ПОСТЪТ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Автор:
доц. д-р архим. Авксентий Делипапазов

Постът. Определение

„Пост“ означава пълно въздържание от приемане на храна (или само от някои видове храна) и вода и други течности за определено време, наложено или самоналожено по религиозно-нравствени съображения. Постът е следствие от вътрешна потребност от покаяние и изкупление, от съзнание за вина поради извършен грях. Практикуван е и като израз на дълбока скръб, по време на бедствия, преди началото на трудно лично или обществено дело, в някои случаи е прилаган като средство за лечение при тежки заболявания и др.

Постът е проява на християнското благочестие, необходимо условие за борба с изкушенията за преодоляване на човешкия стремеж към греха и израз на покаяние. Същевременно постът е своеобразна гаранция за добро физическо здраве и нормално съществуване. Има две страни: външна, формална, състояща се във въздържание от приемане на определени видове храни и вътрешна, духовна. Зачитането само на формалната му страна не допринася за достигане целите на поста, превръща го във външна показност и лицемерие. Духовният пост обхваща цялостното духовно състояние на човека и се състои от въздържание от определени видове храни, молитви, стремеж към целомъдрие, добри дела и др. Това е истинският пост, който води към спасение. Постът в християнството не е само неядене или въздържание, а е и подвиг, т.е. проява от духовно-нравствен характер. В този смисъл понятията „въздържание“ и „пост“ не винаги се покриват напълно. Въздържанието може да бъде проява на приличие или да е следствие от нравствено идейни съображения, кавото е вегитарианството.

Постът в дохристиянската епоха

Религиозният пост бил широко разпространено явление в древния свят. Представлявал неотменна част от живота на древните египтяни, вавилонци, гърци, римляни, юдеи.

Древните гърци вярвали, че чрез храната и пититето в човека могат да влязат нечисти, демонични сили, а на поста гледали като на средство за преграждане пътя на тези сили, а също и като начин на очистване. По-рядко постът бил в памет на някое тъжно религиозно събитие, като отвличането на дъщерята на богинята Деметра в ада и др. Древните гърци постили и при смъртта на някои от най-близките им. В 24 песен на „Илиада“ е описан постът на цар Приам заради смъртта на сина му Хектор. На поста се гледало и като на средство за укрепване на тялото и лечение на някои тежки заболявания.

Постът при римляните бил практикуван при скръбни случаи или при обществени бедствия – епидемии, суша, горещи ветрове, земетресения и др.

Различни са причините за поста в старозаветната епоха. Според някои св.отци началото си постът води от Божията повеля дадена в рая на нашите прародители да не ядат от дървото за познаване добро и зло (Бит.2:17). Като последица от нарушаването на тази повеля за поста дошъл грехът и проклятието на човешкия род. Падналата човешка природа имала още по голяма нужда от поста като средство за възстановяване на първоначалната си чистота. Наредбите на старозаветния Закон относно неядене месото на някои животни считани за нечисти имат в известен смисъл характер на наредби за пост.

В Закона бил предвиден един ден пост, който бил задължителен за всички израилтяни (Лев.23:27). Ана, жената на Елкана „плачела, тъжала и не ядяла“ (І Цар.1:7), защото нямала деца. Когато израилтяните били застрашени от филистимците по времето на цар Самуил, постили и се молили (І Цар.7:6-10). Преди тежък и решителен бой цар Саул заклел народа да не вкусва хляб до вечерта (І Цар.14:24). Цар Давид постил, когато било болно детето му родено от жената на Урий (ІІ Цар.12:16). Три седмици пророк Данийл тъгувал и постил за разрушения Иерусалим и за съдбата на своя поробен народ (Дан.10:2-3). Когато юдеите разбрали за намеренията на Аман да ги унищожи се облекли във вретища, посипали гавите си с пепел и се предали на пост (Естир 4:3). Израилтяните постили и когато земята им била застрашена от другородци по времето на братя Макавеи (І Мак.3:48). Забележителен е покайният пост на ниневийци по времето на пророк Йона (Йона 3:1-8).

В епохата на патриарсите нямало строго определен обществен пост. Според Моисеевия закон бил установен само един ден за „смиряване на душите“, т.е. за пост и покаяние (Лев.23:27). По време на Вавилонския плен и след него били установени постни дни в памет на някои събития от историята на израилския народ като разрушаването на Иерусалимския храм от Новуходоносор (Зах.7:3-5), началото на обсадата на Иерусалим при Седекия (ІV Цар.25:1, Иерем.39:1) и др.

Продължителността на поста била различна – един ден (І Цар.14:24), три дни (Естир 4:16), седем дни (І Цар.31:13), четиридесет дни (Втор.9:9).

В края на старозаветната епоха постът бил разглеждан и като израз на ревностен духовен живот (Лук.2:36-37). Постело се два дни в седмицата (Лук.18:12), вероятно в понеделник и четвъртък.

Постът в Новия завет

В Новия завет постът получил потвърждение и освещение както чрез примера на Господ Иисус Христос, Който постил четиридесет дни в пустинята (Мат.4:2), така и чрез посочената от Него нужда от пост (Мат.17:21) и в изяснения от Него истински смисъл на поста (Мат.6:16-18). По примера Му постили и Неговите ученици и повярвалите в Него (Деян.9:9, 13:3, 14:23, 27:9, ІІ Кор.6:5, 11:27).

Постът в апостолско време вероятно имал повече личен и случаен характер. Съществуват сведения, че паралелно с него съществувал и общ, регулярен пост описан в Деян.13:2 „А когато те служеха на Господа и постеха…“ и 27:9 „бе минало доста време и плаването ставаше вече опасно, пък и постът беше вече преминал…“. Въпреки тези косвени свидетелства новозаветните книги не съдържат изрично сведение за определен и общ за цялата християнска общност пост. Решението на Апостолския събор (Деян.15:20) за въздържание от осквернени идоложертвени храни, удавнина и кръв няма отношение към поста в ранната църква.

Постът през първите християнски векове

По-голямата част от постите в християнската традиция били своеобразно продължение на древноюдейското разбиране за пост, на примера даден от Господ Иисус Христос с поста Му в пустинята, на поръчението и изтъкването на необходимостта от пост.

Първите конкретни сведения за установен общ, регулярен пост са дадени в „Учението на дванадесетте апостоли“ (І-ІІ в.). Според него, християните постели в сряда и петък в памет на предаването и разпъването на Господ Иисус Христос. За този пост по-късно споменават Тертулиан (+230) в трактата си „За постите“, Климент Александрийски (+215) в съчинението си „Килими“, Ориген (+254) в десетата си омилия, в четвърта глава на „Апостолските постановления“, Ерм в неговия „Пастир“, св.Епифаний Кипърски (+403) и др. В „Пътеписа“ си испанската монахиня Егерия (Силвия) (ІV в.) споменава за съществуването на общности на т.нар.“апотакти“ и „евдомадарии“, които през онзи период все още не били считани за еретици. Първите от тях приемали храна веднъж на ден, обикновено след залеза на слънцето, а вторите живеели на големи групи в градовете и приемали храна веднъж в седмицата – в събота.

По-късно вероятно под влияние на манастирска практика преди всеки по-голям църковен празник (Богоявление, Петдесятница, Кръстовден и др.) бил установен строг пост в продължение на един или повече дни, наречен „пост на бодърстване“. До днес е запазен строгият пост преди Богоявление. При останалите празници предшестващите ги дни били превърнати в т.нар. „предпразненство“, а броят на дните за пост преди Пасха, Рождество Христово и Успение Богородично бил увеличен. В т.нар.“Грузински календар“ произхождащ от Х век и съхранен в Синайския кодекс №34 освен четиридесет дни пост преди Пасха са посочени още няколко четиридесет-дневни поста предшестващи повечето от по-големите празници. Спазването им не било задължително. В епархията на Митимния (Гърция) до днес са запазени подобни „доброволни“ пости свързани с празника Въздвижение на честния кръст – от 1 до 13 септември, с празника на св.Йоан Митимнийски – от 1 до 13 октомври, с празника на св.архангел Михаил – от 1 до 7 ноември и др.

В една своя проповед св.Василий Велики произнесена около 350 година говори за четири поста през годината, които продължавали повече от един ден. Според него те съответствали на четирите годишни времена и били свързани с пророчеството „постът на четвъртия , постът на петия, постът на седмия и постът на десетия ще стане за дома Иудин радост и весело тържество…“ (Захар.8:19).

До ІХ век задължителните за обикновените християни пости включвали сряда и петък, св.четиридесятница и страстната седмица. В манастирите освен тях бил спазван рождественски, богородичен, апостолски и други по-незначителни пости. Въпреки възраженията на много от св.отци от онази епоха постепенно тези монашески пости били наложени и на обикновените християни. Това било следствие и от нарастване влиянието на монашеските центрове върху духовния живот и богослужението на църквата след победата на православието над иконоборството през 843 година. През този период около Константинопол съществували 88 манастира, а около Халкидон – около 40.

Вероятно по-голямата част от епископите на Константинополска патриаршия поддържали спазването на рождественския, богородичния и апостолския пост от всички християни. Това косвено се потвърждава от съдържанието на томос издаден през 920 г. по повод четвъртия брак на византийския император Лъв VІ Мъдри (+911). В него на встъпилите в трети брак било разрешено да се причастяват три пъти в годината по време на трите големи годишни поста.

През ХІІ век Антиохийският патриарх Теодор Валсамон (+1199) в писмо предложил на александрийския патриарх Марк ІІІ (+1189) да бъдат приети седемденевни пости преди празниците Рождество Христово, Преображение Господне, Успение Богородично и празника на св.св.Петър и Павел и четиридесет-дневни пости преди Пасха. Освен тях монасите да спазват и постите определени от уставите на манастирите им. Вероятно по негово време тези пости в Антиохия вече били задължителни за всички.

Първоначално същността на поста се свеждала не до вида на храната, а до времето на приемането и. Обикновено отпадало някое от основните хранения, най-често закуска и обед. Някои християни се хранели през ден, други – през два дни. Първите ограничения върху вида на приеманата храна започнали около V век. Под влиянието на монасите-пустинници били предпочитани хляб и плодове. Месото било заменено с морски мекотели или риба. Основание за това било вярване, според което след грехопадението на прародителите ни, Бог проклел земята, а не водата и обитаващите я живи същества.

Видове пост и постна храна

Съществуват няколко вида пост. Пълният (абсолютен) пост се изразява във въздържание от приемане на каквато и да било храна и вода. Пост, при който сурова, необработена храна и вода се приемат в малки количества веднъж на ден, най-често след залеза на слънцето. Яденето на суха храна също е вид пост. Пост е и приемането на растителни мазнини. „Облекчен“ пост, се нарича пост, при който е допускана употребата на миди, раци, октоподи, а за славянските църкви под руско влияние – и риба. Съгласно друго разбиране „облекченият“ пост разрешавал и приемането на яйца и млечни продукти и др. Според по-строгите монашески устави приемането на риба и мекотели не е пост.

Понятието „постна храна“ е доста общо и е в зависимост от географските, климатичните, битовите и икономическите условия на различните християнски общности. По-точната и спецификация е трудна и в най-общи линии може да бъде сведена до следното:

– растителни храни – корени, плодове, зеленчуци, зърнени храни, гъби, билки и др.

– растителни продукти – олио, зехтин, брашно, грис и др.

– продукти от животни, птици, риби и пчели – мляко, сирене, кашкавал, масло, яйца, хайвер, мед и др.

– живи същества – риба, раци, миди, охлюви, скариди, октоподи и др.

Пост в сряда и петък

Постът в сряда и петък е най-древният пост установен в християнската църква. В юдейската традиция също били познати два дни пост в седмицата – вероятно понеделник и четвъртък. За пост в сряда и петък се споменава в „Дидахи“ (І-ІІ в.), у повечето апостолски мъже и ранни св.отци. За основание му послужило залавянето на Господ Иисус Христос в сряда и разпъването Му на кръста станало в петък.

Сред изследователите не съществува единно становище относно нарушаването на поста в сряда и петък в седмицата на митаря и фарисея. Съществуват сведения, че това станало като противодействие на въведения от Арменската църква строг пост през същата седмица. По-вероятно е нарушаването на поста в сряда и петък да имало за цел да предпази християните от гордостта на фарисея, който се хвалел, че пости два дни в седмицата (Лук.18:12).

Съгласно 69 апостолско правило: „Който епископ или презвитер или дякон или иподякон не пости в сряда или в петък, освен поради спънка от телесна немощ, да бъде низвергнат. Ако е мирянин – да бъде отлъчен…“. Подобно е съдържанието и на 29 и 56 правило на Шестия вселенски събор, 15 правило на Петър Александрийски (+311), 17 правило на Гангърския събор (340 г.) и др.

Пост в понеделник

Постът в понеделник е късно явление и не бил възприет от нито една от източните църкви. На него се гледало като на лично, доброволно въздържание, израз на по-голяма ревност и благочестие. В някои манастири бил наложен като ден за по-лек пост. За пост три дни в седмицата за първи път говори Исидор Севилски (+636). По-късно бил свързан с почитането на ангелския свят. Няколко палестински по произход манастирски богослужебни устава поставят поста в понеделник като еднакво задължителен с този в сряда и петък. В някои номоканони и епитимийници постът в понеделник се налага като епитимия.

Предпасхален пост 

Най-древният и същевременно най-продължителен пост в източната традиция е предпасхалният. Известен е още като велик, великденски или св.четиридесятница. Папа Лъв І (+461) смятал, че бил установен от апостолите, а блажени Иероним го нарича „апостолска традиция“.

Най-древният предпасхален пост включвал само един ден – велики петък. Към него малко по-късно била прибавена и велика събота. Произходът му е спорен. Някои изследователи приемат, че поста в петък бил заимстван от юдеите, които също постели преди юдейската Пасха. Според апокрифното „Послание на апостолите“ този еднодневен пост бил въведен като израз на скръб за юдеите, които все още не дошли до познание на спасителното Христово учение. Възможно е този пост да бил свързан не с Пасха, а с кръщенията на оглашените извършвани в пасхалната нощ. В „Дидахи“ (І-ІІ в.) е отбелязано, че кръщението било предшествано от един или два дни пост задължителен не само за оглашения и извършващия кръщението, но и за неговите близики или цялата църковна община. Предкръщелният пост бил разглеждан като съучастие на християните в процеса на „новорождение“ на оглашените.

Неустановеността на броя на дните на пост преди Пасха продължила през целия ІІ век, което се вижда от едно писмо на св.Ириней Лионски (+202) до римския епископ Виктор (+198) запазено в пета глава на „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски. Според него, преди Пасха някои постели само четиридесет часа, други – един, други – два дни, а други – повече. За начало на поста през този период били приемани дните на страданието и смъртта на Господ Иисус Христос. Малко по-късно броят на дните му започнал да нараства до една седмица. За предпасхалния пост в пета глава на „Апостолските постановления“ е отбелязано „В дните пред Пасха постете, като започвате от втория ден, до петъка и съботата в продължение на шест дни; употребявайте само хляб, сол овощия, а за пиене – само вода, въздържайте се също от вино и месо, защото това са дни на плач, а не на празнуване…“.

За пост преди Пасха говори и Дионисий Александрийски (+264). В писмо до епископ Василид той отговаря на въпроса му кога трябва да бъде прекратен предпасхалния пост – в полунощ или при изгрева на слънцето. По този повод отбелязва „Всички постят шест дни, но не еднакво – едни постят всичките дни без да приемат никаква храна, други – само два дни, други – три, някои – четири, а има и такива, които не пазят даже и един ден…“. През ІІІ век Тертулиан (+230) споменава за задължителен двудневен предпасхален пост, установен от апостолите, който продължавал до деветия час и спазването на който зависело от личното благочестие на християните. Позицията му за поста била повлияна от учението на монтанистите и той настоявал за увеличаването на дните на поста.

Най-ранните сведения за съществуването на четиридесет-дневен пост преди Пасха са свързани с Първия вселенски събор (325 г.). Във връзка с отпадналите от църковно общение петото му правило нарежда да бъдат свиквани събори два пъти в годината – преди четиридесятницата и през есента. По същото време и Евсевий Кесарийски отбелязва, че преди Пасха, християните укрепвали духовно с шест-седмичен пост. До средата на ІV век вероятно четиридесет-дневния пост преди Пасха не е имал общозадължителен характер и неспазването му не било свързано с епитимии.

По отношение продължителността на предпасхалния пост в древната църква не е имало единно становище. В Мала Азия празнували Пасха заедно с юдеите на 14 нисан и прекарвали в пост предишния ден – 13 нисан. Постът обикновено продължавал до ранните следобедни часове, т.е. до часа на Христовата смърт. След това била извършвана евхаристия в спомен на Голготската жертва. Други спазвали строг пост през целия ден на велика събота и приемали храна и вода едва след като пропеели петли.

Съгласно едно съчинение от края на ІІІ век погрешно приписвано на Филон Александрийски (+45), терапевтите в Египет постели седем седмици преди възкресението. Под тяхно влияние, вероятно този пост бил възприет малко по-късно от монашеските общности в Нитрийската пустиня и по брега на Червено море. Според „Пътеписа“ на испанската монахиня Егерия (Силвия) (ІV в.) предпасхалният пост продължавал осем седмици. През включените в него осем неделни и седем съботни дни не бил спазван пост. В Римската църква според „Църковна история“ на Сократ Схоластик (+440) постели само три седмици преди Пасха. В края на VІ и началото на VІІ век към тях били прибавени още три седмици пост. В Константинопол св.четиридесятница започвала на чисти понеделник и завършвала в петък преди Лазарова събота. Това се вижда и от съдържанието на първия самогласен тропар на вечернята в петък „Душеполезно завършихме четиридесятницата и светата седмица на Твоите страдания се молим да видим, Човеколюбецо…“.

Най-вероятно предпасхалният пост бил формиран от два самостоятелни някога поста. Първият от тях бил установен в памет на четиридесет-дневния пост на Господ Иисус Христос в пустинята и започвал непосредствено след Богоявление. Бил свързан с монашеските общини в Египет и моногократно засвидетелстван в съчинения на коптски и етиопски език. Вторият бил значително по-кратък – от два до шест дни в различните църкви и бил свързан с Пасха. От някои коптски и мелхитски писмени паметници става ясно, че първите опити за свързването на двата поста били направени от александрийския епископ Димитър (+230). За това той настоял със специално писмо до римския папа Виктор (+199), антиохийския епископ Максим(ин) (+201) и иерусалимския епископ Агапий. В различните църкви процесът на сливането на двата поста продължил различно време и приключил в началото на ІV век. До началото на ІХ век продължителността на великия пост в различните поместни източни църкви продължавала да бъде различна.

Четиридесет-дневния пост преди Пасха бил свързан с поста на Господ Иисус Христос в пустинята (Мат.4:2), на пророк Илия (ІІІ Цар.19:8), на пророк Моисей (Изх.34:28) и на пророк Данийл и тримата отроци във Вавилон (Дан.1:5-16). За този пост се споменава в 49-52 правило на Лаодикийския събор, в 29-то и 56-то правило на Шестия вселенски събор, в 19 правило на Гангърския събор и др. За шест седмичен предпасхален пост говорят св.Игнатий Богоносец (+107) в пета глава на „Послание до филипийците“, „Апостолските постановления“, св.Кирил Иерусалимски (+386) и др. От пасхалните послания на св.Атанасий Алекснадрийски може приблизително да бъде определено, кога шест-дневния предпасхален пост бил заменен с четиридесет-дневен. В първото му Пасхално послание от 329 година, за начало на предпасхалния пост се сочи велики понеделник. По-късно в посланията си от периода 332-333 година говори за четиридесет-дневен пост. През 340 година, когато св.Атанасий Александрийски бил изгнанник в Рим, се обърнал с писмо до управляващия Александрийската църква Тмуитски епископ Серапион (+366). В него молел да убеди събратята си да спазват четиридесет-дневен пост.

В определянето броя на дните на св.четиридесятница също съществува известна неопределеност. В западната църква включвали в дните на св.четиридесятница и страстната седмица. Неделните дни били изключвани от поста и така дните му били редуцирани до 36. На изток не постили в събота и неделя (с изключение на велика събота). От съчиненията на св.Йоан Дамаскин (+750) се вижда, че постепенно практиката в източните църкви била уеднаквена, и постът почти навсякъде продължавал седем седмици. За да достигнат дните на пост четиридесет, в западната църква прибавили четири дни от седмицата преди първата седмица на поста, а в източната – удължили поста с цяла една седмица. Тя не била спазвана навсякъде. Подготвителния и характер бил окончателно утвърден при император Ираклий (+641).

В сравнение с другите пости, великият пост е единственият, който има своя собствена химнография. Единствен съдържа песнопения и последования свързани, повлияни и обслужващи идеята на поста. Само през него не се разрешава извършването на литургия – както неправилно е прието – поради „покайния“ му характер. Истинската причина за забраната литургия да бъде извършвана през седмичните дни на великия пост била връзката и до ІV-V век с общи трапези останали от времето на вечерите на любова. Постът през тази епоха представлявал пълно въздържание от приемане на храна и вода до деветия час, т.е. до 15 часа. С други думи в дните на поста не била извършвана литургия поради невъзможността да бъде организирана общата трапеза, която все още била считана за нейна неотменна част. Навлизането в дните на поста ставало постепенно както по отношение храната (без месо, без мляко и яйца, без животински продукти), така и по отношение богослужебните последования.

Дните на великия пост били свързани с края на периода на оглашение, който в началото на византийската епоха все още продължавал една, две или три години. Нощта на Възкресението била считана за най-подходящо време за приемането на кръщение, което предполагало усилена подготовка на оглашените през св.четиридесятница. Като следствие голяма част от богослужебните текстове през този период придобили огласителен характер. През различни дни на великия пост над оглашените били четени голям брой заклинателни молитви, отричали се от сатаната, „съчетавали“ се с Христос и др.

Великият пост бил утвърден с 69 апостолско правило „Епископ, презвитер, дякон, иподякон или певец, който не пости в светата четиридесятница пред пасхата или в сряда и петък, освен когато на това му пречи телесна немощ, нека бъде низвергнат, а мирянин да бъде отлъчен…“, 29 и 56 правило на Шестия вселенски събор (680 г.) „да не се нарушава поста през четиридесятницата в четвъртък от посладната седмица…“ и „през светата четиредесятница да пости и се въздържа както от всичко заклано, така също и от яйца и сирене…“, осмото и десетото правило на александрийския архиепископ Тимотей (+385), първо правило на Дионисий Александрийски (+264) и др.

Тримирене

Най-строгата форма на поста в православната традиция изключва приемането на храна и вода и според повечето богослужебни устави е свързана само с четири дни – понеделник, вторник и четвъртък на първата седмица на великия пост и велики петък.

„Тримирене“ се нарича практиката през първите три дни на великия пост християните да се въздържат от приемането на каквато и да било храна и вода. Древният и произход се потвърждава от факта, че през тези дни не се извършва и преждеосвещена литургия. Под една или друга форма тримиренето се среща във всички манастирски богослужебни устави. В Светогорския устав пълното въздържание се отнася само за чисти понеделник. В някои от изданията на Постния триод към него е прибавено и „така също и през втория ден“ на поста.

На третия ден тримирилите приемат нафора и пият богоявленска вода определяна като „второ причастие“.

Пост преди Рождество Христово

Установяването на пост свързан с деня на раждането на Господ Иисус Христос станало сравнително късно. Било в тясна зависимост от определянето датата на това събитие. Отбелязването му от западното християнство започнало около 350 година. На изток, честването на Рождество Христово било въведено от св.Григорий Богослов през 380 година, в Антиохия – през 375 година, в Александрия – през 432 година от Кирил Александрийски (+444), в Иерусалим – при патриарх Ювеналий (+458). Дните, в които това събитие било отбелязвано също били различни – на запад – на 25 декември, в Антиохия – на 4 януари, в Александрия – на 18 или 19 април или на 29 май. Малоазийските църкви го чествали на 6 или 10 януари. Едва в края на ІV и началото на V век настъпило относително единство в отбелязване на Рождество Христово и всички църкви с изключение на Арменската започнали да го празнуват на 25 декември.

Определен брой дни за пост непосредствено преди празника Рождество Христово съществували още от времето, когато бил честван заедно с празника Богоявление. Теофил Александрийски говори за дванадесет-дневен пост. По-късно, когато цялата църква започнала да отбелязва празника на Христовото раждене на 25 декември, постът преди Богоявление бил сведен до един ден.

Преди празника Рождество Христово в западните църкви спазвали пост от една до няколко седмици. В беседата си в памет на мъченик Филосторигий, св.Йоан Златоуст (+407) говори за пет-дневен Рождественски пост. Броят на дните му постепенно нараствал и по времето на св.Теодор Студит (+826) възлизали на четиридесет. В „Диатипосис“-а му подробно е описана храната за този пост, а самият пост е определен като „четиридесятница на св.Филип“. По този повод Антиохийският патриарх Валсамон (+1199) цитира позицията на константинополския патриарх Николай ІІІ (+1111) съгласно която преди Рождество Христово трябва да се пости само осем дни, тъй като единствено Христовото възкресение е достойно да бъде зачетено с четиридесет-дневен пост. Тази неустановеност в продължителността на Рождественския пост продължила до 1166 година, когато консантинополският патриарх Лука Хрисоверг (+1169) наредил преди Рождество Христово да се пости четиридесет дни.

В много отношения постът преди Рождество Христово е повлиян от св.четиридесятница. По строгостта на изискванията си той отстъпва на Великия и богородичния пост и не се различава от Петровия. В много устави дните от 20 до 24 декември са свързани с по-големи ограничения по подражание на ограниченията през страстната седмица. В много църкви на 24 декември се приготвя и раздава коливо – практика характерна за честване паметта на мъченици или покойници. За разлика от св.четиридесятница неделните дни през поста преди Рождество не са свързани с особени събития и личности с изключение на последните два. Посвещаването на неделния ден преди Рождество на св.праотци и отци станало не по-късно от VІІІ век, тъй като някои от авторите на стихирите му живели по това време.

Постът преди Рождество Христово започва на 14 ноември, кога е чествана паметта на св.апостол Филип. По тази причина нерядко е определян като „Филипов пост“ или „четиридесятница на св.Филип“. Според най-древните молитвослови паметта на св.апостол Филип била отбелязвана на 15 ноември. Прехвърлянето и на 14 ноември вероятно имало за цел да придаде подходящо начало на поста. През дните на поста преди Рождество са празниците на голям брой старозаветни пророци. Сред тях особено място заема празникът на св.пророк Даниил предсказал раждането на Спасителя. Празниците на т.нар.“малки пророци“ – Наум, Авакум, Софоний – са подредени в реда им от свещеното писание

Богородичен пост

За пост преди Успение Богородично не се говори в нито един от древните богослужебни устави. Най-ранните сведения за съществуването му намираме в едно слово на римския папа Лъв Велики (+461) за четирите „сезонни“ поста. Приемането му от източната църква станало много по-късно. Следствие е на разбирането, че всеки годишен сезон трябва да има свой пост. За него се споменава в протоколите на събор от 920 година свикан в Константинопол по повод законността на четвъртия брак. Съгласно решенията му, сключилите трети брак имат право да се причастяват три пъти в годината – на Пасха, на Успение Богородично и на Рождество Христово, тъй като тези празници били предшествани от пост. Законността на Богородичния пост дълго била оспорвана и подхвърляна на съмнение. Никон Черногорец (+1088) съобщава, че по негово време едни почитали Богородичния пост като законно установен и го спазвали. Други считали, че за него липсват канонични основания и следователно не е задължителен. Трети го отхвърляли и осъждали. В приписваното на свАнастасий Синаит съчинение „За трите четиридесятници“, постът преди Успение Богородично е описан като част от апостолския, който продължавал от първата неделя след Петдесятница до Успение. Константинополският патриарх Николай ІІІ (+1111) свикал събор, който решил, че постът преди Успение Богородично не е задължителен нито за монасите, нито за християните. На свикания от константинополския патриарх Лука Хрисоверг през 1166 година събор много епископи застъпили тезата, че този пост е част от апостолския (т.е. свързан с Петдесятница и Св.Дух). На този събор присъствал и византийският император Мануил І Комнин (+1180). До края на ХІІ век богородичният пост не бил задължителен и в Александрийската църква. Споровете около него продължили стролетия и станали причина той да намери място в църковните устави сравнително късно – едва през ХІV-ХV век.

Продължителността на богородичния пост също дълго време не била строго определена. Вероятно започвал непосредствено след празника Преображение и продължавал една седмица. Според някои изследователи бил свързан с друг едноседмичен пост предшестващ празника Преображение Господне. По своята строгост богородичният пост отстъпва само на великия пост. Само на празника Преображение се разрешава яденето на риба.

Апостолски пост

Апостолският пост бил учреден след Пасхалния. Най-ранните сведения за съществуването му се съдържат в „Апостолски постановления“ – „След Петдесятница празнувайте една седмица и след това постете една седмица, понеже е справедливо да се порадваме на дара, изпратен ни от Бога и след утешението ни да постим…“. От този текст става ясно, че т.нар.“апостолски пост“ е свързан с празника Петдесятница, а не с този на св.първовърховни апостоли. Според други сведения този пост започвал след Възнесение и продължавал до Петдесятница. За Апостолски пост споменават още св.Атанасий Александрийски, св.Амвросий Медиолански (+397), един мъченически акт от 446 година за християни мъченици избити в Персия на 24 август „в шестата неделя подир апостолския пост“. В „Пътеписа“ на испанската монахиня Егерия (Силвия) (ІV в.) се говори за едноседмичен пост следващ непосредствено празника Петдесятница. Според нея бил заимстван от практиката на египетската църква, където бил утвърден отдавна.

Западното християнство приело Апостолския пост по-късно, като един от четирите т.нар.“сезонни пости“.

Общоприетото разбиране, че постът трябвало да предшества съответния празник и представлява подготовка за него станало причина на изток апостолският пост постепенно да се откъсне от Петдесятница и да бъде свързан със следващия голям църковен празник в памет на св.апостоли. За истинският му произход свидетелствал единствено фактът, че неговата продължителност останала пряко зависима от празника Пасха. Днес Апостолският пост започва от Неделята на всички светии и продължава до деня непосредствено преди празника на св.първовърховни апостоли Петър и Павел. Броят на дните му е различен, като в редки случаи, когато Пасха е в началото на месец май Апостолски пост няма.

Богоявленски пост

Постът преди Богоявление е остатък от времето, когато този празник бил честван в един и същи ден с празника Рождество Христово. Както и останалите пости той имал за цел да подготви християните за достойно посрещане на празника. Свързан бил и с подготовката на оглашените, които приемали кръщение на Богоявление. Неправилно е становището, че този пост подготвя християните да приемат осветената богоявленска вода наречена „второ причастие“.

Пост в деня на въздвижение на св.кръст

Постът в деня на въздвижението (издигането) на св.кръст е свързан с намирането на Христовия кръст през 326 г. по поръчение на императрица Елена (+327) и издигането му за всенародно поклонение. За първи път се появава в Иерусалимски богослужебни устави. За него в 57 си слово св.Никон Черногорец (+1088) отбелязва, че „не успяхме да намерим нищо написано за поста преди въздвижението на св.кръст, но той се спазва навсякъде. Известо е от примерите на великите светии, че те имали обичай да се очистват преди големите празници. Говорят, че установили този пост за да се очистят вяващите преди да целунат кръста…“.

В Студийският и Иерусалимският устав е определено пост да бъде спазван на 14 и 15 септември.

Пост на празника „Отсичане главата на св.Йоан Кръстител“.

Постът на празника „Отсичане главата на св.Йоан Кръстител“ произхожда от практиката на някои манастири в Палестина. Бил израз на почит към едни от най-големите постници, който прекарал живота си в пустинята хранейки се само с акриди и мед (Марк 1:6). В Устава на манастира „Св.Сава Освещени“ край Иерусалим за този пост се говори, че е „завещан от древните св.отци“.

„Ниневийски“ пост

След предупреждението на пророк Йона към жителите на град Ниневия „още четирийсет дена – и Ниневия ще бъде разрушена!“, „повярваха ниневийците в Бога: обявиха пост и облякоха се във вретища, мало и голямо…“ (Йона 3:4-5).

В съчинението си „Апологет“ Тертулиан (+230) говори за „ниневийски“ пост по време на големи бедствия. Три-дневен пост със същото име спазват днес египетските християни – коптите, но е с по-късен произход.

Други пости в православната традиция

По време на природни бедствия, епидемии, войни и трудности, били спазвани и други пости като израз на покаяние за измолване на Божия милост. Такъв пост се спазва преди извършването на Молебен за дъжд, преди Чина при страх от земетресение и др. Като идея съвпада с тази при Ниневийския пост.

(Този текст е част от учебното помагало по литургика – втора част
с автор архим. доц. Авксентий Делипапазов, стр. 201 – 221)

Реклама