ЧЕТИРИСТОТИН ГЛАВИ ЗА ЛЮБОВТА

СВЕТООТЕЧЕСКО НАСЛЕДСТВО

(Откъси от добротолюбието)

Свети Максим Изповедник

Можете ако желаете да изтеглите книгата в е-формат за е-четци и смартфони от този линк!

Съдържание

• Кратко сведение за живота му
• Предисловие към Елпидий
• За любовта – Първа стотица
• Втора стотица
• Трета стотица
• Четвърта стотица

Кратко сведение за живота му

 Свети Максим е роден в Цариград и произхождал от знатен род. След като получил богато образование ­ богословско, философско и друго, което било изисквано в онова време, бил взет от император Ираклий (610­641) за придворен и изпълнявал длъжността на първи секретар с успех и достойно за похвала.

Когато възникнала монотелитската ерес, за появата на която бил виновен и царят заедно с патриарха, започнали смутове както в двореца, така и в града и в другите области на царството. Свети Максим счел това за указан свише повод да удовлетвори отдавнашното си желание да остави света и да отиде в манастир. След като се освободил от задълженията си, отишъл в Хрисополската обител (641 г.) и с цялата си ревност се предал на аскетически подвизи според строгите устави на старците, давайки на всички пример, достоен за подражание. Поради това, когато се явила нужда от нов настоятел на обителта, той бил единодушно избран от всички за това служение, което изпълнявал достойно, без да прави отстъпки в каквото и да било и без да проявява човекоугодничество.

Между това монотелитската ерес все повече се разраствала, поддържана от двореца и патриарха, а заедно с нея растели и смутовете. Не понасяйки смутове, преп. Максим напуснал обителта и се отправил за Рим. По пътя той се спрял временно в Картаген, в Африка, където на свикания събор изобличил монотелитството в лицето на присъстващия там тогавашен Константинополски патриарх Пир. След това отплавал за Рим, където също взел участие в събора против монотелитите. Той бил свикан от св. папа Мартин по заповед на царя, за да се приеме и подпише “типика” ­ съставено от него изложение на вярата, където било внесено и злото монотелитско мъдруване. На този събор осъдили и проклели монотелитството и царския типик и всички изповядващи това еретическо учение. След това разпратили решението на събора навсякъде на Запад и на Изток.

Разгневен от това, царят заповядал да хванат папата св. Мартин и преп. Максим и да ги доведат в Цариград. След довеждането им и след неимоверни изтезания св. Мартин бил изпратен на заточение в Херсон, където починал в 655 г. А свети Максим опитвали най-усърдно да склонят на своя страна: най-напред в царските палати, после в тъмницата в Цариград, по-късно във фригийското градче Визия, мястото на първото му заточение. След повикването му оттам бил настанен отново в Цариград, в обителта на св. Теодор ­ в по-тържествена и заплашителна обстановка. Обвиненията били разглеждани от сенаторите, а понякога на съда присъствали и архиереи. Усилията им били насочени да убедят свети Максим да се съгласи с тяхното учение или поне да подпише типика, или най-малкото ­ да мълчи. Но в нищо не успели. Истината на Православието се изявявала победоносна чрез устата на свети Максим и карала противниците не само да мълчат, но и да прекланят глава. Те се опитвали да изкусят мъжеството му и с обещания, и със заплахи, и с указания, как да заобиколи истината незабелязано за другите, и най-сетне, на последното събрание, и с побои. Нищо не помогнало. Свети Максим бил изпратен повторно на заточение през Селимврия в Первера, по западното крайбрежие на Мраморно море.

Но враговете на истината не се успокоили: свети Максим бил извикан отново в Цариград, за да бъде увещан окончателно, което било опитано с по-голяма настойчивост по три начина ­ в царските палати, в тъмницата и отново в палатите ­ също така безуспешно. Най-сетне било взето последно решение за него: да го оставят жив, но да го подложат на мъки, по-тежки от смъртта. Затова той бил предаден в ръцете на градския епарх.

Този безчовечен мъчител, като взел преподобния и го въвел в преторията, заповядал да го разсъблекат и проснат на земята и да го бият с остри жили. Били Божия страдалец така, че на тялото му не останало здраво нито едно място, и цялата земя под него се обагрила от кръвта му. След това, едва дишащ, той бил хвърлен в тъмница.

На сутринта отново взели светеца в преторията, където го подложили на още по-жестоки мъчения: отрязали езика, който говорел Божествените слова и изобличавал ересите, отсекли дясната му ръка с нож и чук, защото писала поучаващи и изобличаващи книги. После го извели от преторията, разсъблечен и бос, го влачили по тържището за поругание, показвайки на народа отрязани език и отсечената ръка.

Най-после, след такива безчовечни мъчения и поругания, изпратили светеца в далечно изгнание, в Мингрелия. Там го затворили в Схемарската тъмница, където след тригодишни страдания, изпитвайки всякакви лишения, преп. Максим отишъл при Господа, утешен с известително видение преди смъртта си. Това станало в 662 г. Паметта на свети Максим Изповедник се чества на 21 януари.

Преп. Максим е оставил много писания както догматически, така и изобличителни, предимно нравоучителни и аскетически. В гръцкото “Добротолюбие” от тях са поместени 400 глави за любовта, 700 глави за Пресвета Троица и за въплъщението на Бога Слово ­ повече за добродетелите и страстите, също и тълкование на Господнята молитва.

Предисловие към Елпидий

начало

 Изпращам ти, честни отче Елпидие, това слово за подвижническия живот и словото за любовта, равно по брой на четирите Евангелия ­ четиристотин глави ­ което може би ни най-малко не отговаря на твоето очакване, но не е по-долу от нашите сили. Нека твоята святост знае, че и това не е плод на моя ум, но след като прочетох писанията на светите отци и събрах оттам това, което спира вниманието на ума върху моя предмет, и във вид на изречения или глави вмествайки в малкото много, за по-лесно запомняне и мислено обхващане ­ изпращам на твое преподобие, като те моля да го четеш с благоразположение, търсейки само ползата и не обръщайки внимание на липсата на красноречие, да се молиш за моето недостойнство, чуждо на всякакъв духовен плод. Моля също да не счетеш написаното за обременяване на съвестта (като че ли аз възлагам тежко бреме върху съвестта): защото аз изпълнявам заповедта на послушанието. Казвам това, защото сега такива като нас, които обременяват съвестта с наставнически слова, са мнозина, а учещите с дела или учещите се от делата, са малцина.

Потруди се по-внимателно да вникваш във всяка глава, защото аз мисля, че не всичко е лесно разбираемо за всички, но от мнозина това ще изисква много размисъл, макар че видимо е много просто казано. Може би откритото в тях по този начин ще се окаже и полезно за душата, но, разбира се, ще се окаже такова, по Божията благодат, за оня, който го чете не с изпитващ дух, а със страх Божий и любов. Който пък чете тази или друга книга не за духовна полза, а за да улови от казаното думи за критика към пишещия, като тщеславно се покаже за по-знаещ, отколкото първия, такъв никога, никъде и нищо полезно няма да открие.

За любовта – Първа стотица

начало

 1. Любовта е благоразположение на душата, поради което тя не предпочита нищо от съществуващото пред познанието на Бога. Но такова любвеобилно настроение е невъзможно да придобие този, които има пристрастие към земни неща.

2. Любовта се ражда от безстрастието; безстрастието ­ от упованието в Бога; упованието ­ от търпението и великодушието, те ­ от въздържанието във всичко, въздържанието ­ от страха Божий, а страхът ­ от вярата в Господа.

3. Вярващият в Господа се бои от адските мъки. Страхуващият се от мъките се въздържа от страстите. Въздържащият се от страстите търпеливо понася скърбите. Претьрпелият скърбите придобива упование в Бога. Упованието в Бога освобождава ума от всякакво земно пристрастие. Освободилият се от това ум придобива любов към Бога.

4. Любещият Бога предпочита познанието на Бога пред всичко, сътворено от Него, и непрестанно с желание се привързва към Него.

5. Ако всичко съществува чрез Бога и за Бога, а Бог е по-добър от всичко, получило чрез Него битие, то този, който оставя Бога и се занимава с по-нисши предмети, показва чрез това, че той предпочита пред Бога това, което е започнало да бъде чрез Него.

6. Този, чийто ум е прилепен към Бога, с любов, пренебрегва всичко видимо, дори и самото свое тяло, като че ли му е чуждо.

7. Ако душата е по-ценна от тялото, така както е по-добър от света неговият Създател, то този, който предпочита тялото пред душата и създадения от Бога свят пред Самия Бог, с нищо не се различава от идолослужителите.

8. Откъсналият своя ум от любовта към Бога и от пребиваването с Него и привързалият се с ума към каквото и да е материално, предпочита тялото пред душата и това, което започнало да съществува пред Бога ­ Неговия Създател.

9. Ако животът на ума е просвещението и познанието, а тази светлина се ражда от любовта към Бога, то добре е казано, че няма нищо по-висше от Божествената любов.

10. Когато по влечението на любовта умът се възнася към Бога, той не чувства никак нито самия себе си, нито нещо от съществуващото. Озаряван от безкрайната Божествена светлина, той става безчувствен към всичко сътворено, както е чувственото око към звездите след изгряването на слънцето.

11. Всички добродетели помагат на ума да възлюби Бога, но повече от всички е чистата молитва. Възнасян чрез нея към Бога, човек като че ли е извън всичко съществуващо.

12. Когато чрез любовта умът бива обладан от Божественото познание, и излязъл извън съществуващото, почувства божествената безпределност, тогава по примера на божествения Исаия, почувствал и изненадал се от своето нищожество, той искрено възкликва с думите на пророка: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, ­ и очите ми видяха Царя, Господа Саваота! (Ис. 6:5)

13. Любещият Бога не може да не обича всеки човек като самия себе си, макар и да не одобрява страстите на тези, които още не са се очистили. Затова, когато вижда тяхното изправяне и обръщение към Бога, се радва с безкрайна и неизказана радост.

14. Нечиста е страстната душа, изпълнена с похотливи и злобни помисли.

15. Този, които вижда в сърцето си следа от ненавист към някой човек, за каквото и да е негово падение, е съвършено чужд на любовта към Бога. Защото любовта към Бога не може да понася ненавист към човека.

16. Ако Ме любите, казва Господ, ще опазите и Моите заповеди (Иоан 14:15). Тази е Моята заповед, да любите един другиго, както Аз ви възлюбих (Иоан 15:12). И тъй, този, които не люби ближния, не пази заповедите, а непазещият заповедите не може да люби и Господа.

17. Блажен е човекът, които може да обича еднакво всеки човек.

18. Блажен е човекът, които не е привързан нито към една тленна или временна вещ.

19. Блажен е умът, които, отминавайки всички твари, непрестанно се услажда от Божествената красота.

20. Този, който простира грижата за плътта до похоти и помни злото спрямо ближния си, такъв повече служи на творението, отколкото на Твореца.

21. Пазещият тялото си от наслади и от болести има в негово лице помощник за служение на по-доброто.

22. Бягащият от всички светски похоти стои по-високо от всички светски скърби.

23. Любещият Бога непременно люби и ближния, а такъв не може да опази докрай собствеността си, но се разполага с нея съобразно Божиите заповеди, като дава на всекиго нужното.

24. Този, който върши милостиня, подражавайки на Бога, не прави разлика между злия и добрия, между праведния и неправедния, по отношение на човешките им нужди, но разделя на всички по равно, съобразно нуждите, макар и да предпочита добродетелния, поради доброто му поведение пред порочния.

25. Както Бог по естество е благ и безстрастен, макар и да обича всички еднакво, като Свои създания, но прославя добродетелния като родствен Нему и по нрав, а порочния помилва поради Своята благост, и наказвайки го на този свят, го поправя ­ така и благият и безстрастен човек обича еднакво всички хора, добродетелния по естество и поради доброто разположение на волята, а порочния както по естество, така и по състрадание, прощавайки му, като на неразумен и движещ се в тъмнина. начало

26. Не само с раздаване на имота се показва любовта, но още повече чрез поучаването с Божиите слова и с телесно служене.

27. Искрено откреклият се от светските неща и служещият нелицемерно с любов на ближния по-скоро се освобождава от всяка страст и става причастник на Божествената любов и познание.

28. Придобилият в себе си Божествена любов, подобно на Иеремия, “не се затруднява този, който последва своя Господар” (17:16), но мъжествено понася всякакъв труд, оскърбление и подигравка, без да мисли зло срещу някого.

29. Когато си оскърбен от някого или си унизен от нещо, пази се от гневните помисли, да не би те, поради това оскърбление, след като те отлъчват от любовта, да не те преселят в царството на ненавистта.

30. Когато ти е тежко от укори или унижения, то знай, че си получил голяма полза от това, защото чрез унижението промислително е изгонено от тебе тщеславието.

31. Както споменът за огъня не топли тялото, така и вярата без любов не създава в душата светлина на познанието.

32. Както светлината на слънцето привлича към себе си здравото око, така и познанието на Бога естествено привлича към себе си чистия ум чрез любовта.

33. Чист ум е, който е излязъл от незнанието и се просвещава от Божествената светлина.

34. Чистата душа, освободила се от страсти, непрестанно се весели от Божествената любов.

35. Страстта е достойна за порицание като неестествено движение на душата.

36. Безстрастието е спокойно състояние на душата, в което тя е трудно подбудима към злото.

37. Който чрез своето старание е придобил плодовете на любовта, той не се отлъчва от нея, макар и да претърпява хиляди злини. В това нека ни увери Христовият ученик и първомъченик Стефан, и подобните нему, и Самият Христос, Който се е молил за своите убийци на Отца и е просил от Него прошка за тях, като извършващи това по незнание. (Лук. 23:34).

38. Ако свойството на любовта е дълго да търпиш и да милосърдстваш (1 Кор. 13:4), то очевидно е, че гневящият се и злобният са чужди на любовта. Но чуждият на любовта е чужд на Бога, тъй като Бог е любов (1 Иоан. 4:8).

39. Не казвайте, че сте храм Божий, казва божественият Иеремия (7:4). Не казвай и ти: само вярата в Господа Иисуса Христа може да ме спаси. Защото това е невъзможно, ако не придобиеш и любов към Него, засвидетелствана чрез дела. А що се касае до голата вяра; и бесовете вярват, и треперят (Иак. 2:19).

40. Делото на любовта се състои в усърдно подпомагане на ближните, великодушие, търпение и благоразумно ползване на вещите.

41. Любещият Бога никого не огорчава и от никого сам не се огорчава заради временното, огорчава се и огорчава единствено със спасителната скръб, с каквато и самият апостол Павел се огорчавал и наскърбил коринтяните (2 Кор. 2:4).

42. Любещият Бога живее ангелски живот на земята, постейки и извършвайки бдения, пеейки и молейки се, като мисли добро за всеки човек,

43. Всеки се стреми да достигне това, което желае, а от всички желани неща и блага Бог е най-доброто и възвишено благо. Каква ревност трябва да покажем, за да достигнем Него ­ благия и желания по естество.

44. Не развращавай своята плът със срамни дела; не осквернявай душата си със зли помисли ­ и Божият мир ще слезе над тебе, носейки със себе си любов.

45. Изнурявай плътта си с глад и бдения и без да се лениш, се упражнявай в псалмопение и молитва, и светостта на целомъдрието ще слезе над теб, носейки със себе си любов.

46. Сподобилият се с Божественото познание и придобилият посредством любовта Неговото просвещение никога не се надига от духа на тщеславието. А този, който не се е сподобил с него, много лесно бива разколебаван. Впрочем, ако такъв във всичко, което прави, гледа към Бога, вършейки всичко заради Него, с Божията помощ лесно ще избегне този недъг.

47. Непостигналият още Божественото познание, вдъхновявано от любовта, много мисли, че извършваното от него е богоугодно. А сподобилият се да получи такова познание, от сърце повтаря думите на Авраама, който е казал, когато бил удостоен с Божието посещение: Аз, който съм прах и пепел (Бит. 18:27).

48. Боящият се от Господа има за свой постоянен събеседник смиреномъдрието и по неговите напомняния възлиза към любовта и Бога. Той, спомняйки си своя по-раншен светски живот, своите разнообразни прегрешения и случилите му се в младостта изкушения, и това, как Господ го е избавил от всички тях, като го е извел от страстния живот и превел към живот по Бога, със страх възприема и любовта и непрестанно, с дълбоко смиреномъдрие благодари на Бога, Благодетеля и Владиката на нашия живот.

49. Не осквернявай ума си със задържането на гневни и похотливи помисли, за да не би, отпадайки от чистата молитва, да попаднеш в духа на унинието.

50. Когато умът беседва със зли и нечисти помисли, той се лишава от дръзновение пред Бога. начало

51. Неразумният, воден от страстите си, когато, движен от гняв, се разтревожи, бърза без разсъждение да бяга от братята. Когато се разпалва от похот, такъв, разкайвайки се, пак се връща и влиза в беседа с тях. Благоразумният в единия и в другия случай постъпва другояче. Когато се разсърди, като отсече причината за възмущението, освобождава себе си и от причината за огорчението на братята; в случай на плътско пожелание се въздържа от празни беседи и други поводи.

52. Във време на изкушение не напускай мястото си (манастира), но мъжествено понасяй борбата с помислите, особено с тези, които причиняват печал и униние, защото по този начин, бидейки изкушен със скърби, ще получиш твърда надежда в Бога, Който промисля за тебе. Ако напуснеш мястото си (манастира), ти ще се покажеш неопитен, слабохарактерен и непостоянен.

53. Ако не искаш да отпаднеш от Божествената любов, тогава не допускай брат ти да заспи с огорчение от тебе, нито сам заспивай, огорчен от него, но иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си (Мат. 5:24), принеси дар на Христа с чиста съвест, любов и прилежна молитва.

54. Ако, по думите на Божествения апостол, този който има всичките дарове на Духа, а няма любов, не получава никаква полза, то какво старание трябва да употребим, за да я придобием (1 Кор. 13:3).

55. Ако любовта не прави зло на ближния (Рим. 13:10), то този, който завижда на брата си, скърбящ поради неговата слава, и помрачава с клевети неговото име или поради зъл характер го хули, не се ли прави сам чужд на любовта и виновен за вечно осъждане.

56. Ако любовта е изпълнение на закона (Рим. 13:10), то този, който помни злото, извършено от брата, и му подготвя коварни кроежи, проклина го и се радва за всяко негово падане, не е ли законопрестъпник и достоен за вечна мъка.

57. Ако оклеветяващият брата си или съдещият брата си клевети закона и съди закона (Иак. 4:11)), а законът Христов е любов (Иоан. 13:34), то клеветникът не отпада ли от Христовата любов и не прави ли сам себе си виновен за вечната мъка?

58. Не слушай езика на клеветника, нито твоят език да услажда слуха на обичащия злоречия, защото, който с удоволствие говори или слуша думи срещу ближния, ще отпадне от Божествената любов и ще се окаже чужд на вечния живот.

59. Не допускай да укоряват твоя наставник и не поощрявай този, който го безчести, за да не се разгневи Господ на твоите дела и да те заличи от земята на живите.

60. Затвори устата на клеветещия в твоите уши, за да не съгрешиш с него двойно, приучавайки се и сам на тази пагубна страст, като не му препятстваш да безчести ближния.

61. Аз пък ви казвам, обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Мат. 5:44). За какво е заповядано това от Него? ­ За да те освободи от ненавистта, огорчението, гнева, злопаметството и да те удостои с най-великото притежаване на съвършената любов, която не може да притежава този, който не обича еднакво всички люде по примера на Бога, Който люби всички човеци еднакво. Той иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4).

62. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две (Мат. 5:39­41). Защо е заповядано това от Него ­ за да те запази безгневен, неразтревожен и неогорчен, ­ да научи и него чрез твоето незлобие, и двама ви да подведе под благото иго на любовта, както Той е благ.

63. Към каквито неща някога сме били пристрастени, за тях носим и страстни представи. Победителят над страстните представи презира и самите предмети, които си представя, защото борбата със спомените за вещите е толкова по-трудна от борбата със самите вещи, колкото да прегрешаваш с мисълта е по-лесно от извършването на греха на дело.

64. От страстите едни са телесни, а други душевни. Телесните вземат повод от тялото, а душевните ­ от външните възприятия, но любовта и въздържанието отсичат едните и другите: любовта ­ душевните, а въздържанието ­ телесните.

65. Едни страсти принадлежат на раздразнителната сила на душата, а други на нейните пожелания. И едните, и другите се възбуждат от усещанията. Това става тогава, когато душата е вън от любовта и въздържанието.

66. По-трудно се преодоляват страстите на раздразнителността, отколкото на пожеланието, и затова против тях е дадено от Господа и най-силното лекарство ­ заповедта на любовта.

67. Всички други страсти се докосват или до раздразнителната сила на душата, или до нейните пожелания, или до мисловната страна, както например незнанието и забравата. А пък унинието, обхващайки всички душевни сили, изведнъж на един дъх привежда в движение почти всички страсти, затова то е и по-тежко от всички останали. Затова Господ добре говори като дава лекарство против него: С търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

68. Не посягай никога на никого от братята, особено без вина, за да не би той, като не понесе скръбта, да се оттегли. Тогава ти никога няма да се освободиш от изобличаването на съвестта, което винаги ще ти причинява във време на молитва скръб и ще прогонва ума ти от дръзновение към Бога.

69. Не понасяй тези, които ти донасят съблазънта на съмнението и подозренията против който и да е било човек. Защото допускащите до себе си по някакъв начин съблазните от случайни или умишлено възникващи случки, не познават пътя на мира (Рим. 3:17), който води чрез любовта до познанието на Бога от всички, които Го обичат.

70. Все още няма съвършена любов този, който се настройва към хората в зависимост от техните характери, единият обичайки, а другият ненавиждайки за това или онова. Или пък един и същи човек според случая веднъж да обичаме, а друг път да ненавиждаме.

71. Съвършената любов не дели хората според техните характери и нрави, но винаги, гледайки на естеството, обича всички човеци еднакво. Добрите обича като приятели, а лошите ­ като врагове, благодетелствайки им, търпейки много, понасяйки причиненото от тях, никога не отплащайки се за злото, но даже страдайки за тях, когато случаят го изисква, та ако е възможно, да ги направи свои приятели. Даже и да не е възможно, любовта не отстъпва от своето благоразположение към тях, винаги явно показвайки плодовете на любовта на хората. Така и нашият Господ Иисус Христос, показвайки Своята любов към нас, е пострадал за цялото човечество и на всички ни еднакво е дал надежда за възкресение, въпреки че всеки сам себе си прави достоен за слава или за адски мъки.

72. Оня, който не счита славата и позора за нищо, бидейки безразличен към богатството и бедността, утехите и скърбите, все още не е достигнал съвършена любов. Съвършената любов счита за нищо не само това, но дори и самия временен живот и смъртта.

73. Чуй какво ни казват достигналите съвършената любов: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: “заради Тебе весден ни умъртвяват: смятат ни като овци за клане.” Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8:35­39).

74. Пак за любовта към ближния послушай какво казват те: Истина говоря в Христа, не лъжа, ­ свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго ­ че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце: молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни… (Рим. 9:1­4). Същото говори и Моисей и другите светии.

75. Който не счита за нищо честолюбието и сластолюбието и пораждащото се от тях сребролюбие, не може да отсече причините на гневното раздразнение, а който не ги отсича, не може да достигне съвършената любов. начало

76. Смирението и страданията (телесните лишения) освобождават човека от всякакъв грях, защото едното отсича душевните страсти, а другото ­ телесните. Така постъпвал блаженият Давид, както се вижда от следната молитва към Бога: Погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове (Пс. 24:18).

77. Чрез заповедите Господ прави тези, които ги изпълняват, безстрастни, а чрез Божествените догмати им дарява светлината на познанието.

78. Всички догмати или говорят за Бога, или за видимите и невидими творения, или за явения в тях промисъл и съд.

79. Милостинята лекува раздразнителната част на душата; постът изсушава похотта, молитвата очиства ума и го подготвя към съзерцание на съществуващото, защото Господ ни е дал заповеди, съобразно силите на душата.

80. Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29). Кротостта предпазва раздразнителността от възбуждане, а смирението ­ ума от надменност и тщеславие.

81. Страхът Божий е двояк. Единият се ражда от заплахите за наказание и от него се пораждат последователно въздържанието, търпението, упованието в Бога и безстрастието, а от последното ­ любовта. Другият е съчетан със самата любов, създавайки в душата благоговение, за да не достигне тя от дръзновението на любовта до пренебрегването на Бога.

82. Съвършената любов пропъжда първия страх вън от душата, която я е придобила, и не се бои вече от мъката; а вторият, както казахме, тя винаги носи в себе си. За първия подобават следните слова от Писанието: Страхът Господен отклонява всекиго от зло (Притч. 15:27 ­ слав.), и начало на мъдростта е страхът Господен (Притч. 1:7), а към втория: Страхът Господен е чист ­ пребъдва навеки (Пс. 18:10) и няма оскъдност у ония, които Му се боят (Пс. 33:10).

83. Умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот, користолюбие (Кол. 3:5). Апостолът тук е нарекъл земни ­ плътското мъдруване; блуд ­ греха, извършван на дело; нечистота ­ съгласието да бъде извършен грехът; страст ­ страстния помисъл; зла похот ­ простото приемане на похотния помисъл; користолюбие ­ предмета, който поражда и въз­връща страстта. Божественият апостол ни заповядва да умъртвиме всичко това като членове на плътското мъдруване.

84. Отначало паметта внася в ума прост помисъл и ако той се забави в него, от това се раздвижва страстта. Ако не отхвърлиш страстта, тя скланя ума към съгласие, а когато и това стане, се стига до извършване на греха на дело. Затова премъдрият Апостол, пишейки на християните, които са били по-рано езичници, им заповядва най-напред да прекратят извършването на греховно дело, а след това, обръщайки се към предхождащото, да стигнат до причината на греха, както вече казахме. Причината, пораждаща и възвръщаща страстите, е алчността, която по мое мнение тук означава пресищане и е майка хранителка на блуда. Защото алчността е зло не само спрямо имота, но и по отношение на храната, както и въздържанието не само спрямо храната, но и спрямо имота, е добро.

85. Както птицата, привързана за крака, започвайки да се издига нагоре, отново пада на земята, теглена за връвта, така и умът, недостигнал още безстрастие, макар и да се повдига към познанието на небесните неща, но, теглен от страстите, пада отново на земята.

86. Когато умът се освободи напълно от страстите, той върви безпрепятствено към съзерцание на съществуващото, насочвайки пътя си към познанието на Светата Троица.

87. Когато умът е чист, то, получавайки понятие за нещата, се възбужда към тяхното духовно съзерцание. Станал нечист поради леност, мислейки за други неща, представя си ги просто, а когато възприема нещо човешко, превръща го в срамни и зли помисли.

88. Ако никога през време на молитва никаква светска мисъл не досажда на ума ти, то знай, че ти не си извън областта на безстрастието.

89. Когато душата започне да се чувства здрава, тя започва да има и чисти и безопасни съновидения.

90. Както телесното око се привлича от красотата на видимия свят, така и чистият ум ­ от познанието на невидимото. Невидимо аз наричам безтелесното.

93. Велико нещо е да не се пристрастяваме към вещите, но много по-голямо е да бъдеш безстрастен към представата за тях. Защото чрез помислите злобните духове водят с нас по-жестока борба, отколкото чрез самите вещи.

92. Преуспелият в добродетелите и обогатилият се с познанието, като виждащ вече нещата, каквито са по естество, винаги всичко върши и говори според здравия разум, като никак не се отклонява от него. Защото, съдейки по това, дали умно, или неразумно се ползваме от вещите, биваме добродетелни или порочни.

93. Признакът на съвършено безстрастие е този: когато и в бдение, и на сън представите за вещите винаги се приемат просто в сърцето.

94. Умът се освобождава от страстите чрез изпълнението на заповедите ­ чрез духовното съзерцание на видимото се отхвърлят страстните помисли за вещите, а чрез познанието на невидимото умът се откъсва от съзерцанието на видимите неща. Най-сетне, чрез познанието на Светата Троица, се освобождава и от самото познание на невидимите неща.

95. Както слънцето, като грее, осветява земята, явява и себе си, и огряваните предмети, така и Слънцето на правдата, изгрявайки в чистия ум, показва и Себе Си, и всичко, което е станало чрез Него и което има да стане.

96. Ние познаваме Бога не по Неговото същество, но по великолепието на Неговите творения и на Неговия промисъл за тях. В същите, като в огледало, виждаме Неговата безпределна благост, премъдрост и сила.

97. Чистият ум пребивава в прости помисли за човешките неща или в естествено съзерцание на видимите, или в съзерцание на невидимото, или в светлината на Светата Троица.

98. Съзерцавайки видимите неща, умът изследва или естествените им свойства, или това, каквото те означават, или пък търси самата им причина.

99. Упражнявайки се в съзерцание на невидимите неща, умът търси да узнае естествените им свойства, причината за тяхното битие и какво следва от това, какъв е Божият промисъл и съд за тях.

100. Когато бива в Бога, умът първо поради пламенна любов търси да разбере Неговото естество, но намира утешение, при това не в разбиране на познанието, което е в Бога ­ защото това е невъзможно и еднакво непостижимо за всяко сътворено същество, а в познанието на онова, което е около Него, като вечността, безпределността, неизследимостта, благостта, премъдростта и все­творящата, всепромисляща и вездесъща сила. И в Него само това е постижимо за всекиго, че Той е безпределен, и самото познание за Неговата непознаваемост е знание, което превъзхожда ума, както са казали силните в богословието мъже св. Григорий и св. Дионисий.

Втора стотица

начало

1. Искрено любещият Бога се моли, без да се разсейва, както и молещият се без никак да се разсейва, искрено обича Бога. Но този, чийто ум е закован към каквото и да е земно, не може да се моли, без да се разсейва. И тъй, този, чийто ум е привързан към нещо земно, не люби Бога.

2. Умът, който дълго мисли за нещо материално, разбира се, че се пристрастява към него, а именно ­ това е или пожелание, или тъга, или гняв, или злопаметство и ако не счете тази вещ за нищо, не може да се освободи от тази страст.

3. Страстите, които обладават ума, го привързват към веществените предмети и след като го отлъчат от Бога, карат го да се занимава с тях; напротив, обладалата го Божия любов развързва неговите вериги, убеждавайки ума да не цени не само веществените предмети, но и временния живот.

4. Делото на заповедите е, да се изчистват помислите за нещата, а четенето и съзерцанието ­ да пренастроят ума към невидимото. В резултат на това се постига неразсеяната молитва.

5. За съвършеното освобождение на ума от страстите така, че да може да се моли, без да се разсейва, не е достатъчно само упражняването в добродетелите, ако не го съпровождат различни духовни съзерцания. Първите освобождават ума от невъздържание и ненавист, а последните ­ от забравата и незнанието, и по този начин умът получава способността да се моли както трябва.

6. Две са висшите състояния на чистата молитва. Едното се случва с хора на дейния живот, а другото ­ на съзерцателния. Едното става в душата, породено от страха Божий и благата надежда. Другото пък ­ от Божествената любов и пределната чистота. Признак на първата степен е, когато умът, отстранен от всички светски помисли, извършва молитва, без да се развлича и смущава, като че ли само Бог стои пред него, както е и в действителност. Признакът на второто състояние е, когато при самото устремяване към молитвата умът бива обхванат от Божествената и безкрайна светлина и съвсем не чувства нито себе си, нито каквото и да е друго освен Единия, Който чрез любовта го изпълва с такова озарение. В това състояние, подбуждан към разбирането на словата за Бога, той получава чисти и светли познания за Него.

7. Всеки каквото обича, всячески го желае, и отстранява всичко, което го възпрепятства, за да не бъде лишен от желанието си. Така и любещият Бога се грижи за чистата молитва и отстранява всяка страст, която му пречи за това.

8. Който отстрани майката на всички страсти ­ самолюбието, с Божията помощ лесно ще се освободи от всички други страсти, каквито са: гневът, скръбта, тъгата, злопаметството и т. н. Който пък е обхванат от първото, макар и без да иска, бива уязвяван от гореказаните страсти. Самолюбието пък е страстна любов към тялото.

9. Пет са причините, поради които хората се обичат помежду си, за тяхна похвала или осъждане: ­ или заради Бога, ­ добродетелният човек обича всички, а него обича дори и неправедния; или по естеството, както родителите обичат децата, и обратното; или поради тщеславие, както този, който е хвален, обича хвалещите го; или от корист, както богатия обичаме за това, което получаваме от него; или поради сластолюбие ­ например чревоугодникът обича тези, които, като негови съмишленици, го канят често на пиршества. Първата любов е похвална, втората ­ и да, и не, а останалите са греховни.

10. Ако едни ненавиждаш, а други ­ нито обичаш, нито ненавиждаш; едни обичаш, но посредствено, а други обичаш много силно, това неравенство е показателно, че ти си още далече от съвършената любов, която внушава да обичаме еднакво всеки човек.

11. Изгубвай злото и върши добро, и ще живееш вечно (Пс. 36:27), т. е. бори се с враговете, за да намалиш страстите, а след това бодърствай, за да не се умножат. И пак се бори, да придобиеш добродетели, а след това бодърствай, за да ги запазиш. Това би било да работиш и да пазиш (Бит. 2:15).

12. По Божие допускане изкушаващите ни демони или разпалват желателната част на душата, или разтревожват дразнителната, или помрачават мислената, или натоварват тялото със страдания и болести, или похищават необходимото за тялото.

13. Демоните или сами ни изкушават, или въоръжават срещу нас други. Сами ни изкушават, когато се отдалечаваме от хората, както е бил изкушаван Господ в пустинята. А ни изкушават чрез хората, когато се движим сред тях, както е бил изкушаван Господ чрез фарисеите. Но ние, гледайки нашия образец, който е Господ, ще ги отблъснем в единия и в другия случай.

14. Когато умът започне да преуспява в Божествената любов, тогава започва да го изкушава хулният дух и да му внушава такива помисли, каквито не може да измисли нито един човек, а само техният баща ­ дяволът. Това той прави, защото завижда на боголюбеца, та като измисля такива помисли, да го доведе до отчаяние и да не дръзва повече да издига обикновената си молитва към Бога. Лукавият не придобива нищо от това, тъй като ни прави още по твърди, понеже, като се борим и противоборстваме, ние ставаме по-искрени и по-опитни в любовта към Бога. Мечът им ще се забие в тяхното сърце, и лъковете им ще се пречупят (Пс. 36:15).

15. Умът, обръщайки се към видимото, естествено разбира нещата посредством усещанията. Нито умът, нито естественото възприятие на нещата, нито чувствата са зло; защото това са все Божии създания. Какво е тук злото? Очевидно, страстта, която се прилепва към естественото възприятие на нещата. И ако умът бодърства, то страстта може да бъде изгонена при употребата на без­страстните понятия за нещата.

16. Страстта е неестествено движение на душата, възбудено или поради неразумна любов, или по безрасъдна ненавист към нещо материално, или заради нещо чувствено. Поради неразумна любов ­ или към храната, или към другия пол, или към имота, или към временната слава, или към нещо друго материално. Безразсъдната ненавист се възбужда, когато неразумно, без разсъждение ненавиждат някого поради някоя от гореказаните причини.

17. Злото е погрешно съждение за познатите ни неща, което е съпроводено с неправилната им употреба. Така например правилното съждение за брака е да се постави за негова цел раждането на деца. Но който има предвид само сластното усещане, греши в съждението си, считайки недоброто за добро и злоупотребява с него. По подобен начин трябва да се разсъждава и за разбирането и употребата на другите предмети.

18. Когато демоните, след като откъснат твоя ум от целомъдрието, го заобикалят с блудни помисли, извикай със сълзи към Господа: пази ме като зеница на око; скрий ме в сянката на Твоите крила от лицето на нечестивците, които ме нападат, ­ от враговете на душата ми, които ме окръжават (Пс. 16:8, 9). Така ще се избавиш.

19. Тежък е демонът на блуда и силно напада подвизаващите се против тази страст, най-силно при небрежно отнасяне към умереността в храната, срещите и беседите с другия пол. Отначало той незабелязано улавя чрез попълзновенията на похотната страст, а след това през дверите на паметта влиза при безмълвния, разпалва тялото и представя на ума различии нечисти образи. С това го кани към съгласие да сгреши. Ако не искаш това да продължава в тебе, започни да постиш, да се трудиш, да бдиш и добре да безмълстваш с прилежна молитва.

20. Тези, които непрестанно търсят душата, я намират чрез страстните помисли и я хвърлят в мислен или действителен грях, но когато срещнат ума, който не ги приема, те ще потънат в срам и свян, защото умът е зает с духовно съзерцание, и ще се върнат назад (Пс. 34:4, 6, 11).

21. Дяконската служба върши този, които подбужда ума си за свещени подвизи и прогонва от него страстните помисли. Делото на свещеника е да просвещава ума с познанието на съществуващото и да унищожава лъжливото знание. Делото на епископа е да завърши усъвършенстването на ума чрез помазване с познанието на достойната за поклонение Света Троица.

22. Демоните изнемогват, когато чрез изпълнение на заповедите намалеят страстите у нас, а погиват, когато поради силата на безстрастието на душата съвършено изчезнат от нея, без да намерят там това, чрез което са се подхранвали и чрез което са воювали против нея. Това значи: ще се препънат и ще погинат пред Твоето лице (Пс. 9:4).

23. Едни от хората се въздържат от страстите поради човешки страх, други ­ поради тщеславие, а трети ­ от въздържание. Има и други, които се освобождават от страстите си по Божий промисъл.

24. Всичките Господни слова съдържат сродните четири теми: заповеди, догмати, заплахи и обещания. Заради тях ние изтърпяваме и всички подвизи на духовния живот, като пост, бдение, спане на гола земя, лишения и трудове на послушанието, обиди, безчестие, та дори мъчение и смърт. В човешките дела, по думата на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя (Пс. 16:4).

25. Наградата за въздържанието е безстрастие, наградата за вярата ­ познанието. Безстрастието ражда разсъдителност, а познанието ­ любов към Бога. начало

26. Умът, който ръководи правилно добродетелния живот, преуспява в благоразумието, а преминавайки правилно съзерцателния, преуспява в познанието. Първият довежда подвизаващия се до различаване на добродетелта от порока. Вторият въвежда имащия дял в него ­ в познанието на свойствата на телесните и духовните същества. Умът се сподобява с богословски дар тогава, когато прелети на крилата на любовта всичко това и достигне до пребиваване в Бога, като съзерцава духом Неговите свойства, доколкото това е възможно за човешкия ум.

27. Ако желаеш да богословстващ, не търси какво е Бог по същност, защото човешкият ум няма да постигне това. Но разглеждай по възможност Неговите свойства като: безпределност, неизследимост, благост, премъдрост, всетворяща и всепромисляща сила, съдеща всичко съществуващо. Защото между човеците е велик богослов този, който, макар и малко, разкрие тези Божии свойства.

28. Силен е мъжът, който е съединил познанието с дейноста; защото тогава чрез нея изсушава похотта и укротява раздразнението, а чрез това окриля ума и се пренася при Бога.

29. Когато Господ говори: Аз и Отец сме едно, с това посочва единството на естеството. Когато пък казва: Аз съм в Отца и Отец в Мене, тогава се посочва неразделността на Ипостасите. И тъй, еретиците, разделяйки Сина от Отца, падат в пропаст от двете страни: или, признавайки Сина за съвечен на Отца, но разделяйки Го от Него, са принудени да говорят, че Той не е роден от Отца, и по този начин падат в ерес, която признава трима богове и три начала; или признавайки Сина за роден от Отца, но разделяйки Го от Него, по необходимост трябва да допуснат, че Той не е съвечен с Отца и да подчинят Господаря на времената на времето. Необходимо е съгласно учението на великия Григорий да запазим единия Бог и да изповядаме трите Ипостаси, всяка със собствените є свойства. Защото, също по неговото учение, Троицата се разделя, но не разделно, и се съединява, но разделно. Чудно разделение и единение! Но какво би било, ако Отец и Син също така се съединяват и разделят, както се съединяват и разделят човек с човека и нищо повече?

30. Съвършеният в любовта и достигналият върха на безстрастието не прави разлика между своя и чуждия, между верния и неверния, или дори между мъжкия и женския пол. Но, застанал по-високо от тиранията на страстите, такъв, виждайки само единното човешко естество, гледа на всички еднакво и е еднакво разположен към всички. У него няма нито иудеин, нито елин, няма нито мъжки, нито женски пол, нито роб, нито свободен; защото всички са едно в Христа Иисуса (Гал. 3:28).

31. Демоните вземат повод от всичките страсти, които лежат в душата ни, и създават в нас страстни помисли. След това, нападайки чрез тях ума, го принуждават да изпадне в съгласие за грях. След като го победят в това, го въвеждат в мислен грях, а след извършването му, като пленник го водят към самото дело. Най-сетне, като опустошат душата чрез помислите, те се отдалечават заедно с тях. В ума остава само идолът, т. е. мисленият образ на греха, за който Господ казва: И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението” (Мат. 24:15). Читателят да разбира, че това свято място и храм Божий е човешкият ум, в който демоните, след като опустошат душата със страстните помисли, са поставили греховният идол. Казаното от Господа се е сбъднало и исторически, както го е описал Йосиф Флавий. Някои впрочем казват, че същото ще бъде и при Антихриста.

32. Три начала ни подбуждат към доброто: семената на доброто, вложени в нас от природата, светите сили и доброто желание. Семената на природата ­ когато например постъпваме с хората така, както желаем и хората да постъпват с нас, или когато видим човек в затруднение и нужда и естествено го съжаляваме. Светите сили ­ когато, чувствайки подбуждане за добро дело, получаваме благото съдействие и успяваме. Най-сетне доброто желание ­ когато, различавайки доброто от злото, избираме доброто.

33. Съответно има три начала, които ни подбуждат към зло. Страстите, когато безразсъдно желаем нещо, като например храна не навреме и без нужда, или жена без намерение да роди деца и незаконно. Също когато безпричинно се гневим или огорчаваме някого, който ни ругае или пък ни причинява вреда. Демоните, когато при нашето нехайство издебнат удобно време, внезапно ни връхлитат и с голяма сила възбуждат споменатите страсти и подобни на тях. Последно от тези начала е злото желание; когато, знаейки доброто, избираме злото.

34. Отплатата за подвизите в добродетелта са безстрастието и познанието, защото те са предстоятели за нас в Царството Небесно, както страстите и незнанието ­ във вечната мъка. И затова търсещият ги заради човешка слава, а не заради това, че те са добро, чува от Писанието: Просите, а не получавате, защото зле просите (Иак. 4:3).

35. Между човешките действия много са добри сами по себе си, но стават недобри поради някаква причина. Така постът и бдението, молитвата и псалмопението, милостинята и гостоприемството сами по себе си са добри дела, но когато се вършат от тщеславие, вече не са добри.

36. Във всичките ни дела Бог гледа намерението ни, за Него ли ги вършим, или поради друга причина.

37. Когато чуеш славото на Писанието: Който ще въздаде всекиму според делата му (Рим. 2:6), помни, че Бог отвръща с добро не за това, което се върши без добро намерение, макар и да изглежда добро, но единствено за вършеното с добро намерение. Защото Божият съд гледа не само на това, което се върши, но и на намерението, с което се върши.

38. Демонът на гордостта ни мами по два начина: или убеждава монаха да приписва добрите си дела на себе си, а не на Бога ­ даващия доброто и помощника в ревността, или, когато той не се съгласява на това, подучва го да унижава по-несъвършените братя. Но той не знае, че при такова въздействие върху него демонът го подучва да се откаже от Божията помощ. Защото, унижавайки тези, които не са могли да се покажат ревностни подобно на него, той изтъква сам себе си, като проявил особена ревност със собствените си сили. Обаче това е невъзможно, както е казал Господ: защото без Мене не можете да вършите нищо (Иоан. 15:5). Нашата немощ е такава, че и да пожелаем доброто, тя не може да го доведе докрай без Подателя на всяко добро.

39. Който е познал немощта на човешкото естество, е придобил опитно познание за Божията сила, която му помага. И такъв, извършил с нейна помощ нещо, и стараейки се да извърши друго, никога няма да унижи никого между човеците. Защото знае, че както тази сила му е помогнала и го е избавила от много страсти и беди, също така е властна да помогне на всички, когато поиска. Тя помага най-вече на подвизаващите се заради Бога, макар и по различни съдбини да не освобождава всички изведнъж от страстите, но като благ и човеколюбив лекар изцерява които идват при Него в благоприятно за това време.

40. Понякога демоните коварно се отстраняват или се скриват проявите си така, че при бездействието на страстите да се промъкне и гордостта.

41. Почти всеки грях се върши поради услаждането от себеугаждане и се изкоренява или чрез страдания и скърби ­ волни или неволни, ­ въздействие на покаянието, или под въздействието на някаква беда, идваща при нас по Божия промисъл. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:31,32).

42. Ако дойде при тебе неочаквано изкушение, не обвинявай този, чрез когото е дошло, а търси защо е дошло, и ще се поправиш. Защото чрез него или чрез някой друг, е трябвало да изпиеш горчивината от чашата на Божиите съдбини.

43. Колкото си по-злонравен, толкова по-малко се отдалечавай от страданията, та като се смириш чрез тях, да победиш гордостта.

44. Изкушенията донасят на човеците понякога удоволствия, понякога скърби, а понякога телесни страдания. Защото Лекарят на душите по Своите съдбини дава лекарства с оглед причината на страстите, залегнали в душата.

45. Изкушенията се изпращат на един за изглаждане на предишните грехове, на друг ­ за прекратяване на вършените сега, а на трети пък за предотвратяване на бъдещите, освен тези, които идват за изпитание на човека, както е било с Иов.

46. Благоразумният, мислейки за целебността на Божиите съдби, с благодарност понася сполетяващите го бедствия, не считайки никого друг виновен за тях освен самия себе си поради греховете си. А неразумният, когато греши и бидейки наказван за това, счита за виновник на своите злини или Бога, или хората, без да схваща в това премъдрия Божий промисъл.

47. Има средства, които възпират движението на страстите и не им дават да прораснат; има и други, които ги намаляват и довеждат до изтощаване. Така постът, трудът и бдението не дават на похотта да расте. А уединението, съзерцанието, молитвата и любовта към Бога и човеколюбието я намаляват и довеждат до пълно изчезване.

Така също, ако разсъждаваме за раздразнителността ­ великодушието, кротостта и незлобливостта я възспират и не я допускат да расте, а любовта, милостинята и човеколюбието я намаляват постепенно.

48. В ума, който е непрестанно устремен към Бога, расте желанието да бъде по-близо до Бога, и раздразнителността му се превръща в Божествена любов. Защото чрез продължителното приобщаване на ума към Божественото озарение, той става целият светлозрачен и потиснал желанията в себе си, ги превръща, както казахме, в непрестанно желание за близост към Бога и неотслабваща любов към Него ­ всецяло пренасяйки я от земното към Божественото.

49. Не всеки незавиждащ, негневящ се, незлопаметен спрямо оскърбилия го, има вече и любов към него; защото той може и без да го обича, да не му отвръща на злото със зло, според заповедите. Но не така леко е да отвръщаш с добро на злото, без да се принуждаваш за това. Защото готовността да правиш добро на ненавиждащите, е свойствено само на съвършената духовна любов.

50. Необичащият другия не е вече ненавиждащ го. Както и ненавиждащият не е вече любящ. Но той може да бъде по средата спрямо него, т. е. нито да го обича, нито да го ненавижда. Защото подбудите за любов в душата обикновено се причиняват от показаните пет подбуди (т. 9). Едната е похвална, другата е двояка, а трите са укорни. начало

51. Когато забележиш, че умът ти с наслада се занимава с веществени предмети и с удоволствие продължава да мисли за тях, то знай, че ти ги обичаш повече, отколкото Бога, защото: дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Мат. 6:21).

52. Умът, прилепящ се към Бога и пребиваващ в Него с молитва и любов, бива мъдър, благ, силен, човеколюбив, милостив, великодушен и, казано просто, носи почти всички божествени свойства в себе си. А отдалечаващият се от Него и сдружилият се с веществени предмети, и предал се на сластолюбие, става като скот или звяр и воюва с хората поради това.

53. Писанието нарича “свят” чувствените неща, а на тези, които занимават с тях своя ум, говори, за да ги посрами още повече: Не обичайте света, нито което е в света; ако някой обича света, той няма любовта на Отца (1 Иоан 2:15), защото всичко, което е в света ­ похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят (1 Иоан 2:16).

54. Монах е този, които е отдалечил ума си от чувствените вещи и чрез въздържание, любов, псалмопение и молитва непрестанно предстои пред Бога.

55. “Скотовъдец”, в духовен смисъл на думата, се нарича дейният мъж, защото нравствените правдиво извършени дела в духовния живот са като работни животни. Затова и Иаков казва: “Ние, Твоите раби, сме скотовъдци.” Пастирът на овците е мъж на съзерцанието, защото помислите имат значение на овци, които биват водени на паша по планините на съзерцанието на ума (Бит. 46:34).

56. Когато тялото бива възбуждано от влеченията към собствените му похоти и сласти, порочният ум го следва и се съгласява с неговите мечтания и стремежи. Но добродетелният ум се въздържа и се отстранява от страстните мечтания и се старае благоразумно да насочи и направи по-добри мислите си.

57. От добродетелите едни са телесни, а други ­ душевни. Телесните са: пост, бдение, спане на гола земя, служене, ръчен труд, за да не бъдеш в тежест на другите или за подаяния, и др. А душевните са: любовта, великодушието, кротостта, въздържанието, молитвата и др. И тъй, ако се случи, че поради някаква необходимост или по телесно състояние, например поради болест или поради друга подобна причина, ние не можем да усвоим горепосечените телесни добродетели, то имаме снизходителната прошка от Господа, знаещ и причините за това; не изпълнявайки обаче душевните добродетели, няма да имаме никакво извинение, защото те не се затрудняват от такива препятствия.

58. Любовта към Бога предразполага притежаващия я да презира всяка появяваща се наслада, всяко телесно страдание и печал. Нека те уверят в това всички светци, толкова много пострадали за Христа.

59. Пази се от майката на злините ­ себелюбието, което е неразумна любов към тялото. Защото от това привидно благоразположение се раждат първите три вида страстни и яростни помисли, а именно: чревоугодието, сребролюбието и тщеславието, заимствайки поводи от необходимата потребност на тялото. А от тях се ражда цялото племе на страстите. Ето защо трябва, както е казано, много да се пазим от себелюбието и да се борим срещу него с голяма бдителност. Защото с неговото унищожение се изтребват и всичките му рожби.

60. Страстта на себелюбието внушава на монаха да щади тялото си и да бъде снизходителен към него в храната за запазване уж на здравето и на разумното му управление, та малко по малко, отклонявйки се на неговата страна, да падне в бездната на сластолюбието; а мирянинът ­ със самото това, че той е мирянин, подучва и грижите за плътта да превръща в похоти (Рим. 13:14).

61. Най-високото състояние на молитвата е, когато умът във време на молитва бива извън плътта и света и стане съвършено невеществен и невидим. Който запазва такова състояние ненарушимо, наистина непрестанно се моли.

62. Както тялото, умирайки напълно, се отделя от всички житейски вещи, така и умът, умирайки в действието на съвършената молитва, се откъсва от всички светски мисли. И ако той не умира с такава смърт, то той не може да бъде с Бога и да живее с Него.

63. Никой да не те измами, смирени монаше, с такава мисъл, че ти можеш да се спасиш като работиш за сластолюбието и тщеславието.

64. Както тялото греши с дела и има за своя охрана телесните добродетели, за да бъде целомъдрено, така и умът греши със страстни помисли и за свой наставник има душевните добродетели, за да може, гледайки вещите чисто и без­страстно, да пребъдва целомъдрен.

65. Както дните се редуват с нощите и летата със зимите, така и тщеславието и сластолюбието ­ със скръбните и болезнени страдания или в сегашния век, или в бъдещия.

66. Съгрешилият не може да избегне бъдещия съд без доброволни болезнени трудове или без страдания и неволни беди в този живот.

67. Казват, че Бог допуска да бъдем нападани от демоните по пет причини. Първата причина е, че ние, бидейки нападани и борейки се, сме стигнали до познанието да различаваме добродетелта от греха. Втората, че веднъж, след като сме придобили с борба и труд добродетелта, трябва да я опазваме винаги неизменна. Третата е да се научим на смиреномъдрие, вместо да мислим високо за себе си. Четвъртата ­ да изпитаме на дело колко е зъл грехът и да го възненавидим със съвършена ненавист. И накрая петата и най-важната е да не забравим своята немощ, когато станем безстрастни, и силата на Бога, Който ни помага.

68. Както умът на гладния мечтае за хляб, а на жадния ­ за вода, така и умът на чревоугодника ­ за разнообразни ястия, на блудника ­ за женски лица, на тщеславния ­ за хорски почести, на сребролюбивия ­ за доходи, на злопаметния ­ за отмъщение на оскърбилия го, на завистливия ­ за влошаване положението на този, на когото завижда. Същото става и с останалите страсти. Защото обсажданият от страстите ум приема страстните помисли и през време, когато тялото е бодро и когато спи.

69. Когато похотта се усилва, а умът мечтае в съня си неща, които донасят ту наслаждение, ту раздразнение ­ тогава умът вижда неща, внушаващи страх. Нечистите духове усилват страстите, като вземат за свои помощници нашето нерадение, което те подстрекават. Само светите ангели ги намаляват, подбуждайки ни към извършване на добродетели.

70. Честото възбуждане на пожелаващата сила на нашата душа създава в нея непреодолим навик към делата на сластолюбието, а честото възбуждане на раздразнителността прави ума плах и го лишава от мъжество. Първата изцелява продължителния подвиг на поста, бдението и молитвата. Втората ­ благостта, човеколюбието и милосърдието.

71. Злите духове воюват против нас или чрез вещите, или чрез страстните помисли за вещите; чрез вещите ­ срещу тези, които се движат сред тях, а чрез помислите ­ против отдалечилите се от тях.

72. Колкото е по-лесно да грешиш с мисълта, отколкото с дела, толкова е по-тежка борбата срещу помислите.

73. Вещите са извън ума, а помислите за тях са в него. Поради това в негова власт е да се ползва от тях добре или зле. Защото след погрешните мисли следва злоупотреба с вещите.

74. Умът получава страстни помисли по следните три пътя: чрез сетивата, чрез състоянието на тялото и чрез спомените. Чрез сетивата, когато въздей­стващите върху тях вещи, към които имаме влечение, възбуждат ума към страстни помисли. Чрез състоянието на тялото, когато поради несъблюдаване на въздържание в храната или поради въздействието на демоните, или чрез някаква болест изменилото се състояние на тялото го подбужда към страстни помисли, или към опълчване срещу Промисъла. Чрез спомените, когато паметта възобновява помислите за вещите, към които сме пристрастни, и по този начин възбужда в ума страстни помисли.

75. От дадените ни от Бога за употреба неща едни се намират в душата, други ­ в тялото, а трети ­ около тялото. В душата са нейните сили, в тялото ­ сетивата и останалото. Извън тялото ­ храната, имотът, парите и пр. Доброто или лошото използване на тези неща ни правят или добродетелни, или порочни. начало

76. От казаните неща едните се намират в това, което е в душата, други ­ в това, което е в тялото, а трети ­ около тялото. В душата е познанието и незнанието, помненето и забравата, любовта и ненавистта, страхът от дръзновението, радостта и скръбта и пр. В тялото ­ наслаждението и умората, чувствителността и притъпяването на чувствата, здраве и болест, живот и смърт, и тем подобни. В това, което е около тялото ­ многото деца и бездетството, богатството и бедността, славата и позорът и пр. От тези едно се смята от хората за добро, а друго ­ за лошо, докато в собствения смисъл нищо от това не е зло, а бива зло или добро според употребата му.

77. По естество знанието е добро, подобно на него е и здравето. Но на мнозина противното е донесло по-голяма полза. Защото за злите знанието не е добро, макар само по себе си, както казахме, да е добро. Също не е полезно за тях и здравето, и богатството, и радостта, защото не ги употребяват за своя полза. За такива е полезно противното на това, а следователно и то (противното) не е зло в собствения смисъл на думата, макар и да изглежда зло.

78. Не злоупотребявай с мислите, за да не злоупотребиш по необходимост и с вещите, защото, ако по-рано не съгрешиш мислено, то никога няма да съгрешиш и делом.

79. 0браз на “земния Адам” са главните пороци: неразумност, малодушие, невъздържание, неправда. “Образ на небесния” са главните добродетели: благоразумие, мъжество, целомъдрие, справедливост. Но както сме носили образа на эемния, тъй ще носим и образа на небесния (1 Кор. 15:49).

80. Ако искаш да намериш пътя, който води към живота, то търси го при Този, Който е казал: Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6). И там ще го намериш. Но търси прилежно, защото малцина са тези, които го намират (Мат. 7:14). Та да не би, оставен от тези малцина, да се окажеш сред мнозината.

81. Душата престава да греши по следните пет съображения: или поради човешки страх, или поради страх от съд, или заради бъдещите награди, или от любов към Бога, или, най-сетне, от угризение на съвестта.

82. Някои говорят, че не би имало зло в тварите, ако не би имало някаква странична сила, която ни увлича към него. Но тази сила не е нищо друго освен нашето безгрижие към естествената дейност на нашия ум. Затова тези, които се грижат за него, винаги вършат добро и никога зло. И тъй, ако ти искаш това, то отстрани безгрижието и с това и злото, което е погрешно насочване на мислите, съпроводено със злоупотреба с вещите.

83. По естеството на разумния дял в нас трябва да се покоряваме на Божественото слово и да началстваме над неразумното в нас. Нека съблюдаваме във всичко този ред ­ и няма да има нито зло в тварите, нито пък това, което ни влече към него.

84. Едни от помислите са прости, а други ­ сложни. Простите са безстрастни, а сложните ­ страстни. Те са съчетани от страсти и помисли. При това може да се види, че много от простите помисли следват сложните, когато започваме да се приближаваме към съгрешаване с мислите. Да вземем за пример златото. В паметта на някого идва страстният помисъл за златото и той мислено се устремява да го открадне; и ето, че той вече извършва в ума си грях. След подсещането за златото е последвал помисълът за кесията, сандъка, килера и пр. Тук помисълът за златото е бил сложен, защото е бил съединен със страстта. А за кесията и сандъка или нещо друго ­ прост, защото умът не е имал страст към тях. Същото става и с всеки друг помисъл: с помисъла на тщеславието, с помисъла за жена и т. н., защото не всички помисли, които следват след страстния, са също страстни, както посочихме в примера. От това можем да разберем кои помисли са страстни, и кои не.

85. Някои казват, че демоните, докосвайки се във време на сън до нашите срамни части, възбуждат блудната страст. След това възбудената страст чрез паметта довежда в ума образа на жена. Други мислят, че самите демони се представят на ума в образа на жена; после, докосвайки се до срамните удове на тялото, възбуждат пожелание на жена, и тогава имаме мечтание от този род. Други мислят, че страстта, преобладаваща в приближаващия се демон, възбужда същата в човека и по този начин душата се възпламенява към помисли и привнася образи посредством паметта. Така и за другите страстни мечтания едни казват, че при тях нещата стават така, а други ­ иначе. Впрочем, чрез нито един от горепосочените начини демоните не са в състояние да възбудят каквато и да е страст, нито в будно състояние, нито във време на сън, ако на душата са присъщи любов и въздържание.

86. Едни от заповедите трябва да съблюдаваме и телесно, и духовно, а пък други ­ само духовно. Например: Не прелюбодействувай, не убивай, не кради и подобни на тях трябва да съблюдаваме и телесно, и духовно. Духовно ­ по три начина. Обаче да се обрязваме, да пазим съботата, да заколим курбан, да ядем маца (безквасен хляб) с горчива трева и тем подобни трябва да спазваме само духовно.

87. У монасите биват три главни нравствени състояния. Първото е, когато някой не греши с дело в нищо. Второто, когато някой не позволява да се задържат в душата му страстни помисли. И третото, когато някой безстрастно вижда в мислите си образите на жените и на обиждащите го.

88. Безкористен е този, които се е отрекъл от всяка собственост и няма на земята нищо освен тялото си, а и спрямо него е оттеглил всяко свое разположеиие, поверявайки на Бога и на благочестивите хора всички грижи за себе си.

89. От придобиващите имот никои го придобиват безстрастно; поради това и когато се лишат от него, не скърбят, както някои в древността с радост са посрещали разграбването на имота им (Евр. 10:34). Други пък го придобиват със страст; затова, когато им се наложи да го загубят, както споменатият в Евангелието богаташ ­ отиде си натъжен (Мат. 19:22). Ако ли пък наистина се лишат от него, то скърбят до смърт. По този начин лишаването от имане прави явно различното разположение на безстрастния и страстния притежател.

90. Демоните нападат добрите молитвеници, като влагат в ума им прости помисли за материални неща и с това ги отвличат от молитвата. Също залягащите за познания ­ като задържат в тях дълго страстните помисли. И по този начин са съблазнявали и извършващите подвижнически трудове да грешат на дело. Окаяните се борят по всички начини, за да отдалечат хората от Бога.

91. Упражняващите се в благочестие биват изпитванн по Божи промисъл със следните три изкушения: или като им се дава приятното, като например здраве, красота, много деца, богатство, слава и т. н., или чрез изпращане на скърби, като лишение от деца, имот, почести, или пък с причиняване на страдания на тялото, като болест, мъки и пр. На първите Господ казва: Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:33), а на вторите и третите: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

92. Казват, че състоянието на тялото променят следните четири причини, чрез които се влагат в ума страстни или безстрастни помисли: ангелите, демоните, въздухът и храната. Казват, че ангелите променят състоянието чрез думи. Демоните ­ чрез съприкосновение. Въздухът ­ чрез своите промени, храната ­ с качеството на ястията. Освен казаното изменения биват причинявани още и чрез паметта, слуха и зрението, когато душата преди това бива подложена на скръбни или радостни обстоятелства. Веднъж пострадала от тях, душата предизвиква промяна и в телесното състояние, а измененото състояние на тялото според споменатото, поражда в ума и съответните помисли.

93. Смъртта по същество е отдалечаване от Бога. Жилото на смъртта е грехът. То е ужилило Адама и той бил едновременно отстранен и от дървото на живота, и от рая, и от Бога, след което по необходимост е последвала и телесната смърт. Животът по същество е Този, Който е казал: Аз съм животът (Иоан 14:6). Той, бидейки в смъртта, отново е възкресил за живот мъртвия.

94. Когато нещо се пише, то е или за запомняне от нас, или за полза на другите, или и за едното, и за другото, или за вреда на някои, или за показ, или поради нужда.

95. Злачни пасбища е дейната добродетел; тихи води (Пс. 22:2) е познанието на сътвореното.

96. Смъртна сянка е човешкият живот. И този, който е с Бога и с когото е Бог, може смело да каже: Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене (Пс. 22:4).

97. Чистият ум гледа и преценява правилно нещата. Създаденото чрез упражнение красноречиво слово излага видяното, като че ли пред очите на другите. А откритият слух го приема, но лишеният от тези три неща порицава говорещия.

98. С Бога е този, който познава Светата Троица, Нейните творения и промисъл, и който пази страстната област на душата безстрастна.

99. Казват, че жезълът означава съдът Божий, а палица ­ Промисълът. Който е приел познание за това, може да каже: Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват (Пс. 22:4).

100. Когато умът се очисти от страстите и се просвети чрез съзерцанието на съществуващото, тогава може да бъде с Бога и да се моли както подобава.

Трета стотица

начало

1. Разумното направляване на помислите и вещите донася целомъдрие, любов и познание, а неразумното ­ невъздържание, ненавист и незнание.

2. Ти приготви пред мене трапеза и т. н. Трапеза означава тук дейна добродетел, защото тя е приготвена от Иисуса Христа срещу нападащите ни. Елей, който помазва ума, означава съзерцанието на тварите. Чашата Божия е познанието на Бога. Неговата милост е Неговото Слово и Бог: защото Той чрез Своето въчовечаване жъне след нас през всички дни, докато не достигне всички, които ще се спасят както Павел. Дом означава царството, в което ще се вселят светиите. Много дни е вечният живот (Пс. 22:5, 6).

3. Греховете извършваме поради неправилната употпреба на душевните сили, т. е. на волята, на чувствата и на мисловните способности. Неправилното насочване на мисловната сила е невежеството и безразсъдността на чувствата и волята, които пораждат ненавистта и невъздържаността. Доброто направляване на тези сили е познанието, благоразумието, любовта и целомъдрието. А щом е така, то нищо от създаденото и получилото съществувание от Бога не е зло.

4. Не храната е зло, но чревоугодието, не раждането на деца, а блудът, не парите, но сребролюбието, не славата, но тщеславието. А щом е така, то в съществуващото няма нищо, което да е зло, освен злоупотребата, която се дължи на нехайството на ума към грижите за естеството на душевните сили и тяхното добро направляване.

5. Ето какво е зло у демоните, казва блаженият Дионисий: безразсъдна раздразнителност, безумно желание и необмислена фантазия. Но безразсъдността, безумието и необмислеността у разумните същества са липса на разсъдък, ум и предпазливост. Липсата обаче се случва след притежание или обладаване на нещо. Следователно, имало е време, когато в тях е имало разсъдък и ум и благоговейна предпазливост. Щом е така, то и демоните не са по естество зли, но поради злоупотребата с естествените сили са станали такива.

6. Едни страсти пораждат невъздържание, други ­ ненавист, а трети ­ невъздържание и ненавист.

7. Преяждането и лакомията в яденето биват причина за нецеломъдрието. Сребролюбието и тщеславието ­ на ненавист към ближния. Тяхна майка е самолюбието, което е първопричина и за двете.

8. Самолюбието е страстна и безразсъдна любов към тялото. Противоположни на него са любовта и въздържанието. Очевидно е, че притежаващият самолюбие притежава всичките страсти.

9. Защото никой никога не е намразил плътта си ­ казва Апостолът (Еф. 5:29). Обаче въпреки това изнурява и поробва тялото си (срв. 1 Кор. 9:27), не давайки му нищо, освен прехрана и облекло (1 Тим. 6:8), и само тях, защото са необходими за живота. Така безстрастно обичат тялото и като служител на божественото, “го хранят и топлят” единствено с това, което запълва липсващото му.

10. Който обича някого, се старае всячески да му угоди И тъй, този, който люби Бога, се старае да върши угодното Нему, а който обича плътта, върши това, което я удовлетворява.

11. На Бога са угодни любовта, целомъдрието, съзерцанието и молитвата. А на плътта са угодни чревоугодието, невъздържаността и всичко, което ги подпомага да растат. Затова и ония, който живеят по плът, не могат да угодят Богу (Рим. 8:8). Ония пък, който са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).

12. Когато умът на човека клони към Бога, тогава тялото му е роб, и той не му дава повече освен необходимото за живота. А когато клони към плътта, се поробва от нейните страсти и грижите за нея превръща в похоти (Рим, 13:14).

13. Ако искаш да се избавиш от помислите, изцели страстите и тогава лесно ще ги изгониш от ума си. А по отношение на блудната страст пости, извършвай бдения, труди се и се уединявай. Относно гнева и скръбта, не считай за нищо славата, нито унижението, нито останалите земни неща. Относно злопаметството ­ моли се за оскърбилия те и ще се избавиш.

14. Не се причислявай към най-слабите между хората, а по-добре изисквай повече от себе си, по отношение на мярката на заповедта за любовта. Мерейки се с хората, ще паднеш в пропастта на високомерието, а увеличавайки любовта у себе си ­ ще достигнеш висотата на смиреномъдрието.

15. Ако ти наистина спазваш заповедта за любовта към ближния, то защо допускаш да прониква в теб горчилката от досадата срещу него. Не е ли явно, че ти предпочиташ временното пред любовта и застъпвайки се за него, вдигаш война срещу брата?

16. Злото не е ставало така много желано от хората поради необходимост, а затова, че чрез него мнозина удовлетворяват своето сластолюбие.

17. Три са причините за любовта към богатството: сластолюбието, тщеславието и неверието. От всички най-силно е последното.

18. Сластолюбивият обича среброто, за да се наслаждава с негова помощ. Тщеславният ­ за да се прослави, а този, който не се уповава на Бога, за да го скрие и запази, боейки се от глада или от старостта, или от болест, или от изгнание, надявайки се повече на него, отколкото на Бога, Създателя и Промислителя на всички твари, даже до последните и най-малки живи същества.

19. Четири категории хора събират богатство: трите са горепосочените, а четвъртата ­ стопанинът. Очевидно, че само последният събира правилно, за да не оскудява никога ръката му да дава на всекиго потребното.

20. Всички страстни помисли или възбуждат пожеланието в душата или чувствата, или помрачават мислите. Тази е причината умът да бъде сляп за духовно съзерцание и молитвено издигане. Затова монахът, който безмълвства сам, трябва много да внимава върху помислите си, да познава техните първо­причини и своевременно да ги отсича. Ето начина да се разпознават помисли: пожелания събуждат в душата страстните възпоминания за жени, а тяхна причина бива невъздържаност в храната и питието и честото неразумно общуване с жени. Отсичат се с: глад, жажда, бдение и уединение. Раздразнението се събужда от страстните спомени за хора, които са ни огорчили. Причината за това е сластолюбието, тщеславието и любовта към вещите, поради които се огорчава страстният или защото се е лишил от тях, или защото не ги е получил. Отсича ги считането за нищо и унижаването на тези неща от любов към Бога.

21. Бог познава Себе Си и познава Своите създания и светите сили знаят Бога и знаят Божиите създания. Но светите сили знаят Бога и Неговите създания не така, както знае Себе Си и Своите създания Бог.

22. Бог познава Себе Си от Своето блажено естество, а създанията Си ­ от Своята премъдрост, с която и в която е сътворил воичко. Светите сили обаче познават Бога ­ съществуващия по-високо от всичко по участие в Неговото познание, а творенията Му ­ чрез съзерцанията на ума.

23. Тварите са извън ума, а съзерцанието им умът възприема вътре в себе си. Но това не е така при Бога ­ вечен, безпределен и неизследим, дарил на всичко съществуващо от Себе Си битие, блаженство и вечен живот.

24. Със светия Бог, в смисъл с Неговата благост и премъдрост, всяко разумно и мислещо естество се съчетава и чрез самото битие, и чрез способността за блажен живот, и чрез благодатта на вечния живот. Чрез тази благодат то познава Бога. Създанията Му пък познава, както казахме по-горе, чрез възприятието на съзерцаваната в тварите всичко устрояваща премъдрост, която е тънка и мислено възниква в ума.

25. Бог, Който повиква за битие всяко разумно и умно същество по Своята най-велика благост, е дал на тези твари четири божествени свойства, които ги държат, пазят и спасяват: битие, вечно битие, благост и премъдрост. Първите две е дал на съществото, а другите две ­ на нравствената способност. На съществото е дадено битието и приснобитието, а на нравствената споообност ­ благостта и премъдростта, за да става тварта чрез причастието това, което е Той Сам по същество. Затова е и казано, че човек е сътворен по образ и подобие Божии: сътворен е по образа ­ като съществуващ ­ чрез Съществуващия, и вечносъществуващ ­ чрез Вечносъществуваващия, макар и не безначално, но без­крайно. Сътворен е по подобие като благ ­ от Благия, като премъдър ­ от Премъдрия, бивайки по благодат това, което е Бог ­ по естество. По образ Божий е всяко разумно същество, по подобие ­ само добрите и мъдрите. начало

26. Цялото разумно битие е разделено на две ­ на ангелско и човешко естество. И цялото ангелско естество е разделено отново на два главни нравствени съюза и общества, на свято и прокълнато, т. е. на свети сили и нечестиви демони. И целият човешки род се разделя само на две общности ­ на благочестиви и нечестиви.

27. Бог, като самобитие, самоблагост, самопремъдрост, или, по-точно да кажем, като съществуващ по-високо от всичко това, няма нищо противоположно на Себе Си. Но тварите, като всички, които само като причастници по благодат имат битие, а разумните и умните освен това и способността да бъдат благи и премъдри ­ имат противоположно на себе си, а именно: на битието отговаря небитието, на способността за благост и премъдрост ­ зло и незнание. Вечното им битие или небитие е във властта на Сътворилия ги, а да бъдат причастници на Неговата благост и премъдрост, е положено във волята на разумните твари.

28. Елините, смятайки, че естеството на тварите от вечност е било с Бога, и че те само от Него са взели своите качества, казват, че в тяхното естество няма нищо противоположно, но че противоположността се намира само в качествата им. Но ние утвърждаваме, че единното Божие естество няма противоположно, като вечно, безпределно и подаващо вечност и на всички останали естества. На естеството на тварите е противоположно небитието и тяхното вечно битие или небитие е във властта на Съществуващия. Но тъй като Неговите дарове не се връщат и са неизменни, то тварта ще остане винаги държана от всемогъщата сила, макар и да има, както казахме, противоположно на себе си небитие, като доведена от небитието в битие и зависеща от Неговата воля да бъде или да не бъде.

29. Както злото е лишение от добро и незнанието е лишение от познание, така и небитието е лишение от битие. Не собствено съществуващо, защото няма противоположно, но съществуващо по причастие със съществуващото само по себе си. Лишаването от първите две зависи от волята на тварите; а лишението от второто е във волята на Сътворилия ги, Който поради благостта Си винаги иска съществата да бъдат и винаги да бъдат облагодетелствани от Него.

30. Всичките твари са или разумни, или умни, допускащи противоположности в себе си, т. е. добродетел и порок, знание и незнание; или различни тела, състоящи се от противоположности, като: от земя, въздух, огън, вода. Едни са съвършено безплътни и невеществени, макар някои от тях да са свързани с тела. Други пък се състоят само от вещество и форма.

31. Всички тела по естество са неподвижни. Те се движат едни ­ от разумна душа, други ­ от неразумна, а трети ­ от безчувствена.

32. От душевните сили една е хранеща и растителна, друга сила е на въображението и подбудата, и трета ­ разумна и мисловна. Първата имат растенията, втората заедно с първата ­ безсловесните животни, а третата, заедно с първите две ­ хората. Първите две сили са тленни, а третата е нетленна и безсмъртна.

33. Светите сили, предавайки помежду си една на друга просвещение, предават и на човешката природа както съществуващата в тях добродетел, така и съществуващото в тях познание; добродетелта, т. е. подражаваща на Бога благост, поради която благодетелстват и сами себе си и една друга помежду си, и по-нискостоящите от тях същества, правейки ги видени от Бога; и познанието за Бога, като нещо висше, защото, Ти, Господи ­ казва пророкът, ­ си висок навеки (Пс. 91:9), или за телесните същества като нещо най-дълбоко, или за безтелесните като нещо най-тънко, или за провидението като най-ясно, или за съда като най-определно.

34. Нечистотата на ума се състои, първо, в лъжливо познание, второ, в не­знание на нещо всеобщо; говоря това спрямо човешкия ум, защото за ангел не е свойствено да не знае даже нещо и от частното; трето, в страстните помисли, и четвърто, в съизволяване към греха.

35. Нечистотата на душата се състои в това, че тя не действа по естество, защото от това се раждат в душата страстни помисли. Душата действа по естество тогава, когато нейните страстни сили, т. е. раздразнителната и пожелаващата, при въздействието на вещите върху тях и на помислите за тях, остават безстрастни.

36. Нечистотата на тялото е грях, извършен на дело.

37. Обича безмълвието този, който не е пристрастен към светското. Който не обича нищо човешко, обича всички хора. И този има познание за Бога и за божественото, който не се съблазнява от никого, нито поради неговите падения, нито поради помислите, пораждани от подозрение.

38. Велико дело е да не бъдеш пристрастен към вещите, но много по-голямо е да пребиваваш безстрастен при помислите за тях.

39. Любовта и въздържанието запазват ума безстрастен и към вещите, и към помислите за тях.

40. Умът на боголюбивия се въоръжава не против вещите и помислите за тях, но против страстите, свързани с тези помисли, т. е. той не въстава против жената, нито против обидилия го, нито срещу представите за тях, но против страстите, който са свързани с тези представи.

41. Цялата борба на монаха против демоните се състои в това, да отдели страстите от мислите, защото иначе му е невъзможно безстрастно да гледа на вещите.

42. Едно е вещ, друго е помисъл, а трето ­ страст. Например вещ е мъж, жена, злато и пр.; помисълът е просто възпоминание за нещо казано, а страстта е или безсловесна любов, или безразсъдна ненавист към нещо от това. С такава именно страст се бори монахът.

43. Страстният помисъл е съставен от страст и помисъл. Като отделим страстта от мисълта, ще остане чистият помисъл. 0тделяме го, ако желаем, посредством духовната любов и въздържанието.

44. Добродетелите отделят ума от страстите. А духовните съзерзцания ­ от простите мисли. А чистата молитва представя ума пред Самия Бог.

45. Добродетелите са за познание на създанията, познанието е за познаващия, а познаващият е за това, което е неведомо ­ познаваемо и за това, което е по-високо от познанието.

46. Всеблаженият Бог е привел тварите от небитие в битие, не защото е имал нужда от нещо, но за да станат те, съобразно своята възприемчивост, съпричастни към Неговото блаженство и да се наслаждават. Той се е веселил за Своите дела, виждайки ги веселящи се и винаги ненаситимо насищащи се от Ненаситимото.

47. В света има много нищи духом, но не така, както подобава. Има много плачещи, но или поради загуба на имота си, или на децата си. Има много кротки, но към нечистите страсти. Има много гладуващи и жадуващи, но за да заграбят несправедливо чуждото и да събират ограбеното. Има много милостиви, но към тялото и телесното, и чисти по сърце, но поради тщеславие, и миротворци, но подчиняващи душата на плътта. Има много ­ гонени, но заради своето безчинство; и много хулени, но поради своите срамни грехове. Блажени са само тези, които се трудят и страдат за Христа и в Христа. Защо? Защото е тяхно Царството Небесно, и “защото те ще видят Бога” (Мат. 5:3, 8) и т. н. Не затова са блажени, че се трудят и страдат, защото и гореспоменатите правят същото, но защото се трудят и страдат заради Христа и в Христа.

48. Във всичко, което вършим, както многократно е казано, Бог гледа на целта, за Него ли, или с друга цел го вършим. Затова, когато искаме да направим нещо добро, да имаме за цел не човекоугодничеството, но да угодим на Бога, та взирайки се винаги към Него, да вършим всичко за Него, иначе ще положим труд, а ще загубим въздаянието.

49. Отстранявай от ума във време на молитва и простите мисли за човешките неща и съзерцанията за всичко сътворено, за да не би, мечтаейки за по-дребното, да отпаднеш от Тогова, Който е несравнено по-добър от всичко съществуващо.

50. Ако истински възлюбим Бога, то чрез самата тази любов ще отстраним всички страсти. Да Го обичаме, значи да Го предпочитаме пред света, а душата ­ пред плътта, като презираме всички светски неща и постояно посвещаваме себе си на Него с въздържание, любов, молитва и псалмопение. начало

51. Ако дълго време, внимавайки в Бога, старателно се грижим за страстите на душата си, вече няма да бъдем отклонявани от правия път чрез нападенията на помислите, но, по-добре разбирайки причините на последните и отблъсквайки ги, ще ставаме внимателни. Така че върху нас се изпълнява пророческото слово: и окото ми гледа на моите врагове, и ушите ми чуват за въставащите против мене злодейци (Пс. 91:12).

52. Когато виждаш, че умът ти благочестиво и праведно не се движи в кръга на светските мисли, то знай, че тялото ти пребивава чисто и безгрешно. Когато пък виждаш, че умът ти мислено се занимава с грехове и ти не го пресичаш, то знай, че и тялото ти няма да се забави да падне в тях.

53. Както за тялото вещите представляват света, така за ума ­ светът се представя от помислите. И както тялото любодейства с тялото на жената, така и умът любодейства в помислите с представите за своето тяло. Защото той вижда мислено образа на своето тяло, съвкупляващо се с образа на жена. Също в мислите си човек отмъщава чрез образа на своето тяло на образа на обидилия го. Същото става и с другите грехове; защото това, което тялото върши в света на вещите, прави и умът мислено в света на мислите.

54. Не трябва ли да се ужасим и да потреперим и умът ни да дойде в изстъпление, защото Бог Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина (Иоан 5:22). Синът обаче зове: Не съдете, за да не бъдете съдени (Мат. 7:1), не осъждайте и няма да бъдете осъдени (Лук. 6:37). Подобно и Апостолът съветва: Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ (1 Кор. 4:5). И още: с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш (Рим. 2:1). Както казвам това, така е, но хората са престанали да плачат за своите грехове. Взели са съда от ръцете на Сина Божий, като че ли са безгрешни, и съдят и се осъждат един другиго. Небето се ужасява пред това и земята изпитва трепет, а те, безчувствените, не се срамуват.

55. Който любопитства за чуждите грехове или по подозрение съди брата си, той още не е сложил начало на своето покаяние, не е положил грижа да разбере собствените си грехове, наистина натежали от много тежко бреме, и не знае защо човек бива с тежко сърце, обича суетата и търси лъжата (Пс. 4:3). И затова, като безумен и бродещ в тьмнината, оставяйки своите грехове, мисли за чуждите ­ действителни или мними, само подозирани от него.

56. Самолюбието, както вече много пъти бе казано, е причина за всички страстни помисли, защото от него се раждат трите главни помисъла на пожеланието: чревоугодие, сребролюбие и тщеславие. Поради чревоугодието се ражда блудният помисъл, от сребролюбието ­ користолюбивият, от тщеславието ­ помислите за гордостта. Останалите следват всеки един от тях, като: помислите на гнева, скръбта, злопаметството, унинието, завистта, клеветата и др. Тези страсти свързват ума с веществените предмети и го накланят към земята, тегнейки върху него подобно на страшно тежък камък, докато умът е по природа по-лек и по-тънък от огъня.

57. Началото на всички страсти е самолюбието, а краят ­ гордостта. Самолюбието е безразсъдна любов към тялото. Отсеклият го е отсякъл и всички срасти, идващи от него.

58. Както плътските родители са пристрастени към родените от тях, така и умът естествено е привързан към своите мисли; и както на най-пристрастните родители децата им изглеждат най-скромни и най-добри от всички деца, макар и да са достойни повече от всички за насмешка, така и на неразумния ум собствените мисли се виждат по-разумни от всички, макар и да са най-нелепи. На мъдрия собствените мисли не изглеждат такива; но и когато се увери, че те наистина са правилни и добри, не се доверява на собствената си присъда, а поставя други мъдри хора за съдии на своите мисли и разсъждения, да не би да тича или да е тичал напразно (Гал. 2:2), като получава от тях потвърждение.

59. Когато победиш някоя от най-срамните страсти, например пресищането или блуда, или гнева, или користолюбието, веднага те напада тщеславният помисъл. А когато победиш и него, идва да те поеме помисълът на гордостта.

60. Всички нечестиви страсти, владеейки душата, изгонват от нея тщеславието, а бидейки победени, отварят вход за него.

61. Тщеславието ражда гордостта, понякога, когато бива изгонвано. А понякога, като остава. Но когато е изгонено, то довежда самомнението, а когато остава ­ надменността.

62. Тщеславието се унищожава от скрито действане, а гордостта ­ чрез приписването на Бога на праведно извършваните дела.

63. Сподобилият се с познание на Бога и наистина вкусилият сладостта му, презира всички удоволствия, раждащи се от пожеланието.

64. Този, който се води от земните желания, желае или да се храни, или да задоволява блуда, или човешка слава, или богатство, или нещо друго, което ги следва. И ако умът не намира нищо по-добро от тези неща, върху което да пренесе своето желание, то няма да се реши до края на своя живот да ги презре. Несравнимо по-добро от тях е познанието за Бога и божествените неща.

65. Презиращите удоволствията ги презират заради страха или поради надежда, или поради познанието на тяхната нищожност, или поради любов към Бога.

66. Познанието на божествените неща, без привързаност към тях, не убеждава ума съвършено да презре вещественото, но прилича на простия помисъл за материалните вещи. Затова можем да намерим много хора, които имат много познания, но се валят в плътските си страсти, подобно на свинете (2 Петр. 2:22). Защото след като са се очистили малко по време на ревнуването им за доброто, са получили до известна степен познание за чистотата, а след това са се разленили и са се уподобили на Саула, който, след като се удостоил с царски престол, започнал да живее недостойно за него и бил отхвърлен от Бога.

67. Както простият помисъл за човешките неща кара ума да презира божестваното, така и простото знание на божественото не го убеждава напълно да презира човешкото. Защото истината пребивава тука още в сянка и гадания и затова има нужда от блажената привързаност на святата любов, свързваща ума с духовните съзерцания и убеждаваща да предпочита невещественото пред вещественото и мисленото и божественото пред чувственото.

68. Не всеки, които е отсякъл отрастите и е направил помислите си прости, вече ги е обърнал към божественото. Но той може да не бъде привързан нито към човешкото, нито към божественото, което се случва с хора, които са дейни, но не са се сподобили още с познания, и които се въздържат от страсти или поради страха от мъките, или поради надежда за Царството Небесно.

69. (Понеже с вяра ходим, а не с виждане.) (2 Кор. 5:7) И затова познанието ни е като в огледало и гадания. Поради това имаме нужда от дълго упражняване, та чрез продължително проучване и прилежание в него да придобием неотменимия навик към непрекъсващи съзерцания.

70. Ако, отсекли навреме причината на страстите, се заемем с духовни съзерцания, но не прекарваме постоянно времето си в тях, имайки ги за единствена цел, то леко ще се обърнем отново към плътските страсти, като не получим друг плод от това, освен простото знание със самомнение, чийто край е малко по малко помрачаване на самото познание и пълно отклоняване на ума към веществени предмети.

71. Осъдителната страст на любовта занимава ума с веществени предмети, а похвалната страст на любовта го привързва към божественото. Защото обикновено върху каквито предмети умът задържа своето внимание, към такива се и предразполага, като обръща пожеланието си и любовта си или към божествени предмети, мисловни и свойствени на него, или пък към плътски вещи и страсти.

72. Бог е създал невидимия и видимия свят. Той е сътворил и душата, и тялото. И ако видимият свят е така прекрасен, то какъв ли ще е невидимият? А щом той е по-хубав от този, колко по-висок е създалият ги Бог? Ако Творецът е по-добър от всичко добро, което е създал, то поради коя причина умът, оставил най-доброто, се занимава с най-лошото, т. е. с плътските страсти? Не е ли явно от това, че е привикнал към тях от рождение, боравейки с тях. А това, което е най-добро и по-високо от всичко, съвсем не е изпитал. По този начин, ако чрез продължително въздържание от чувствените удоволствия и чрез поучения в божественото малко по малко го откъснем от този навик, то той постепенно, успявайки в това, ще се предразположи към божественото и ще познае собственото си достойнство. А най-сетне и цялата си привързаност ще пренесе към Бога.

73. Който говори безстрастно за греха на брата, върши това по две причини: или за да го поправи, или да принесе полза на друг. Ако говори това без такава цел, то осъжда или клевети брата си и няма да избегне изоставянето от Бога, но непременно ще изпадне в същото или в друго прегрешение и след като бъде изобличен и укорен от другите, ще се посрами.

74. Не трябва да съдим еднакво съгрешилите на дело с един и същи грях, но по различни причини, защото едно е да грешиш по навик, а друго ­ внезапно, по неудържимо влечение. В последния случай човекът не е имал мисъл за това, нито преди да съгреши, нито пък след греха има влечение към него, а напротив, много скърби и се измъчва от случилото се. Съвсем не е така с този, който греши по навик: защото той и до греха не е престанал да греши мислено, и след извършването му остава в същото предразположание.

75. Който върши добродетелни дела от тщеславие, търси и познание също от тщеславие. Такъв вече нищо не върши и не говори за назидание, но във всичко търси да получи слава от тези, които са видели неговото дело или са чули неговото слово. Тази страст се изобличава с това, че той крайно се огорчава, ако някой от виделите делото му или чули словото му започнат да го хулят не защото не са получили назидание, тъй като той не е имал тази цел, но защото е унижен или оскърбен от тях. начало

76. Страстта на сребролюбието се открива тогава, когато някой винаги с радост приема, и дава със скръб. Такъв не може да бъде истински пестелив (виж точка 19).

77. Човек понася страданията по следните причини: или от любов към Бога, или поради надежда за бъдещите награди, или от страх от мъченията, или от страх от човеците, или поради вродена търпеливост (издръжливост), или заради удоволствията в бъдеще, или от корист, или от тщеславие, или поради нужда.

78. Едно е да се избавиш от помислите, а друго е да се освободиш от страстите. Често се избавят от помислите, когато пред очите им не са тези предмети, към които са имали страст. Но при това страстите се скриват в душата и при появяването на предметите се проявяват. И затова трябва да се наблюдава умът при тези вещи и да се узнава към кое има страст.

79. Искрен приятел е този, който по време на изкушение на ближния заедно с него, без смут и тревога, понася като собствени, случилите се с него скърби, нужди, нещастия и беди.

80. Не презирай съвестта, винаги съветваща те по-доброто, защото тя ти предлага Божия и ангелския съвет, освобождава те от тайни осквернения на сърцето и при изхода от този свят ти подарява дръзновение към Бога.

81. Ако искаш да бъдеш мъдър и едновременно скромен, а не да робуваш на страстта на самомнението, то винаги търси във вещите това, което е скрито от твоя разум, и намерил, че много и различни неща не са ти известни, ти ще се учудиш на своето невежество и ще смириш своето мъдруване. А след като си познал своето нищожество, ще познаеш много и дивни неща. Мечтанието за своите знания не ти позволява да успяваш в познанието.

82. Искрено желае да се спаси този, който не се противи на целебните лекарства. ­ Тези лекарства са скърбите и мъките, причинени от разни нещастия. Противещият се на бедите не знае нито какъв търг става у нас тук ­ на земята, нито с каква печалба ще си отиде оттука.

83. Тщеславието и сребролюбието се пораждат взаимно, защото едни забогатяват от тщеславие, а други като се обогатят, стават тщеславви. Но така става в света. Монахът е тщеславен повече, когато е безкористен, а притежавайки сребро, го крие, срамувайки се, че има вещ, която не подобава на неговото звание.

84. За тщеславието на монаха е свойствено да е тщеславен поради добродетелта си и нейните последствия. На неговата гордост е присъщо да се гордее с успехите си, да унижава другите и да приписва успехите на себе си, а не на Бога. За тщеславието и гордостта на мирянина е присъщо да бъде тщеславен и да се гордее с красотата, богатството, силата и разсъдителността си или с житейската си благоразумност.

85. Успехите на мирските хора са падение за монасите, а успехите на монасите са падение за мирските хора. Успехите на миряните се състоят в богатство, слава, сила, плътско задоволство, многодетство и други подобни неща, които, ако притежава монахът, погива. Успехите на монаха са: безкористност, безславие, безсилие, въздържание, страдание, лишения и подобни на тях, което, ако постигне обичащият света, той смята за голямо нещастие, и често е близко до опасността да сложи примката на шията си, а някои и са го правили.

86. Храната е създадена по две причини: за хранене и за лекуване. Затова приемащите я не с такива намерения и употребяващите не както трябва даденото ни от Бога за полза, се осъждат като сластолюбци. Неправилната употреба на всички вещи е грях.

87. Смиреномъдрието се ражда от чистата молитва, със сълзи и болка. Защото тя, призовавайки винаги на помощ Бога, не допуска безумно да се надяваме на своята сила и мъдрост и да се превъзнасяме над другите ­ две тежки болести на горделивата страст.

88. Едно е да се сражаваш с простия помисъл, за да не възбужда той страстта, а друго е да се бориш със страстния помисъл, за да не достигнеш до готовност за грях. И двата вида борба не позволяват да се задържат в нас помислите.

89. Със злопаметството е неразделна скръбта. И така, когато умът с огорчение вижда в себе си като в огледало лицето на огорчилия го брат, то очевидно е, че той е злопаметен. Пътят на злопаметните е смърт (Притч. 12:28). Защото: Който злопаметствува е беззаконен (Притч. 21:24 ­ слав.).

90. Ако си злопаметен срещу някого, то моли се за него, и отделяйки чрез молитвата скръбта от спомена за злото, което той ти е причинил, така ще спреш движението на страстта. Когато станеш дружелюбен и човеколюбив, съвършено ще изгониш страстта от душата. Когато друг е злобен срещу тебе, бъди ласкав с него, смирен и живей с него добре. И така ще го избавиш от страстта.

91. Скръбта на завиждащия трудно може да се спре. Защото той счита за нещастие това, на което завижда в тебе. И не ще можеш другояче да го успокоиш, освен като го скриеш от него. Ако това е полезно за мнозина, а нему причинява скръб, то коя страна ще пренебрегнеш. Трябва да застанем на страната на полезното за мнозина, но по възможност да не пренебрегнем и него и да не си позволяваме да се увлечем от коварството на страстта, защото трябва да се борим срещу страстта, а не срещу страдащия от нея. Поради смиреномъдрие считай болния брат за превъзхождащ те и му давай предпочитание във всяко време, на всяко място и във всяко дело. А своята завист можеш да спреш, като започнеш да се сърадваш на това, за което му завиждаш, и заедно с него да скърбиш за онова, за което той скърби, изпълнявайки заповедта на Апостола: Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат (Рим. 12:15).

92. Нашият ум се намира между двама, от които всеки му внушава свойственото нему: единият ­ добродетел, а другият ­ порок, т. е. между ангел и демон. Но умът има власт и сила да последва или да се противи на когото иска.

93. Светите сили ни напъстват към добро, а естествените семена на доброто и добрата воля ни помагат. Страстите и злата воля дават сила на нападенията на демоните.

94. Понякога Сам Бог посещава чистия ум, снизхождайки до него. Понякога пък му внушават доброто светите сили, а понякога съзерцаваното от него естество на вещите.

95. Умът, които се е сподобил с познание, трябва да съблюдава своите мисли безстрастни към вещите, съзерцанията ­ безпогрешни, молитвеното състояние ­ тихо и спокойно. Но той не може винаги да спазва това, помрачавайки се като от дим от плътския нагон, пораждан от злобата на демоните.

96. Ние не се гневим на всичко, от което се огорчаваме, защото огорчаващите ни случаи са повече, отколкото разгневяващите. Например: нещо се е счупило, друго се е загубило, някой умрял. В такива случаи ние само скърбим, а в други скърбим и се гневим, понеже не сме в умъдрено настроение.

97. Умът, приемайки помислите за вещите, обикновено се променя, съобразно с всяка мисъл; съзерцавайки пък духовно същите, различно се преобразява, съответно на всяко съзерцание. Но, бидейки в Бога, той става съвършено лишен от образи и представи. Защото, съзерцавайки Единствения, той сам става единен и цял изпълнен със светлина.

98 Съвършена душа е тази, чиято пожелателна сила изцяло и напълно се е устремила към Бога.

99. Съвършен ум е този, който, познал чрез истинската вяра Непознаваемия, е обхванал всичките Му творения и е получил от Бога всеобхватно познание за Неговия промисъл и съд за тях, доколкото това е достъпно за човека.

100. Времето се дели на три части: настояще, минало и бъдеще и вярата се простира и върху трите. Надеждата ­ върху един (бъдещето), а любовта ­ върху два (настоящето и бъдещето). Вярата и надеждата имат предел; а любовта, съединявайки се с безкрайното и винаги възраствайки, пребивава във вечността. И затова именно тя е по-голяма от тях (1 Кор. 13:13).

Четвърта стотица

начало

1. Първо, умът се удивява, мислейки за божествената безпределност във всичко ­ за тази неизследима и жадувана бездна. Второ, поразява се от това, как Бог от нищото е създал всичко съществуващо. И Неговото величие е неизследимо (Пс. 144:3), и Неговата премъдрост е непостижима.

2. Защото, как да не се удивява, съзерцавайки онази непристъпна и изумителна причина на благостта? Или как да не дойде в изумление, мислейки как и откъде е произлязло словесното и разумно естество и четирите стихии, от които са сътворени телата, когато не е съществувало никакво вещество, предшествало тяхното появяване? Каква е тази сила, която, повдигнала се към действие, ги е довела до битие?

Но синовете на елините не приемат това, непознали всемогъщата благост и животворящата є премъдрост и разум, превишаващи всеки ум.

3. Творец от вечността, Бог твори по Своята безпределна благост, когато пожелае, чрез единосъщното Свое Слово и Дух. Не питай: “Как така, бидейки благ всякога, се показал като Творец тъкмо днес?” Защото и аз ти говоря, че неизследимата премъдрост на безкрайното Същество не подлежи на човешко познание.

4. Творецът е осъществил и превърнал в битие предсъществуващото от вечността в Него познание за всичко съществуващо, когато пожелал. Защото е неуместно да се съмняваме във всемогъщия Бог дали може да осъществи нещо, когато пожелае?

5. За какво Бог е сътворил нещо ­ изследвай, защото това може да узнаеш, но как и защо не толкова отдавна, не изпитвай, защото това не е достъпно за твоя разум. Защото от божествените неща едни са постижими, а други ­ непостижими за човека. Умозрението, ако не го обуздаваме, може да ни хвърли в пропаст, както е казал един от светците (Григорий Богослов).

6. Някои казват, че тварите са съществували с Бога от вечността, но това е невъзможно. Защото как могат да съпребивават във вечността заедно с Без­крайния същества с край във всичко, и защо те са собствено твари, ако са от вечността с Твореца. Но така говорят елините, които правят Бога не Творец на естеството, а само на качествата. Ние пък, признавайки Бога за всемогъщ, казваме, че Той е Творец не само на качествата, но и на естествата, дарени с качества. А щом е така, то тварите на са съществували от вечност с Бога.

7. Божеството и божественото в някои отношения са познаваеми, а в други непознаваеми. Познаваеми са чрез съзерцанията на това, което е наоколо. Непознаваеми ­ в това, което е само в себе си.

8. В простото и безконечно естество на Светата Троица не търси някаква склонност и способност, за да не Я направиш сложна, подобно на тварите, което е нелепост и неприложимо към Бога.

9. Просто, единовидно, безкачествено, мирно, невъзмутимо, спокойно ­ едно безпределно, всемогъщо и всевластно естество. Всяка твар е създадена от същество и случайности и винаги има нужда от Божия промисъл, като несвободна от превратности.

10. Всяко мисловно и чувствено естество, когато е било повикано от Бога в битието, е добило сила да получава впечатления от нещата: мисловното е получило сила да мисли, чувственото ­ да чувства.

11. Бог само съобщава, а тварта получава и предава (съобщава); приема битие и блаженство и предава само блаженство, но по един начин телесното естество, а по друг начин безтелесното.

12. Безтелесното същество съобщава блаженството, като говори и действа, бидейки съзерцаемо; а телесното ­ само бидейки съзерцаемо.

13. Вечният живот или небитието на разумното и мисленото естество зависи от волята на Създалия “всичко твърде добро”, но благото или злото битие по произволение зависи от волята на създанията.

14. Злото се съзира не в естеството на създанията, но в погрешното и неразумно тяхно движение.

15. Душата се движи благоразумно, когато нейната пожелателна сила придобива въздържание и когато има ревност за любов. Но, отвръщайки се от ненавистта, тя мислено пребивава в Бога с молитва и духовно съзерцание.

16. Няма още съвършена любов и дълбоко познание за Божия промисъл този, който във време на изкушения не проявява великодушие при скръбни обстоятелства, но отсича от себе си любовта към духовните братя.

17. Целта на Божия промисъл е отново да съедини разединените от злото посредством правата вяра и духовната любов. Спасителят е пострадал именно за това, за да събере разпилените чада Божии (Иоан 11:52). И тъй, който не иска да приеме скръбни случайности, да понесе тъга, да изтърпи болести, той живее извън Божията любов и целта на Провидението.

18. Ако любовта е дълготърпелива и милостива (1 Кор. 13:4), то малодушният при печални случаи, злопаметният срещу огорчилите го и отдалечаващият се от любовта към тях, не отстъпва ли от целите на Божия промисъл?

19. Вслушай се в себе си дали у теб не се крие злото, което те отдалечава от брата ти. Побързай да се примириш с него, за да не отпаднеш от заповедта на любовта.

20. Не бъди нерадив към заповедта за любовта, защото чрез нея ще бъдеш син Божий, а когато я нарушаваш, ще се окажеш син на ада.

21. Любовта между приятели се разрушава, ако завиждаш или ако станеш предмет на завист; ако причиняваш или претърпяваш щета; ако безчестиш или претърпяваш безчестие, и най-сетне, ако подхранваш и имаш подозрителни мисли срещу брата си. И тъй, ако не си направил или не си пострадал от нещо такова, защо отстъпваш от братската обич?

22. Ако ти се е случило изкушение от страна на брата или огорчение те е довело до ненавист, не се оставяй победен от ненавистта, но я преодолей с любов. Също така ще можеш да победиш, като искрено се молиш за него на Бога, и като приемеш даденото от брата ти извинение. Лекувай се сам след това с неговото извинение, като приемеш самия себе си за виновник на изкушението и се решиш да търпиш, докато премине облакът.

23. Дълготърпелив е този, който чака края на изкушението, и такъв получава похвала за претърпяното.

24. У търпелив човек разум много (Притч. 14:29), защото всичко случило се той отнася към последния край и с търпение понася всичко скръбно. Краят, по думите на Апостола, е живот вечен (Рим. 6:22). А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Иоан 17:3).

25. Не бързай да отхвърлиш духовната любов, защото не е останал друг път за спасение на човечеството. начало

26. Този, който вчера си считал за духовен брат и за добродетелен, не считай днес за порочен и зъл поради ненавист към него, породила се у тебе от нападенията на лукавия, но чрез дълготърпелива любов, като мислиш за вчерашното добро, отстрани от душата си днешната ненавист.

27. Когато някого вчера си хвалил като добър и превъзнасял като добродетелен, не го безчести сега като порочен и зъл, поради превръщането на любовта ти в ненавист към него, макар и все още да те владее огорчението, и лесно ще се върнеш към спасителната любов.

28. Заради все още криещата се у тебе досада срещу брата ти не изменяй твоята обичайна похвала за него в разговорите с други братя, като вмъкваш незабелязано в твоите думи порицание. Но ти говори за него с чистосърдечна похвала и искрено се моли за него, като за самия себе си, и скоро ще се избавиш от гибелната ненавист.

29. Не казвай: “Не, аз ненавиждам брата си”, когато се отвращаваш от спомена си за него, защото чуй, какво говори Моисей: В сърцето си не враждувай против брата си: изобличи ближния си, и няма да понесеш грях за него (Лев. 19:17).

30. Нека братът ти, поради някакво изкушение, продължително да злослови срещу тебе, но ти не излизай от любвеобвилното си състояние и не допускай същият зъл дух да възмути и твоята мисъл. Ти няма да излезеш от това състояние, ако, унижаван и клеветен, не започнеш да благославяш и да му желаеш добро. Такъв е пътят на мъдростта в Христа и шестващият по него ще се въдвори с Христа.

31. Не считай, че ти мислят доброто тези, които предават думите ти и пораждат досада у тебе или пък неприязън срещу брата, макар да изглежда, че те говорят истината. Но се отвращавай от такива като от смъртоносни змии, за да пресечеш тяхното злословие и избавиш душата си от озлобление.

32. Не уязвявай брата си с намеци, за да не получиш и ти от него подобни и чрез това да не изгониш и от двамата предразположението към любовта. Но с дръзновението на любовта си иди и го изобличи (Мат. 18:15), за да остраниш причината на огорчението и да избавиш себе си и него от тревога и досада.

33. Изпитай строго своята съвест: твоя ли е вината, че не се примирява с тебе брат ти, и не оправдавай с лъжливи умувания изобличенията на съвестта, която знае твоите скрити тайни. Тя ще трябва да те изобличи при напускането ти на този свят и ще ти бъде спънка във време на молитва.

34. Във време на мир не си спомняй какво е било казано от брат ти през време на досада, независимо дали ти е било казано нещо неприятно в лицето или на другиго и ти след това си го чул, за да не би, като приемеш злопаметните помисли, да се върнеш отново към злопаметната ненавист към брата си.

35. Разумната душа, която питае ненавист към човека, не може да бъде мирна спрямо Бога, Който ни е дал такава заповед: ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Мат. 6:15). Нека брат ти не иска мир, но ти се запази от неприязън и искрено се моли за него, като не го злепоставяш пред никого.

36. Неизразимият мир на светите ангели се основава на следните две разположения: на любовта към Бога и любовта един към друг. По същия начин е устроен и мирът на всички светии от вечни векове. И тъй, дивно е казано от нашия Спасител: на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците (Мат. 22:40).

37. Не бъди самоугодник и няма да станеш братоненавистник. Не бъди себелюбив и ще бъдеш боголюбив.

38. След като си пожелал да живееш с духовни братя, отречи се пред прага им от своите желания, защото не ще можеш да бъдеш в мир с Бога, нито с живеещите около тебе.

39. Придобилият съвършена любов и устроилият целия си живот по нея, не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Кор. 12:3). От противното на това става обратното.

40. Любовта към Бога обича винаги да окриля ума за сьбеседвания за Бога и за божественото, а любовта към ближния предразполага винаги да мислиш добро за него.

41. На обичащия суетната слава или привързания към нещо материално е присъщо да се сърди на хората временно или да бъде злопаметен спрямо тях, или да ги ненавижда, даже да бъде роб на срамни помисли. Всичко това е чуждо на боголюбивата душа.

42. Когато мислено не говориш и не вършиш нищо срамно и не си злопаметен спрямо този, който ти е причинил вреда или те е злословил, и когато умът ти във време на молитва постоянно отбягва вещественото и образите, то знай, че си достигнал степента на безстрастието и съвършената любов.

43. Не е малък подвиг да се освободиш от тщеславието. Но това се постига чрез постоянно упражняване в добродетелите и с честа молитва. А признакът на освобождаването е ­ да не бъдеш злопаметен спрямо този, който е злословил, или който те злослови.

44. Ако искаш да бъдеш праведен, давай подобаващото на всяка твоя част, т. е. на душата и тялото: на мисловната област на душата ­ четене, духовни съзерцания и молитва. На чувствата ­ духовната любов, противоположна на ненавистта. На волята (пожеланието) ­ целомъдрие и въздържание. А на плътта ­ храна и облекло, но само колкото са необходими.

45. Умът действа според естеството си, когато държи страстите в покорност, съзерцавайки значението на всичко съществуващо според волята на Бога.

46. Както здравето и болестта се виждат в тялото на животното, а светлината и тъмнината ­ в окото, така добродетелта и порокът ­ в душата, а познанието и непознанието ­ в ума.

47. Християнинът се умъдрява чрез тези три пътя: заповедите, догмите и вярата. Заповедите освобождават ума от страстите, догматите го въвеждат в познанието на Съществуващия, а вярата ­ в съзерцанието на Светата Троица.

48. Някои от подвижниците прогонват само страстните помисли, а други отсичат и самите страсти. Страстните помисли се прогонват чрез псалмопение, чрез молитва, чрез богомислие или чрез някое друго подходящо занимание. Страстите пък се отсичат с презрение на тези неща, към които някой се е при­страстил.

49. Ние биваме страстни към жената, към имането, към славата и др. Но до равнодушие или безстрастие към жената може да се дойде, ако някой, след отричането си от света, сам се принуждава да изсушава тялото си чрез въздържание. Към имота ­ ако той убеди своя помисъл да бъде доволен от това, което има. Към славата ­ ако възлюби тайното упражняване в добродетелите, известно само на Бога. Така да постъпваме и по отношение на другите страсти. Който презира всичко това, той не достига никога до каквато и да е неприязън.

50. Отреклият се от светските неща, като жена, имот и прочее, е направил монах външния човек, но не и вътрешния. А отреклият се от страстни помисли е направил такъв и вътрешния човек, т. е. ума. Лесно е да направиш монах външния човек, стига само да си поискал, но не е малък подвиг да направиш монах вътрешния човек. начало

51. Кой в този свят се е освободил изцяло от страстните помисли и се е сподобил да достигне чистата и свободна от всичко земно молитва (което е и признак на вътрешния монах).

52. Много страсти се крият в нашите души, но те се проявяват, когато се появят техните предмети.

53. Някой може да не се възбужда от страстите в отсъствие на предмета им, понеже е достигнал малка степен на безстрастие. Но щом той се появи, те започват да влекат ума.

54. При отсъствие на предмета на страстта, не се считай за съвършено без­страстен. Но когато предметът се появи, а ти останеш незасегнат от него, нито по-късно ­ от спомена за него, тогава знай, че ти си встъпил в пределите на безстрастието. Обаче и тогава не бъди безгрижен, защото дългогодишната добродетел може да умъртви страстите, но ако станеш нехаен и я пренебрегнеш, то страстите отново ще се възбудят.

55. Любещият Христа без съмнение Му подражава, но според възможностите си. Христос пък не е престанал да върши благодеяния на хората. Срещайки неблагодарност ­ дълго търпял и бидейки бит и убит от тях, претърпял всичко, без да обвини никой за злото. Тези три действия са дела на любовта към ближния, без които не може да мине никой, макар и да казва, че люби Христа и желае да наследи царството Му. Защото Господ е казал: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен (Мат. 7:21).

56. Основната цел на заповедите на Спасителя е да освободи ума от невъздържанието и ненавистта и да го издигне в любовта към Него и ближния, от която се ражда светлината на деятелното познание.

57. Сподобил се от Бога с известно познание, не бъди небрежен относно любовта и въздържанието, защото те, очиствайки страстите на душата, ти приготвят лек и удобен път към познанието.

58. Пътят към познанието е безстрастието и смирението, без които никой няма да види Господа (Евр. 12:14). 59. Тъй като знанието възгордява, а любовта назидава (1 Кор. 8:1), то съчетай любовта с разума и ще станеш чужд на надменността. Ще бъдеш духовен домостроител, назидаващ себе си и всички, които се приближават до тебе.

60. Любовта съзижда, понеже не завижда, не се огорчава от завиждащите и не разгласява на всеослушание това, което в нея е достойно за завиждане. Тя не се счита за вече достигнала съвършенството (Фил. 3:12) и не се срамува да признае своето незнание за нещо. По този начин тя предпазва ума от гордост и винаги го предразполага да преуспява в познанието.

61. Обикновено след познанието следва самомнение и завист, особено в началото. Самомнението се проявява само отвътре, а завистта и отвътре, и отвън. Отвътре ­ към имащите познания, а отвън ­ към тези, които нямат познание. Любовта отстранява тези три нередности, тъй като любовта е дълготърпелива, пълна с благост и не се гордее (1 Кор. 13:4). И тъй, имащият познание трябва да придобие и любов, за да запази тя ума му и всичко друго невредимо.

62. Сподобилият се с дара на познанието, но хранещ огорчение, злопаметство или ненавист към човека, е подобен на бодящия очите с тръни и бодили. И тъй, на знанието е необходимо да притежава любов.

63. Не се грижи само за плътта си, но след като и определиш подвиг според нейните сили, обърни целия си ум към вътрешното. Защото телесното упражнение за малко е полезно, а благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тим. 4:8).

64. Пребиваващият вътре и грижещият се непрестанно за вътрешното, е целомъдрен, дълготърпелив, милостив, смиреномъдър, и не само това, но той и съзерцава, богословства и се моли. Това е, което казва Апостолът с думите: живейте духом (Гал. 5:16).

65. Неумеещият да ходи по духовния път не се бори срещу страстните помисли, но цялата му грижа за плътта ­ чревоугодничи, развратничи, сърди се, гневи се и злопаметства. По такъв начин помрачава ума си или пък безмерно се отдава на подвизи, като с това потиска мисълта си.

66. Писанието не отнема нищо от даденото ни от Бога за употреба, но обуздава неумереността и поправя безразсъдността. То не ни забранява нито да ядем, нито да раждаме деца, нито да имаме пари и правилно да ги изразходваме, но забранява да бъдем чревоугодници, прелюбодейци и т. н. То не ни спира и да мислим за даденото ни от Бога, защото затова е сътворено, но забранява да мислим страстно.

67. Едно от извършваното от нас заради Бога е според заповедите, а друго ­ според свободната ни воля. Според заповедите, ­ когато ние обичаме Бога и ближния, обичаме враговете си, не прелюбодействаме, не убиваме и т. н. Но ако ги нарушаваме, се подлагаме на осъждане. Извън заповедите, когато пазим девство и водим безбрачен живот, отчуждаваме се от всякаква собственост, ставаме отшелници и др. Тези действия имат значение на дарове, та ако по немощ не изпълним някоя заповед, да можем с тези дарове да умилостивим нашия благ Владика.

68. Този, който е избрал безбрачен живот и девство, трябва да бъде с препасан кръст и запалено светило (Лук. 12:35). Препасан кръст означава въздържание, а запалено светило означава молитва, богомислие и духовна любов.

69. Някои от братята мислят, че не могат да имат даровете на Светия Дух, защото проявяват често небрежност към изпълнението на Божиите заповеди. Те не знаят, че този, който има истинска вяра в Христа, притежава в умалена степен всички Божии дарове. Но доколкото проявяваме леност, се отдалечаваме от истинската любов към Него, която би ни показала божествените съкровища, скрити в нас. Тогава ще бъде справедливо да считаме, че сме чужди на Божиите дарове.

70. Ако по думите на божествения Апостол, че в нашите сърца, според вярата ни, живее Иисус Христос (Еф. 3:17), в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието (Кол. 2:3), тогава наистина в нашите сърца се намират всички съкровища на премъдростта и познанието. Но те се откриват на сърцата според степента на очистването, постигнато от всеки човек чрез изпълнение на заповедите.

71. Ето имане скрито в нива (Мат. 13:44) ­ нивата на твоето сърце, което ти още не си намерил, поради твоята леност. Защото, ако го бе намерил, би продал всичко и би купил тази нива. Но, като я изоставяш, ти работиш наоколо, където няма нищо освен тръни и бодили.

72. Затова именно Спасителят говори: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Но те ще Го видят, както и скритите в Него съкровища тогава, когато се очистят напълно чрез любовта и въздържанието, и колкото повече се очистят, толкова по-ясно ще Го видят.

73. Затова казва още: Продайте си имотите и дайте милостиня (Лук. 12:33). И тогава всичко у вас ще бъде чисто (Лук. 11:41) и ще станете такива, които вече не се занимават с неща, отнасящи се до тялото, но се стараят да очистят от ненавист и невъздържание своя ум, който Господ нарича “сърце” (Мат. 15:19). Защото всичко, което осквернява ума, не му дава да види живеещия в Него чрез благодатта на светото кръщение.

74. Писанието нарича добродетелите пътища, но най-голяма от всички е любовта, заради която Апостолът е казал: И аз ще ви покажа път още по-превъзходен (1 Кор. 12:31), който предразполага към презиране на всичко веществено и временно, за да имаме вечното.

75. Любовта към Бога се бори срещу похотта и помага на ума да се въздържа от чувствените наслади. Любовта към ближния се бори срещу гнева, понеже заставя сърцето да презира богатството и славата. И тъкмо те са двата динария, който Спасителят е дал на собственика на странноприемницата (Лук. 10:35), за да се погрижи за тебе. Но не се показвай неблагодарен, като се присъединяваш към разбойниците, за да не бъдеш отново наранен и да не останеш вече не само едва жив, но дори и мъртъв. начало

76. Очиствай ума си от гнева, злопаметството и срамните помисли и тогава ще можеш да почувстваш Христовото вселяване в тебе.

77. Кой те е просветил с вярата в светата, единосъщна и покланяема Троица? Или кой те е научил за въплътеното домостроителство на Единия от Светата Троица? Кой те е научил на познанието за безплътните за произхода и за края на видимия свят, за възкресението на мъртвите и вечния живот, за славата на Небесното Царство и за Страшния съд? Не е ли Христовата благодат, живееща у тебе, която е залог на Светия Дух? Кое е по-голямо от тази благодат? Или какво е по-добро от такава мъдрост и познание? Кое е по-висше от такива обещания? Ако останем празни и нерадиви и след това не се очистим от страстите, които ослепяват нашия ум и ни пречат да виждаме тези истини по-ясно и от самото слънце, то трябва да обвиняваме себе си, а не да отричаме обитаващата в нас благодат.

78. Бог, Който ти е обещал вечните блага и ти е подарил залог на духа в сърцето, ти е заповядал да се грижиш за твоя живот, защото вътрешният човек, освободен от страстите, трябва още тук на земята да започне да вкусва тези блага.

79. Сподобил се с високи божествени съзерцания, преди всичко ти се грижи за любовта и въздъражанието, та, запазвайки се необуреваем от страстите, да имаш в душата си непрестанна светлина.

80. Обуздавай раздразнителната сила на душата чрез любовта; желателната умъртвявай с въздържание; мислената окриляй с молитва и светлината на ума ти никога няма да се помрачи в тебе.

81. Причините за изгубване на любовта са следните: хули, причинявани от загуба, оклеветяване на вярата или на живота, побои, удари, рани и прочее. Това може да се случи обикновенно с някой твой роднина или приятел. Но скъсващият с любовта поради тези причини явно не е разбрал още каква е целта на Христовите заповеди.

82. Старай се, колкото можеш, да обичаш всеки човек. Ако не можеш, поне не ненавиждай никого. Но няма да бъдеш в състояние да направиш това, ако не презреш всичко земно.

83. Някой те похулил! Намрази не него, но хулата и подучилия го на това демон. Ако намразиш оскърбилия те човек, ти си възненавидял човека и си престъпил заповедта. Каквото той е направил с дума, ти си извършил на дело. А ако пазиш заповедта, то покажи му делото на любовта, и ако можеш, помогни му с нещо да се отврати от злото.

84. Христос не иска да имаме ненавист и досада срещу брата си или пък гняв и злоба срещу някого, допуснати по какъвто и да е начин, и за каквото и да е. Това проповядват на всеки четирите Евангелия.

85. Много от нас са говорещите, но малцина са вършещите. Никой не трябва да изкривява Божието Слово в угода на своята небрежност, но е по-добре да изповядаме немощта си, без да скриваме Божията истина, за да не би заедно с престъпването на Божиите заповеди да станем виновни и в изопачаване на Божието Слово.

86. Любовта и въздържанието освобождават душата от страстите, а четенето и богомислието избавят ума от невежеството. А стоенето на молитва изправя молещия се пред Самия Бог.

87. Когато демоните видят, че ние презираме нещата от този свят и не желаем заради тях да ненавиждаме хората и да отпаднем от любовта, тогава те повдигат срещу нас клевети, та ние като не понесем огорчението, да възненавидим клеветниците.

88. 3а душата няма по-тягостно от клеветата: дали оклеветяват вярата или поведението, никой не може да пренебрегне това, освен този, който като Сусана отправя взор към Бога. Единствено Силният може да избавя от бедите, както е избавил нея и е показал на хората утвърдената истина, като утешил душата є.

89. Съответно на това, как се молиш за оклеветилия те, така Бог ще открива истината за тебе на съблазнилия се.

90. По същество е благ само Господ; по настроението на душата само подражаващият на Бога човек, защото неговата главна цел е да обедини злите с добрите по естество, за да станат и те добри. Затова, бидейки хулен ­ благославя, гонен ­ търпи, унижаван ­ утешава, убиван ­ моли се за убиващите го (1 Кор. 4:12-13). Той прави всичко, за да не отпадне от своята главна цел ­ любовта.

91. Господните заповеди учат да се ползваме за добро от тези неща, които са нито зли, ннто добри. Благословеното използване на тези вещи прави състоянието на душата чисто. Чистото състояние на душата ражда разсъдителност. Тя пък от своя страна ражда безстрастие, от което израства съвършената любов.

92. Още няма безстрастие този, които при изкушение не може да остави без внимание грешката на приятеля, все едно дали тя действително съществува, или само му се е струвало така. Защото скриващите се в душата на такъв човек страсти, възбуждайки се, ослепяват ума и не му дават да види лъчите на истината и да различи доброто от злото. Не следва ли да се отсъди, че такъв още не е добил съвършената любов, пропъждаща страха (1 Иоан 4:18).

93. Верен приятел цена няма (Сир. 6:15). Той смята нещастията на приятеля си за свои и ги понася заедно с него, страдайки даже до смърт.

94. По време на благоденствие човек има много приятели, но по време на изкушение едва ли ще намериш и един.

95. Трябва да обичаме всеки човек от все сърце, но упованието трябва да възложим само на Бога и Нему Единому да служим с всичката си сила (Лук. 10:27), защото, докато Той ни пази, то и всичките ни приятели ни помагат и враговете ни са безсилни да ни сторят зло. А когато Той ни остави, то и приятелите ни и всички останали се отвръщат от нас и враговете ни надвиват.

96. Има четири главни вида на изоставяне от Бога: първото от тях е промислително, както е било със Самия Господ, та чрез привидно изоставяне да спаси изоставяните; второто е за изпитание, каквото е било с Иов и Иосиф, за да покаже единия като стълп на мъжество, а другия ­ на целомъдрието. Третото изоставяне е духовно, възпитателно, каквото е било с апостол Петър, та чрез смиреномъдрие да запази в него преизобилна благодат. Последното изоставяне е поради отвращение, както е било с иудеите, та чрез наказание да ги обърне към покаяние. Всички видове изоставяне са спасителни и са изпълнени с Божията благодат и човеколюбие.

97. Само верните пазители на заповедите и истинските тайници на Божиите съдби не оставят другарите си, изкушавани по Божие допускане. Но престъпващият заповедите и непосветените в тайните на Божиите съдби се наслаждават с приятеля, когато той благоденства, а когато е изкушаван и страда, го изоставят. Случва се дори да застанат на страната на противниците.

98. Христовите приятели обичат искрено, но не биват обичани от всички. Светските приятели не обичат всички и също не биват обичани от всички. Христовите приятели до края запазват съюза на любовта, а светските приятели ­ докато не се случи с тях някакъв взаимен сблъсък заради нещо светско.

99. Верен приятел ­ яка защита (Сир. 6:14). Защото той и при благоденствие на приятеля е добър съветник и единомислен сътрудник, и при нещастия е най-искрен застъпник и най-състрадателен помощник.

100. Мнозина са казали много за любовта, но ако я потърсиш, ще я намериш само у Христовите ученици; защото само те са имали истинската любов за учител на на любовта, за която е казано: Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, ­ щом любов нямам, нищо не съм (1 Кор. 13:2, 3). Придобилият любов е придобил Самия Бог, защото Бог е любов (1 Иоан 4:16). Нему слава во веки. Амин.

Русе

30.03.2013г начало

 

Реклама