплението човекът да не умре, а да се прекърши Божието слово. Понеже Бог не би бил истинен, ако след като е казал, че трябва да умрем, човекът останел жив…‘‘
    7. … И така, още веднъж, какво решение е било възможно да вземе Бог? Да иска покаяние от човеците за тяхното престъпление? Това би могло да се счете достойно за Бога, сякаш както чрез престъплението човеците са станали подвластни на тление, така и чрез покаяние биха могли да се върнат отново към нетлението. Но покаянието, първо, нито би отговаряло на онова, което е истинно в Бога, защото ако човеците не останели в хватката на смъртта, Бог пак щял да остане неистинен, нито пък – второ, покаянието извеждало човеците от присъщото на тяхната природа, а единствено ги предпазвало да не съгрешават…‘‘
    8. …Но при нас Той идва в благосклонност да ни покаже любов и да ни посети, и виждайки расата от разумни същества да е на път да изчезне и как смъртта владее над тях чрез тлението; виждайки също, че заплахата при престъплението е осигурила здрава хватка на тлението, което ни било сполетяло, а също как било чудовищно законът да пропадне, преди да бъде изпълнен; виждайки, също така, непристойността на случилото се – че нещата, на които Самият Той бил Творец, погивали; виждайки още, превъзхождащото зло на човеците и как малко по малко те го възправяли до непоносими висоти против самите себе си; и виждайки най-сетне, как всички човеци били под смъртното наказание, Той се смилил над нашия род, съжалил се над нашата немощ, проявил снизхождение към тлението ни, и неспособен да понесе смъртта да се окаже победител, и за да не погинат създанията, и делото на Неговия Отец в човеците да не се обърне на нищо, Той взел на Себе си тяло – и то от не по-различен вид от нашите. …Приемайки така тяло, досущ като нашите, понеже всичките били под наказанието на смъртното тление, Той го предал на смърт вместо всички и го предложил на Отца, правейки това поради любовта Си, така че, първо, в Него да умрат всички впримчени и да се отмени закона за погублението на човеците, защото неговата сила се изразходила напълно в тялото на Господа и вече нямал сила срещу човеците, Негови събратя; и второ, при все че човеците се били обърнали към тлението, Той да може да ги върне отново към нетление и да ги оживи от смъртта чрез посвещаването на Своето тяло и чрез благодатта на Възкресението като направи смъртта да изчезне от тях, като слама в огъня.‘‘
    Споменатият Картагенски събор (419 г.) псотановява също така следното:
    Канон 124
    ,,Постановено е така също да бъде анатема оня, който отрича нуждата от кръщаване на малки, току-що родени от майчина утроба, деца, или каже, че те се кръщават за опрощаване на греховете, но че от прародителския Адамов грях нямат в себе си нищо, което би трябвало да бъде очистено чрез банята на пакибитието (от което би следвало, че образът на кръщението за опрощаване на греховете не трябва да се счита за истински, а за лъжлив); защото онова, което апостолът казва, че “чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12.), трябва да се разбира не иначе, освен както това е разбирала вселенската църква, която навсякъде е разпространена и разпростряна. Понеже според това правило на вярата и малки деца, които сами още не могат да извършват грях, биват кръщавани за опрощаване от греха, та чрез прераждане да се очисти в тях това, което те са приели от древното раждане.‘‘

    Тоест в кръщението за прошка на греховете (Деяния на Светите Апостоли, 2:38), на младенците се прощава Адамовият грях, следователно образът на кръщението – за опрощаване на греховете, има спрямо младенците истински смисъл, а не лъжлив. Ако в кръщението на младенците, не им се прощава Адамовият грях, то тогава спрямо тях този образ би била лъжлив. Следователно всички хора наследяват вината за Адамовия грях – нещо, което ясно е казано в Римляни 5:12, поради което този стих е цитиран от отците на събора.
    И това решение на събора (Канон 124) не е под влияние на Блажени Августин, който участва на събора, защото още на Картагенския събор от 252 г., е постановено „да не се забранява [кръщение] на младенец, който едва родил се, в нищо не е съгрешил, но въпреки това, като произлязъл от плътта на Адам, е възприел заразата на древната смърт чрез самото раждане и комуто е още по подходящо да пристъпи към опрощаване на греховете, защото нему се прощават не собствени, а чужди грехове“. Тоест младенците се кръщават за опрощаване на Адамовия грях. Следователно това, че сме виновни за Адамовия грях, не е измислено от Блажени Августин, както обикновено се смята.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s