Сатаната

satana

       1. Въведение

Изследването на прародителския грях, според авторите от първите две столетия, няма да е обективно и безпристрастно, ако не обърне сериозно внимание на възгледите на тези писатели по отношение на дявола. В противния случай съществува опасността ученията на първите християни и възгледите им за прародителския грях да се тълкуват според нечии собствени критерии, несъществуващи в богословската мисъл на авторите от този период. Както и днес, и в първите години на Църквата е имало такива, които са подлагали под съмнение действителността на падението на някои от ангелите, както и измамването на човешкия род от дявола. Юстин пише така: „Трифон, възмутен от мен – нещо, което бе изписано на лицето му, – но и уважаващ Писанията, ми каза: Нещата, отнасящи се до Бога са свети, ала вашите тълкувания са пресилени, и още по-точно, – както се вижда от твоите обяснения, – наистина богохулни, защото ти говориш за ангели, които са извършили зло и са отпаднали от Бога”.[1] Със сигурност и още мнозина ще да са изричали подобни неща. Въпреки всички възражения, взети от философията и от рационализма обаче, Евангелистите и Отците не са се колебаели постоянно да представят дявола като причина за злините в света.[2] Човешкият ум не бил в състояние да разграничава – нещо, което ни е открито чрез пророците, – между сътворението на света и неговото падение поради измамата на сатаната. Следователно и човекът не е можел да се въздържи да не припише злото на Бога. „Затова поетите и баснотворците – като не знаели, че ангели и родените от тях демони правели с мъжете и с жените, и с градовете и с народите онова, за което те пишат, – го приписали… на Самия Бог”.[3]

Защитата на вярването, че сатаната съществува няма, разбира се, никакво място в това изследване. В обичайното за тях отхвърляне на съществуването на сатаната обаче либералните богослови убеждават, че той нямал каквото и да е съществено значение за автентичната евангелска проповед. По подобен начин, – от гледна точна на латинското богословие – съществуването на дявола също не е от съществено значение за догмата за изкуплението, но трябва да бъде приемано, защото е учение на Евангелието.[4] Тук няма да разглеждаме въпроса от апологетична гледна точка, но ще изследваме библейските и светоотеческите свидетелства, отнасящи се до сатаната и неговите сили, за да стигнем до заключение относно неговото място в догматическото построение, отнасящо се до прародителския грях.

В патристичния период на Източната църква господства библейското учение, че Словото стана плът, „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2:14).[5] Както и че „затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола” (1 Иоан. 3:8).[6] На Запад обаче, след Августин, надмогва учението, че сатаната и смъртта не са повече от инструменти на божествения гняв. Догматът за изкуплението – както ще видим – получава различно оформяне и в края на краищата се разгръща до познатите форми на западното богословие. Библейското и патристичното богословие са напълно изоставени.

Само такива, които познават, но не приемат възгледите на Отците за спасението, биха написали следното: „През целия период на Отците целта на изкуплението е била виждана в разрушаването на делото на дявола и това разрушаване е било разглеждано като извършено посредством смъртта на Христос. Но днес всеки ще се съгласи, че тази интерпретация на делото на Христос не се отнася до реалността, така че, за да открием автентичния дневен ред на Иисус, трябва да намерим убежище в други свидетелства”.[7]

От друга страна, има други, които не познават достатъчно Отците, но имат свои собствени предразсъдъци що се отнася до историята на догмата за изкуплението. Те са шокирани от онова, което интерпретират като отсъствие на разумна свързаност между определени пасажи от Светото Писание, свързани с този въпрос. Тълкувайки Евр. 2:14, например, Хърбърт Том Андрюс пише следното: „Сега вече става очевидна причината за въплъщението. Понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите. Само приемайки човешката природа Иисус може да се отъждестви с рода. За автора на „Послание до евреите” учението за въплъщението е от огромна важност, тъй като само чрез въплъщението… Кръстът възприема значимост и сила. Стихове 14 и 15 [от глава 2] са шокиращи. От автора ние очакваме да говори за изкупителното дело на Христос, … но той внезапно прескача към друга линия [на мисълта] и описва резултата от делото на Христос…”.[8] Очевидно, Андрюс дори не може да си представи, че авторът на „Послание до евреите” „полага причината за домостроителството [τῆς οἰκονομίας] в това, че чрез смъртта”, – казва той, – Иисус „може да унищожи онзи, който има властта на смъртта, сиреч дявола…”.[9] Сега вече ясно можем да разграничим, защо Августин е „бащата на библейската критика”.[10] Тъй като на дявола и смъртта се гледа само като на инструменти на божествената справедливост, тяхното унищожаване не може да бъде цел на божественото явяване, а само резултат от него.

Твърде е странно, ако не е и трагично, че вниманието на модерните критици на Новия Завет е погълнато от вътрешното единство на синоптичните евангелия – особено на „Евангелие според Марк”,[11] – но и че не приемат сериозно факта, че унищожаването на властта на сатаната представлява самò по себе си червената нишка, която придава на евангелията тяхното единство. Това е очевидно в „Евангелие според Марк”, където ние забелязваме следното сбито схематично изложение:

– пророчество относно Кръщението с Дух Свети (в което дори и до днес сатаната бива унищожаван);

– осъществяване на това пророчество в Христос;

– непосредствена, в Светия Дух, битка и победа на Христос над сатаната;

– като следствие от това – оповестяване на идването на Божието царство, което, в Христос, започва да измества царството на сатаната;

– призоваване на учениците и

– разпространяване на реализацията на небесното царство чрез разпръсването на нечисти духове и демони и изцеряването на болни, което се осъществява в изправянето на мъртви от гробовете вследствие от смъртта и възкресението на Христос. „Ако пък Аз изгонвам бесовете с Божий Дух, то значи, дошло е до вас царството Божие”.[12]

Факт е, че „Евангелие според Иоан” не се занимава с изгонването на сатаната и на неговите демони по систематичния начин, по който това е направено в синоптичните евангелия. На пръв поглед, в четвъртото евангелие сатаната не изглежда да заема онази централна позиция, която има при синоптиците. Ако обаче бъдат взети под внимание заключенията на Оскар Кулман[13] върху характера на четвъртото евангелие, и ако бъдат свързани те с практиките на древната Църква по отношение на катихумените, то това може да бъде обяснено.

Кулман ясно посочва, че „Евангелие според Иоан” има за своя основа тайнствата, а като своя цел – взаимната връзка между историческия живот на Христос и настоящия светотайнствен, в Христос, живот и опита на общността. Когато вземем под внимание факта, че християните внимателно и систематично са избягвали всякакви обсъждания върху дълбокото значение на тайнствата – и не само с враждебния към тях външен свят, но дори и с катихумените,[14] тогава ще можем да разберем употребата на евангелията в ранната Църква, и много от проблемите, повдигнати от библейската критика, ще бъдат разрешени. След като кръстените не обсъждат тайнствата с катихумените, достатъчно е ясно, че четвъртото евангелие е било употребявано в древната Църква за завършване и усъвършенстване на кетехизацията на скоро просветените, т. е. на новопокръстените.[15] Това евангелие е било практически пригодено към тази цел и отличено от останалите евангелия главно поради своята догматична, мистериална и апологетична тоналност. В него ние не откриваме онази систематична подготовка на катихумените към кръщение, която може да бъде намерена в „Евангелие според Матей” и „Евангелие според Марк”. Това е и причината „Евангелие според Иоан” да не започва с кръщението на Христос, а с „В начало беше Словото… И Словото стана плът” (1:1-14). Тъй като новопросветените християни са поразили сатаната, в светото Кръщение, то няма и никаква необходимост изгонването на демоните да спада към главните теми на това евангелие. По-скоро то се грижи да утвърди кръстените християни и да ги потопи още по-дълбоко във вярата и в тайнствата. Това обяснява разликата в характера на това евангелие спрямо останалите.

Този възглед намира допълнителна подкрепа, ако вземем предвид факта, че сред четирите евангелия има само едно, което има за цел да даде по-дълбоко обяснение на мистериалните действия и на догматите на Църквата. Изключителността на четвъртото евангелие доказва всеобщото съгласие на първите християни по отношение значението на тайнствата. Разликите му с останалите евангелия са обяснени съвсем задоволително от различните катихитични изисквания, под условията на които работят мисионерите. Подготовката за светото Кръщение, – както ни осведомява св. Ириней[16] – варира според религиозните изисквания на отделните катихумени. Веднъж след като те са покръстени обаче, методът на преподаване и на тълкуване на тайнствата и догматите е вече един.[17]

Особено важно за нас е и това, че катихизирането относно сатаната и демоните е в една и съща тоналност и че заема едно и също място и в трите синоптични евангелия. Това ясно показва, че практиката на изгонването на демоните преди светото Кръщение има своите дълбоки корени в Самия Христос. Макар и да изглежда, че демонологията няма същото място в „Евангелие според Иоан” каквото има при синоптиците, тя обаче оформя необходимата предпоставка не само на четвъртото евангелие, но и на живота и на богословието на цялата древна Църква.

       2. Сатаната и Божието всемогъщество

В библейската и в светоотеческата мисъл всемогъществото на Бога не е някакъв свършен факт – уж става дума за статични идеи вътре в божествената същност, просто проявявани сега във времето. В такъв случай действителната независимост на Бога от света и свободата на надарените с разум същества биха били подменени от някакъв вид августинианско предопределение [в гръцкия текст съдба, „αὐγουστινείου εἱμαρμένης”], в зависимост от което би бил не само човекът, но също и Самият Бог. Напротив, както ще видим, в юдеохристиянското гръцко светоотеческо предание на Изтока учението за Божията независимост е предпазено от опасни философски идеи чрез придържането към догмата, че светът действителното е сътворен от нищо [ex nihilo], при което той не е еманация, нито копие на архетипи, уж съществуващи вътре в божествената същност, а резултат от божествената енергия и воля. Сътворените от Бога разумни същества не са копия на предполагаеми архетипи в божествената същност, тъй като в такъв случай биха били подвластни на едно абсолютно предопределение. Тварите са действително свободни, както и външни за божествената същност, въпреки че тяхното съществуване е зависимо от продължаващата и непрекъсваема божествена воля и енергия.

Едно от тези творения, – което е изцяло свободно и по своята воля независимо от Бога, – е сатаната. Подобно на всички твари, и той не е образ на някакъв архетип, който е вътре в божествената същност, нито е зъл в същността си.[18] Той е зъл и е извършител на зло, – също както и хората, – само според своята воля и своята собствена енергия.[19] Следователно, божественото всемогъщество, – по самата воля и енергия на Бога, – не се налага насила над свободата на разумните твари. Подобно на всички други божествени връзки [σχέσεις] със света, и Божието всемогъщество не е от божествената същност. То, следователно, не намалява от факта, че в крайна сметка злото ще бъде унищожено едва при всеобщото възкресение. Понастоящем се извършват множество несправедливости и непристойности – противно на Божията воля. Бог не се бори против злото чрез сила или чрез лишаване на тварите от тяхната свобода, но като търпелив – с любов и правда, без от това да страда божествената същност, но при все това и без свободата на злото и неговата действителност да намаляват. В случай че свободата на злото бъде вдигната, в същия този момент Бог автоматично би се превърнал в причина за злото. Който и да би прекратил свободата на злото, същият ще трябва или да го премахне, или да поеме отговорността за неговото съществуване. Така, разтревожен от евентуалното оспорване на Божието всемогъщество и като нямал търпение да изчака неговото разкриване при Второто пришествие, Августин прибързва да го подсигури по философски път – чрез издигането му до равнището на божествената същност. В своята припряност да защити Божията сила обаче, той лишава от свобода както сатаната, така и човека, и завършва с приписване на злото на Бога, с оправданието, че всички хора носят унаследен грях пред Бога – дори още преди да са видели светлината на деня.

Абсолютното царство на Бога все още не е всеобща реалност. Чрез пророците, то започва да се появява като обещание. Реализирано е в Христос – чрез възкресението на душите, държани затворени от дявола и смъртта, и се разпространява, в мистериалния живот на Църквата, за да възтържествува окончателно при Второто пришествие, когато всички мъртви ще възкръснат със своите тела, за Всеобщия съд, а настоящото време на греховността и несправедливостта ще бъде премахнато. А междувременно отворени за всички остават два пътя – на живота и на смъртта, „със светоносните ангели Божии на първия от тях и с ангелите на сатаната – разположени на другия. Единият път е Господ, от вековете и във вековете, а другият е князът на сегашния век на беззаконието”.[20]

       3. Сатаната и грехопадението

В дявола няма истина.[21] Той е самият източник на всяка лъжа.[22] „Защото открай време дяволът съгрешава” (1 Иоан 3:8) и подмамва човечеството към греха.[23] Сатаната не е просто негативно понятие за злото, а, точно обратно – той е реална сила.[24] Той има свободна воля,[25] „замисли” (2 Кор. 2:11) и „козни” (Еф. 6:11). Той е персонална сила, със способността да възприема – даже още преди Възкресението, че Христос е Син Божи.[26] Под своя власт той има цели легиони от демони и невидими сили,[27] при което сред тях едни са по-зли от други.[28] Дяволът и неговата армия от демони имат еднакви учения.[29] Съществува „мъдрост… бесовска” (Иаков, 3:15), „мъдрост… на преходните властници в тоя свят” (1 Кор. 2:6). Демоните знаят, че има един Бог,[30] и от техните нападения против Христос те усещат Неговата божественост.[31] Те знаят кои са истинските последователи на Христос.[32] И християните, обаче, знаят дяволските „замисли” (2 Кор. 2:11). Демоните са подстрекатели на разпъването на Христос.[33] Те обаче не знаят Божията премъдрост – в противен случай не биха Го разпнали.[34] Подобно на Бога обаче, и сатаната има своите синове и верни последователи.[35]

Мненията, че сатаната е инструмент на божествения гняв (които са характерни за поставгустинианското западно богословие), и че сегашната сила и енергия на дявола са нещо само привидно,[36] са в абсолютно противоречие с библейските и светоотеческите свидетелства. Съгласно мисълта на първите християни, сатаната не е престанал да бъде силен, ожесточен враг на Бога.[37] Подобно на паразит, дяволът подчинява творението на смъртта и тлението.[38] „Той си беше открай човекоубиец” (Иоан 8:44). Като се възползва от човешкия страх от смъртта, дяволът става притежател на тази сила,[39] и, посредством този страх, тегли света в греховете. Казано с други думи, „грехът царува, причинявайки смърт” (Рим. 5:21),[40] тъй като „жилото[41] на смъртта е грехът” (1 Кор. 15:56). „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан 4:18).

Поради произтичащите от страха от смъртта грехове, „цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). И, понеже посредством лъжата и страха сатаната подтиква към различните степени на греха, той по някакъв начин временно е богът или князът на този век или на този свят.[42] Това обаче не означава, както дяволът настоява, че му е била дадена цялата власт над всички земни царства,[43] защото Бог не е преставал да се грижи за света и, чрез закона, пророците и избраните от Него водачи, Той води и възпитава човеците.[44] „Ако можеха, демоните биха разрушили и самото небе – заедно с всички останали творения. Сега обаче те не правят това, защото не могат”.[45] „И действително, Бог [Който е] Отец и Творец на всичко, не е изоставил човечеството, но е дал закон и [ни] е изпратил светите пророци, за да възвестяват и поучават човешкия род, та всеки от нас да би се вразумил и да би познал, че един е Бог”.[46]

Въпреки победата над сатаната, удържана от Господа и от кръстените в Неговото име, злият дух е в състояние да подбужда сърцата да мамят Светия Дух.[47] Нещо повече: „богът на тоя век” заслепява „на невярващите… умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа” (2 Кор. 4:4). „Защото онова, което не са могли да сторят човешките закони, би сторило божественото Слово, в случай че злите демони, – улавяйки за свой съюзник намиращата се у всеки човек склонност към злото, която го тегли към всякаква поквара, – не разпръсваха толкова много и разнообразни, лъжливи и безбожни обвинения към нас, нито едно от които не ни е присъщо”.[48] С поразителна откровеност някогашният платоник св. Юстин пише: „Затова ви предупреждаваме да се предпазвате, щото демоните, против които вече говорихме, да не ви измамят и да ви отклонят от четенето и възприемането на всичко, казано от нас”.[49] „Ала боя се” – пише св. апостол Павел – „да не би, както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа” (2 Кор. 11:3). Дяволът постоянно и по всеки незаконен начин се опитва да подчини хората.[50] За да постига това той има в своя власт резултатни, мощни и подли начини за измама.[51] Горко на човешкия род, ако Бог наистина имаше подобни служители на Своя гняв, защото единственият възможен начин за неговото спасение тогава би било абсолютното предопределение.

Атинагор и св. Юстин пишат, че Бог е „поверил грижата за човеците и за всички неща под небесата на ангелите, които Той определил. Ангелите обаче престъпили това нареждане и били покорени от жените – и заченали деца, които се наричат демони”.[52] „Душите на гигантите са демони, които блуждаят по земята”.[53] „Те подчиняват на себе си човешкия род… и посяват всякакви злини”.[54] „И така, като повярвали на заблудилия ги демон, човеците дръзнали да не се подчинят на Бога, и били прогонени от рая”.[55]„… И дяволът станал причина за отстъплението – своето собствено и това на останалите”.[56] „Човекът… не се подчинил на Бога, бидейки измамен от ангела, който, заради многото Божии дарове за човека, му завидял и го оклеветил, с което и себе си погубил, и човека убедил да съгреши чрез непослушанието към Божиите заповеди… Така, поради своята лъжливост… дяволът станал причината за изгонването на човека от рая”.[57]

От горното става ясно, че господстващата мисъл сред изследваните от нас Отци и писатели е библейското становище, че сатаната е главната причина за престъплението, греха и смъртта. Разбира се, в изложеното от тях съществуват и известни разлики,[58] ала това по никакъв начин не променя същността на библейското учение относно приноса на дявола към грехопадението на човешкия род. Затова св. Юстин и Атинагор могат да говорят, редувайки се, за сношаване на ангели с жени на земята,[59] посочвайки по този начин, че демоните са действали с намерението да продължат падението и сред хората след Адам[60] (което е същото като да се каже, че човечеството не е паднало автоматично с първосъздадените хора в греха), както и да говорят за змията, която заблудила Адам,[61] и за измамването на Ева.[62] Св. ап. Павел говори за грехопадението на Адам[63] и в същото време пише, че „змията с хитростта си прелъсти Ева” (2 Кор. 11:3), както и че „не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление” (1 Тим. 2:14).

Телесната смърт, както ни разказва Светото Писание, не настъпила веднага след престъплението на Адам и Ева. И наистина, те и след своето непослушание са живели още много години.[64] Отначало, чрез един човек грехът влиза в света, а чрез греха[65] идва духовната смърт (лишаването от божествената благодат), и вече след определен период от време идва и телесната смърт. Относно състоянието на първосъздадените хора след престъплението Теофил пише: „Когато сатаната забелязал, че Адам и неговата жена не само живеят, ала и раждат деца, разтревожен от завист, че няма сили да ги подхвърли на смърт, и виждайки, че Авел благоугажда на Бога, въздействал върху брат му, на име Каин, като го подбудил да убие брата си, Авел. Така в този свят се появило началото на смъртта, и до днес тя шества из целия човешки род”.[66]

Сатаната много би искал с един замах да изтреби цялото човечество, но той не е способен да извърши това, тъй като Бог дарява живот на всичко. Дяволът донася смърт само по косвен начин: чрез греха и чрез произтичащото от него отдалечаване на човека от Бога, което го води и до смъртта. „Така този, който бил сътворен по Божи образ, бил изоставен от могъщия дух [ще рече, от Светия Дух] и станал смъртен”.[67] „Всички онези, които по свой собствен избор се отдалечават от Бога, с това си навличат и отделяне от Него… Отделянето пък от Бога е смърт”.[68] „Защото платката, що дава грехът, е смърт” (Рим. 6:23). По този начин, следователно, трябва да се разбира пасажът, който казва, че „демоните предали на хората законите на смъртта”.[69] По същия начин следва да бъдат тълкувани и настояванията на св. Ириней Лионски, че сатаната е причина за смъртта.[70] Дяволът е първопричина за греха, която отдалечава човека от Бога, и, като следствие от това, донася смърт. Съгласно цитираните свидетелства, човекът е едновременно жертва на измамата на лукавия, и съучастник в престъплението на греха.

Пишейки за изгонването на хората от рая, в добавка към тяхното непослушание, св. Юстин странно се позовава все пак и на още една причина – политеизма. „Изгонени от рая, те помнели, че им е било говорено за богове, понеже Бог още не им бил открил, че други богове [освен Него] не съществуват… И така, прогонени от рая, те, – мислейки си, че са прогонени само заради непослушанието към Бога, а не и задето са повярвали в несъществуващи богове, – предали имената на боговете и на родените подир тях хора. Тази първа лъжовна представа за богове има своето начало при бащата на всяка лъжа. Затова Бог, като знаел, че лъжовното учение на политеизма е подобно на болест, която ще поразява човешките души, и като желаел да я отстрани и съвсем да я унищожи, се явил отначало на Моисей и му казал: Аз Съм, Който Съм[71]”.[72] Сходно е и написаното от Тациан, че Бог „… възпирал безчестията чрез запрещения, а чрез похвали поощрявал тези, които пребивавали в доброто. И когато последвали онзи [от ангелите], който, – по своето първородство,[73] – бил по-мъдър от останалите, хората и ангелите обявили за бог него, – който бил въстанал против Божия закон”.[74] Душата, която е отделена от Светия Дух, „не може да съзерцава съвършените неща и, – търсейки Бога, – си измисля много богове, следвайки хитростите на демоните”.[75] По този начин, злите енергии на сатаната и на демоните не са ограничени само до измамването на Ева. Напротив, те разширяват своето действие в различни форми през целия ход на историята на света. Демоните не спират да действат даже и след Христос – както погрешно мисли Оскар Кулман.[76]

Би било огромна грешка да се мисли, че за първите християни дяволът е просто някой, нашепващ лоши внушения в ушите на хората. Сатанинската енергия не е нещо, което е забележимо само в лошите мисли на хората. Освен че въздейства над мислите и волята на хората, дяволът действа в природата и той действа онтологично. Духовното и природното измерение на енергиите на сатаната не са разделени едно от друго, а точно обратното – те са неразделно съдействащи.

Грехопадението не се ограничава само до човешкия род, но се разпростира и над неразумните животни и неразумната природа. „Животните са били наречени зверове (θηρία), тъй като са били озверени (ἀπὸ τοῦ θηριοῦσθαι), а не понеже отначало са били сътворени зли или отровни, защото нищо зло не е било сътворено в началото от Бога, а всичко е било добро и твърде добро[77]; грехът на човеците обаче е донесъл злото и върху тях; защото когато човекът прегрешава, те също прегрешават заедно с него”.[78] „Защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8:20-22). Така, сатаната е главната причина за тлението[79] и временно притежава властта на смъртта.[80] Поради тази причина дяволът е наречен и „богът на тоя век [ὁ θεὸς τοῦ αἰῶνος τούτου]” (2 Кор. 4:4),[81] и „княз на материята [ἄρχων τῆς ὕλης]”.[82] „Демонските движения и действия, които произхождат от противния дух, произвеждат тези изблици на безпорядъка, и дори, нещо повече – по различни начини самите те подстрекават хората – както поотделно, така и като цели народи… Ето защо, някои немаловажни хора са стигнали до мисълта, че този свят е устроен без какъвто и да било определен ред, бидейки хаотично движен от неразумна случайност [или съдба – ἀλόγῳ τύχῃ]”.[83] Съгласно св. ап. Павел, дяволът също е и „княза на въздушната власт” (Еф. 2:2).

Независимо от факта, че в космоса царят удивителен ред и хармония, които ясно показват, че всички неща се управляват от Бога, въпреки това в него съществува и един вид паразит, който се проявява чрез смъртта и, следователно чрез липсата на хармония в обществените отношения между хората и народите. Ала злините, които се пораждат от смъртта – те не са от Бога. Защото „Бог не е създал смъртта” (Прем. Сол. 1:13). Като резултат от това този свят, който е в подчинено отношение спрямо смъртта и тлението, не може да бъде разглеждан като естествен [„природен” – φυσικὸν], ако под естествен ние имаме предвид света – такъв, какъвто той е трябвало да бъде според волята на Бога. С други думи, светът е не-нормален [„противо-природен” – παρὰ φύσιν], обаче това не е поради самата му природа, а защото понастоящем в него присъства една паразитна сила. „Защото за Бога не е свойствено да подбужда към нищо, което да е противно на природата… Но Бог е съвършено добър и от вечност твори добро”.[84] Паразитната сила в света ще бъде разрушена съвсем при Второто пришествие. „Най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). „И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече” (Откр. 21:4).

Според късните свидетелства на юдаизма и ранните на християнството, дяволът и неговите демони са не само причина за смъртта – те са също така и причинители на болестите.[85] В отговор на началника на синагогата Господ казва: „Лицемерецо, … а тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал, ето вече осемнайсет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?” (Лука 13:15-16). Иисус Христос, „Който е Господ на всички… изходи Иудея, правейки добрини и изцерявайки всички насилвани от дявола” (Деян. 13:36, 38). Изгонването от страдалците на действащите в тях демони е равно на изцеряване на телесните и духовните болести.[86] „В нашето вещество се случват и болести, и смущения; когато обаче те се случват, демоните забелязват това и, – като се доближават към човека, точно когато го е сграбчило изтощението, – приписват на себе си причините за тях. Понякога дори – в своето безумие – те като буря разтърсват целия състав на нашето тяло; бидейки обаче поразени от силата на Божието слово, със страх те напускат човека и страдащият бива изцерен”.[87]

„В тези книги на пророците намираме предсказания за това, че [Иисус Христос] … ще се роди, и ще възрасне, … и ще изцери всяка болест и всяка немощ”.[88] „А като се свечери, доведоха при Него мнозина, хванати от бяс, и Той с една дума изгони духовете и излекува всички болни, за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва: Той взе върху Си нашите немощи и понесе болестите” (Мат. 8:16-17).[89] Изгонването на демони с помощта на Светия Дух е доказателство за това, че „дошло е до вас царството Божие” (Мат. 12:28),[90] а изцеряването на болните е доказателство, че Иисус е чаканият Христос. На въпроса „Ти ли си Оня, Който има да дойде?”, Господ отговаря: „Идете и разкажете Иоану, каквото видяхте и чухте: слепи прогледват, хроми прохождат, прокажени се очистват, глухи прочуват, мъртви възкръсват, на бедни се благовествува; и блажен е оня, който се не съблазни поради Мене” (Лука 7:18-23).[91] „Ако някой бива изцерен чрез дадено вещество, имайки вяра в него, много повече той ще бъде изцерен, ако прибегне до Божията сила… Дори и ти да бъдеш излекуван от лекарствата (по снизхождение ти говоря това), то [и тогава] възхвалата [за изцеряването] ти трябва да отдадеш на Бога”.[92] А обвинението, че Иисус Христос цери и „изгонва бесовете чрез Веелзевула, бесовския княз” (Лука 11:15),[93] не издържа, тъй като „може ли бяс да отваря очи на слепи?” (Иоан 10:21). „Демоните не изцеряват хората, а – чрез своето лукавство – ги превръщат в свои пленници”.[94] Та „как може сатана да изгонва сатана? Ако някое царство се раздели на части една против друга, това царство не може устоя; … и ако сатана е въстанал против себе си и се е разделил, не може устоя: дошъл е краят му” (Марк 3:23-26).[95] Всичко това ясно предполага, че причина за заболяванията не е Бог, а дяволът.

Точно „затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола” (1 Иоан. 3:8). „Ако пък Аз изгонвам бесовете с Божи Дух, то значи, дошло е до вас царството Божие” (Мат. 12:28). Поради това и възгледът на западните богослови, че сатаната не бил нищо повече от инструмент на божествения гняв, е напълно неоснователен. „Какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Кор. 6:14-15). Унищожаването на сатаната и на демоните от Бога е планирано дори до точен час. „Какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божи? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?” (Мат. 8:29). „Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън” (Иоан 12:31). Христос не е дошъл, за да преподава между хората двусмислени идеи относно трансцендентния свят и сантиментална любов, както си представят в школите на Абелар, Шлайермахер или Ричл. „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!” (Лука 12:49). Христос е самото разрушение на дявола – и, отново Той, е и спасението на праведниците, които от векове са под властта на дявола. Бог се яви в плът, с цел „… да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2:14). Между Бога и сатаната не съществува компромис. Точно обратното – между тях се води велика битка.

       4. Войната между Бога и сатаната

Природата на тази война – между Бога и сатаната – се вижда ясно от факта, че, в разбирането на първите християни сегашният свят, видим и невидим, сътворен от Бога по един положителен и свободен начин, е и единственият действителен свят за човека. От друга страна, светът на несътворените, безначални и безвремеви въипостасни идеи е несъществуваща фантазия на философите. „Две дървета – на живота и на познанието – ги нямаше никъде другаде по земята, а само в рая. Това пък, дето раят е бил земен и на земята насаден – за това говори Писанието: И насади Господ Бог рай в Едем, на изток…”.[96] „… Прародителите били прогонени… от земята, но не от тукашната [земя; т. е. само от Едем]”.[97] Дори ангелите не са чисти духове вън от този свят – това е свойство, което не принадлежи на тварния свят, а в действителност и ангелите са твари. „Те са наречени и нематериални, и безтелесни, но само в сравнение с хората, докато всяко нещо, сравнено с несравнимия Бог, се разкрива като нещо грубо и материално, и само божественото е в действителност нематериално и безтелесно”.[98] Юдео-християнската традиция не прави разлика между действителен свят и феноменален свят – както това правят философите, но радикално разграничава Бога и творението. Светът, видимият и невидимият – такъв, какъвто е сътворен от Бога, е твърде добър и целият действителен, защото Самият Бог е искал да го сътвори такъв. И точно затова смъртта е трагичен изход за човека и дело на дявола,[99] защото „Бог не е създал смъртта” (Прем. Сол. 1:13).

Смъртта, следователно, не е от Бога зададен природен феномен, нито спасението се заключава просто в намирането на убежище в предполагаемо безсмъртната човешка душа и в бягство от този феноменологичен свят в друг, който е истински и по природа безкраен. Подир смъртта както праведните, така и неправедните слизат на едно и също място, в ада, „където се спускат и се събират всички души на умрелите, без изключение и където пребивават заедно”,[100] и там очакват единствените начини за крайно спасение или за крайно осъждане – всеобщото възкресение и съда. Смъртта, чието начало е било поставено от действията на сатаната, представлява действително, макар само временно, осуетяване на божествения план за света. Преди слизането на Христос в ада единствено сатаната е притежавал властта на смъртта. Веднъж след като човешката природа е била поразена от болестта на смъртта, всички живи и мъртви са се превърнали в пленници на дявола.[101] Предвид бъдещото спасение на старозаветните праведници обаче, тяхното пленничество от сатаната не е било справедливо. Оправданието им е било извършено с тяхното връщане към живот от Господа. Това е причината, св. ап. Павел да подчертава, че на Авраам е дадено обещанието за спасение, но не и самото спасение: „Защото, ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона” (Гал. 3:21). Законът не е в състояние да връща мъртвите към живот. „Да изменя това, което е смъртно, в безсмъртно не принадлежало на никого другиго, освен на Онзи, Който Сам Той е Животът”.[102] Единственият начин да бъде сломена силата на дявола е възкресението на мъртвите чрез потъпкването на смъртта.[103] Това е било нещо, което е можел да направи единствено Бог. Обновяването и повторното сътворяване на света е продължение и нова фаза на творческата енергия, която е Божия сила.[104] „Та как биха могли да бъдат спасени хората, ако не беше Бог, Който и извърши спасението им на земята?”.[105]

С голяма живост св. Ириней Лионски описва това, че „цялото домостроителство (οἰκονομία) на спасението на човека станало по Божието благоволение, така щото нито Неговата сила, нито Неговата премъдрост да не се покажат като недостатъчни. Защото, ако човекът, който е бил създаден от Бога за живот, но изгубил живота си след като бил поразен от повредилата го змия, не се бил върнал обратно към живота, но бил изцяло и завинаги оставен на смъртта, то Бог би бил победен и злобата на змията би надвила над волята Божия”.[106] „Ако пък човешките тела останат в земята, то, значи, тиранията [на дявола] продължава, тъй като тези тела ще останат долу, а други, в които [дяволът] да бъде победен, няма да има. Ако обаче се сбъдне казаното от Павел, както сигурно ще бъде, то тогава Божията победа ще се открие и тя ще бъде славна, защото Той ще може да възкреси отново телата, държани в плен от смъртта. Доколкото пък врагът е победен тогава, когато някой му отнеме онова, което е пленил, а не когато го е оставил в негово притежание, то как бихме казали, че врагът е победен, без да сме му взели онова, което сам е отнел?”.[107] Ако смъртта беше надделяла в света и в човека, това щеше да бъде една триумфална победа за сатаната над Бога. Другият, уж несътвореният свят – където след смъртта душата да може да отиде, за да намери покой и доволство – той не съществува. Полето, върху което се води войната против злото, е тук, в този свят – тук е и мястото, където битката ще свърши с възкресение на мъртвите. Войната между Бога и сатаната не се води според предписани правила, които воюващите са задължени да съблюдават. Сатаната не припознава такива правила. Чрез любовта Си, както и чрез праведното Си действие против неправотата Бог винаги осигурява крайната победа на праведните. В тази борба няма място за измамни, идеалистични сантименти относно някаква неясна идея за доброто. Христос не се е колебаел да опише Своята мисия против сатаната като сграбчване на онези, които неправедно са държани в плен от него. „Как може някой да влезе в къщата на силния и да ограби покъщнината му, ако първом не върже силния? и тогава ще ограби къщата му” (Мат. 12:29).[108]

Библейското учение, че Бог е станал човек с цел да унищожи дявола и да стъпче смъртта заема централно и най-съществено място в мисълта на първите християни, а и на всички гръцки отци. Св. Игнатий Антиохийски пише: „И остана скрито от княза на този век девството на Мария и детеродството ѝ, както и смъртта на Господа: три тайни, достойни за огласяване, които бяха извършени в Божие мълчание. … Оттам всичко се разтресе, защото се подготвяше разрушаването на смъртта”.[109] Св. Юстин Философ пък споменава, че „по волята на Бога и Отца [Иисус Христос] е станал човек и е бил роден – заради вярващите [в Него] човеци и за съкрушаване на демоните”.[110] Той „благоволи да се въплъти… чрез Девата, … та чрез това домостроителство [διὰ τῆς οἰκονομίας ταύτης] змията, която от начало върши зло, заедно с уподобилите се на нея ангели, да може да бъдат съкрушени…”.[111] „Защото чрез това [медната змия, направена от Моисей], … той оповести тайнството, чрез което ще разруши силата на змията, която причини греха на Адам…”.[112] Чрез Христос „… Бог съкруши змията, заедно с ангелите и хората, които са се уподобили на нея, а онези, които се разкайват за своята порочност и вярват в Него – тях освободи от смъртта”.[113] „Защото, ако врагът на човека не беше победен от човек, то той [врагът] нямаше да е бил победен законно [κανονικῶς ἡττηθῇ[114]]. По същия начин, и ако спасението не ни беше дарувано свободно от Бога, то ние нямаше да го имаме по сигурен начин”.[115] „В последните дни [Словото] стана Човек сред човеците и преобрази човешкия род – съкруши и победи врага на човеците и дарува на създанието на Своите ръце победа над неговия противник”.[116] „Как, също така, Христос победи онзи, който е бил силен против човеците и не само е победил човека, но и го е държал в своя власт? И как и този победител победил, и победения човек освободил, ако не е бил по-велик и по-могъщ от някога победения човек?”.[117] „… Тъй като обаче Един и Същ е Този, Който отначало ни е създал нас, а в края е изпратил Своя Син, то и Господ, Който се роди от жена, изпълни Неговата заповед, едновременно съкрушавайки врага ни и завършвайки [сътворяването на] човека по образа и подобието Божие”.[118] „Когато сатаната е свързан, тогава човекът е освободен”.[119]

Бог „стана човек от Девата, по волята на Отца, заради спасението на онези, които вярват в Него, и претърпя унижение и страдание, та, чрез смъртта и Възкресението Си, да победи смъртта”.[120] „По никакъв друг начин не бихме могли да получим нетление и безсмъртие, освен чрез съединяването си с Нетлението и Безсмъртието”.[121] „Сега Адам бил победен и лишен от всеки живот; и затова, когато врагът, на свой ред, бил победен, Адам получил нов живот; а най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта,[122]която преди това е властвала над човека… Неговото [на Адам] спасение представлява и разрушаване на смъртта. Затова и когато Господ оживотворява човека, ще рече Адам, в същото това време и смъртта е разрушена”.[123] „… Хитростта на змията е била победена от невинността на гълъба [ὑπὸ τῆς ἀθωότητος τῆς περιστερᾶς] и по този начин са били разкъсани веригите [τῶν δεσμῶν], чрез които ние сме били оковани, като пленници на смъртта”.[124]

Важно е да се отбележи, че, за светоотеческо богословие на Изтока, безсеменното зачеване на Христос от Девата е от най-съществена догматическа значимост, във връзка с унищожаването на сатаната и смъртта – значимост, която не може да има в западните богословски системи. Доколкото – според тези системи – смъртта е универсално Божие наказание, тя може да бъде унищожена просто чрез едно божествено решение, без да е нужно да бъде унищожаван и сатаната. И Бог взема това решение – за удовлетворяване на оскърблението, което уж било нанесено на божествената природа. Стъпвайки върху подобни предпоставки, за Запада е възможно Въплъщението да се схваща дори и като нещо, което се е случило по естествения начин на зачеване, както мнозина протестанти в действителност допускат, приемайки, от друга страна, божествеността на Христос. За римокатолиците пък наследяването на прародителския грях не представлява проблем, тъй като Девата – според тях – е била непорочно зачената. За Запада, най-общо казано, зачеването на Христос чрез девството на Мария и от Светия Дух има само апологетичната цел, бидейки предназначено да доказва божествения и различен произход на Христос сред останалите хора и, следователно, имащо за цел да защитава Божието величие (което, все пак е несъвместимо с раждането на Бога в пещера), или сотириологичне значимост (за онези, които не вярват в непорочното зачатие на св. Богородица), защото защото – в противен случай – и Иисус е щял да унаследи прародителската вина.[125] Поради тези пък богословски предпоставки главната етиология при Гръцките отци по отношение на зачеването на Христос от Светия Дух и от Девата отсъства в западното християнство.

Св. Игнатий Антиохийски пише: „И остана скрито от княза на този век девството на Мария и детеродството ѝ”.[126] Св. Ириней Лионски разяснява: „Силата на Всевишния я осенила и затова роденото от нея е свято и Син на Всевишния Бог и Отец на всичко, Който сътвори и Неговото въплъщение, и откри пред нас ново раждане – та, както чрез предишното раждане ние наследявахме смъртта, така чрез това ново раждане да бихме наследили живота”.[127] С природното размножаване на рода човекът наследява болестта на смъртта и, следователно, се намира, в различни степени, във властта на дявола и на греха. Сатанинската власт над творението е прекратена първо в Христос, чрез Неговото зачеване. „Защото как [човек] ще избегне раждането в подчинение спрямо смъртта, ако не в новото дивно и неочаквано раждане, дадено от Бога, т. е. чрез повторното раждане, което произлиза от Девата чрез вярата? Или как [човеците] ще приемат осиновението от Бога, оставайки в това рождение, което човекът има по природа в този свят?”.[128]

Зачеването на Христос от Светия Дух и Дева Мария е от съществена значимост за спасението на човечеството – не от наследена вина, а от смъртта и греха. В природното зачеване Господ би бил под властта на смъртта, греха и дявола, т. е. под унаследеното условие на греха, подобно на всички останали. Това не означава, че човешката природа на Христос е била нетленна и безстрастна още от Неговото раждане,[129] както е мислил монофизитът Юлиан Халикарнаски, а само че Господ не е бил заченат под властта на смъртта. Също както и природата на Адам и Ева преди грехопадението,[130] и човешката природа на Христос нито е била нетленна, нито е била под властта на смъртта. Поради това и Христос е вторият Адам. Той наистина премина доброволно през страданията и през смъртта – без нито веднъж да бъде надвит от дявола и от греха.[131] Точно обратното – Неговата божественост потъпка смъртта и подкопа царството на сатаната, и направи това с оживотворяването на мъртвите. Иисус Христос е „архиереят, на когото се повери светая светих… Той е вратата на Отца, през която влизат и Авраам, и Исаак, и Иаков, и пророците, и апостолите, и Църквата”.[132]

       5. Сатаната и Божията справедливост

Сред всичко онова, което представихме до тук, относно действията на сатаната в света, можем да установим определени критични херминевтични проблеми във връзка с учението за оправданието на Запад. Западният подход към тези проблеми представя новозаветните писатели като хора, които си противоречат взаимно, а Гръцките отци – като погрешни тълкуватели на св. ап. Павел.

Очевидно е, че Старият Завет и Новият Завет ясно разграничават съществуването на праведниците от спасението на праведниците. Допреди смъртта и Възкресението на Христос праведниците са съществували, но все още не са били видели спасителния Ден Господен. „… Тогава имаше в Иерусалим един човек, на име Симеон; и тоя човек беше праведен и благоговеен” (Лука 2:25). Този човек бил праведен преди Христовата смърт и преди да зърне Христос. Когато най-накрая той Го видял, той възблагодарил на Бога: „… Защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи” (Лука 2:30-31). По същия начин „праведен” е бил и Йосиф – обручникът на св. Дева (Мат. 1:19). Захарий и Елисавета също „и двамата бяха праведни пред Бога” (Лука 1:6). Проповедта [κήρυγμα] на Христос предполага съществуването на праведници дори и преди Неговата кръстна жертва: „… Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:13).[133] „За да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария” (Мат. 23:35).

Едно обективно изследване на тези пасажи, основано върху предпоставките на августинизма автоматично ще доведе до безизходица що се отнася до необходимостта от божествената благодат за спасението. Забележете, че в Новия Завет са споменати все такива праведници, които не се нуждаят от кръстната жертва, за да станат праведни.[134] Защо обаче – в случай че смъртта е наказание, идващо от Бога, – праведниците умират? На този въпрос Западът дава два отговора: единият на Августин, а другият на Пелагий. Августин казва, че в Библията праведниците, – като съ-споделящи вината на Адам, – не били наистина праведни и затова умрели. Или пък, съгласно с Пелагий, били наистина праведни, но тяхната смърт е била обикновен природен феномен от Бога, тъй като така или иначе, по един или друг начин, Адам е щял да умре. Излиза, че Новият Завет сам си противоречи, – когато провъзгласява, че смъртта е влязла в света чрез греха на един човек, че праведници са съществували и преди Христос, но са умрели, – въпреки своята праведност, – както и че оправданието ни е открито в Иисус Христос.

Това привидно противоречие може да бъде разрешено, само когато вземем под внимание учението на цялата библейска и гръцка светоотеческа традиция, а именно че неправдата действително съществува в света, но причина за нея не е нито в Бога, нито в праведниците. Затова и смъртта не е от Бога, нито е причинена от личните грехове на новороденото дете,[135] а от унаследените греховни условия и от дявола. „Защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението” (Рим. 8:20-21).

В тази връзка Чарлз Харълд Дод отбелязва, че за св. ап. Павел думата правда има същото значение като в Стария Завет. Според него, – за разлика от гръцките философи и от западните богослови, – евреите далеч не схващат божествената справедливост като някакво божествено или космологично свойство. Противно на това, за тях тя по-скоро е Божия енергия,[136] която предшества господството на неправдата и на злото в света. Ето защо, когато Павел пише, че „се яви Божията правда” (Рим. 3:21), той има предвид, че в Христос се явява Сам Бог, Който разрушава злото, премахва неправдата и възстановява несправедливо държаните в плен от злото праведници.[137] Поради своите протестантски предубеждения по отношение на смъртта обаче,[138] Дод не довежда докрай връзката на еврейското схващане за справедливост с цялостната сотириологична мисъл на апостол Павел.

Макар праведници да са съществували и преди смъртта на Христос, те са били в плен на сатаната, несправедливо и временно държани, във властта на смъртта. Въпреки че „на Авраама биде вменена вярата за оправдание” (Рим. 4:9), праведният Авраам не е бил спасен тогава, когато е повярвал. Даденото му обещание за спасение е изпълнено в Христос. На Авраам е дадено обещанието за спасение, но не и самото спасение. Както и на Моисей е даден Законът, но не и спасението. И точно поради тази причина св. ап. Павел настоява, че Законът не спасява. Единствено Христос спасява: „Защото, ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона” (Гал. 3:21). Видно е, че в този пасаж св. ап. Павел отъждествява оправданието и връщането към живота. Така, оправданието на праведниците, които несправедливо и временно, чрез смъртта, са били държани в плен от дявола, е абсолютно същото нещо като тяхното възвръщане към живота или, казано с други думи, като съобщаването им, чрез Кръстната жертва – на нетварната, животворяща енергия и благодат на Всесветия Дух.[139] Когато апостол Павел пише, че „буквата убива” (2 Кор. 3:6), той не иска да каже, че Законът навлича смърт. „И тъй, доброто ли стана за мене смърт? Съвсем не…” (Рим. 7:13). Това, което той има предвид, е, че Законът не е в състояние да дарява живот. И, от тази гледна точка, той убива онези, които полагат надеждата си в него, все едно че той е спасителят. „Защото, ако чрез закона е оправданието [т. е. възвръщането към живота], тогава Христос напразно умря” (Гал. 2:21). Само „духът [обаче] животвори” (2 Кор. 3:6). Оправданието – това е даването на живота от Духа. „Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда” (Рим. 8:10). Когато ап. Павел пише, че „Бог се яви в плът, засвидетелствуван [ἐδικαιώθη] бе от Духа” (1 Тим. 3:16), той не иска да каже, че Иисус е бил грешник, който е бил оправдан [ἐδικαιώθη] или спасен, ала че, – открит неправедно в смъртта, – Той бил оживотворен в Духа.[140] Западното тълкувание, според което св. ап. Павел употребявал думата „оправдание” в смисъл на уж някаква промяна в божественото предразположение към човека – посредством някакво удовлетворяване на уж оскърбената божествена природа – е несъстоятелно.

Св. Ириней Лионски ясно заявява, че дяволът „… несправедливо приведе в плен човеците”.[141] Важно е да се отбележи, че – съгласно с предоставената ни от св. Ириней[142]информация – Тациан е вярвал [в гръцкия текст е учил (ἐδίδασκεν)], че спасени са били потомците на Адам, но не и самият Адам. Оттук става съвсем ясно, че, докато Тациан е смятал Адам за достоен за вечно осъждане, в същото това време не е смятал вината му за наследствена. Поради това и праведните потомци на Адам са били спасени. На тази теория св. Ириней противопоставя твърдението, че несправедливо в плен от дявола са били държани не само праведните потомци на Адам, но също и самият Адам, както и че, следователно, заедно с останалите, спасен е бил и той. Св. Ириней казва, че не Адам, а змията е била този, когото Бог е проклел, както и земята.[143] „Съвършено неразумно е да се твърди, че този, който е бил толкова силно поразен от врага и който първи е бил попаднал в плен, не е освободен от Онзи, Който е победител на врага, а че освободени са били само неговите деца, които той е родил в същия този плен”.[144] Подобно нещо би означавало някакъв недостиг на сила и справедливост от страна на Бога. Бог обаче „не е безсилен, нито е несправедлив – Той е помогнал на човека и го е възстановил в неговата собствена свобода”.[145] Явно е, че както в богословието на св. ап. Павел, така и в мисълта на св. Ириней, Божията справедливост се проявява в разрушаване на неправдата, което е осъществено чрез вдъхването на живот на несправедливо държаните в плен от дявола праведници. „Логосът го свързал сигурно – като беглец от Себе си, и ограбил плячката му – ще рече от него [сатаната] пленените човеци, които онзи несправедливо владеел и от които несправедливо се ползвал за намеренията си. И справедливо бил пленен онзи, който несправедливо бил привел човеците в плен [на себе си]”.[146] „Адам бил победен и лишен от всякакъв живот. И щом като, следователно, врагът, на свой ред, бил победен, Адам получил нов живот, а „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” [1 Кор. 25:26], която някога властвала над човека… Казаното пък не би било точно, ако човекът, над когото отначало била господствала смъртта, не е бил освободен. Защото неговото спасение е разрушаване на смъртта. Когато, следователно, Господ животвори човека, ще рече – Адам, заедно с това е разрушена и смъртта”.[147]

На друго място пък св. Ириней пише, че „Божият Логос – Който е всемогъщ, но и Който по никакъв начин не изпитва недостиг на Своето правосъдие – справедливо се е обърнал против самото отстъпничество и е освободил от него Своето творение: не със сила, както то [отстъпничеството] ни било похитило в началото, когато ненаситно било ограбило Нему принадлежащото, но с убеждение, както подобава Богу – убеждавайки, а не насилвайки да получи това, което желае, така че нито правдата да бъде нарушена, нито Божието създание да погине. И когато Господ ни изкупил със Своята кръв и отдал душата Си за нашите души, и плътта Си, заради нашата плът, Той излял Духа на Отца за единяване и за общение на Бога с човека, наистина съобщавайки Бога в човека – чрез Духа, а човека, от друга страна, единявайки с Бога – чрез Своето въплъщение – и винаги дарувайки ни безсмъртие чрез Своето собствено присъствие и чрез истинното общение с Бога”.[148]

Твърде парадоксално е, че Анселмовата теория за божественото удовлетворяване се смята за основана върху богословието на апостол Павел. Изискването за наказание Анселм разглежда като необходимост, произтичаща от божествената природа толкова, колкото и изискването за спасението на човека. За него Бог по Своята същност е любов и справедливост. Така Бог става подвластен на определени закони на необходимостта и отношенията Му със света биват регулирани от определени свойства на божествената същност – едно мнение, което е богохулно и е неприемливо за гръцкото светоотеческо богословие. Както вече видяхме това,[149] Този Бог, Който е открит в Светите Писания и при православните отци, в Своята същност не е подвластен на необходимост от какъвто и да било вид – Той е свободен от всяка необходимост и всяка корист. Човекът не може да приписва антропоморфични черти на божествената природа, още по-малко такива, които са присъщи на психичните нагласи на грехопадналия човек, каквито се съдържат в еретичната идея, че божествената природа е била обидена, заради което трябвало да бъде и удовлетворена. „Защото нито с оскърбления човекът може да навреди на Бога, нито чрез възхвалите си ще Го накара да се открие по-ярко. Бог постоянно пребивава в Своята собствена слава, която нито нараства от възхвалите, нито бива умалена – поради богохулството. Когато обаче човеците го възхваляват подобаващо, бих казал по-скоро – според своите възможности, тъй като да възхвалиш Бога подобаващо не е възможно за човека, самите те пожънват ползи от това възхваляване. Онези пък, които богохулстват и Го злословят, разрушават собственото си спасение”.[150] За Гръцките отци е чужд дори самият термин удовлетворение [лат. „satisfactio”].[151] Божествената същност остава винаги неразбираема. Божията справедливост, както и Божията любов, са божествени енергии и свойства [ἐνέργειαι καὶ ἰδιότητες], които са около божествената същност – те обаче не са самата божествена същност.[152]

Когато св. апостол Павел казва, че „… бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му” (Рим. 5:10), ние не трябва да мислим, че преди Кръстната жертва Бог е имал враждебно отношение към света. „Не [Бог] е бил враждебен, а ние – защото Бог никога не враждува”.[153] Кръстът предполага не враждебност, а любов от страна на Бога. „Защото Бог толкоз обикна света…” (Иоан 3:16). И любовта на Бога, и любовта на Христос към света е една и съща както преди Разпятието, така и след него. „Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас” (Иоан 15:19). Ето защо, ако Отец имаше враждебно отношение към човечеството, Синът, разбира се, щеше да има същата враждебност по отношение на света. Никъде в Новия Завет обаче не е казано, че Христос е враждебен към света или че Бог е враждебен към света. От самото начало любовта, която Христос е показвал към страдащите, – дори още преди да е разпнат, – има своя източник в Отца (срв.: Иоан 3:16). Също и св. апостол Павел никъде не казва, че Бог е имал враждебност към човеците, но казва, че, поради греха, те сами са били враждебни към божествената воля, „… защото плътското мъдруване е вражда против Бога” (Рим. 8:7). „И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си” (Кол. 1:21-22).[154] Никъде апостол Павел не говори и че Бог е станал, в някакъв определен момент, помирителен към човеците, тъй като Бог е винаги помиряващ човеците със Себе си. „… Защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението” (2 Кор. 5:19). „Помирете се с Бога [е казано в посланието на апостола]. Не ни е казано Помирете Бога със себе си, защото не Бог враждува против нас, а ние против Него. Защото Бог никога не враждува”.[155]

Важно е да се отбележи, че в Светото Писание и сред авторите от разглеждания период, божественият гняв никога не е насочен общо или безразборно – против цялото човечество, макар подобен гняв да е очевидна предпоставка на Августиновата теория за грехопадението. Тъкмо напротив, той винаги бива проявяван строго специфично – към такива, които не са се покаяли, към нечестивци, към неправедни и особено към дявола. И не само че никога не може да бъде видян божествен гняв към човечеството като цяло, но дори още преди Кръстната жертва Иисус бива представен като прогонващ демони, изцеряващ болни, възкресяващ мъртви. И тези божествени енергии биха били изцяло неразбираеми ако се приемеше за вярно, че – поради уж унаследената от човечеството вина – божествената справедливост е причина за същите злини, против които Господ е воювал. Как е възможно тогава Божието осъждане на човеците на смърт и на болести, и предаването им в ръцете на демоните да е било отменено още преди на Кръста да е станало голямото „удовлетворяване на божествената справедливост”? Или трябва да се приеме, че, в действителност, не е имало необходимост от такова удовлетворяване, а че човекът е бил по някакъв начин помирен първом с Бога-Слово, а сетне – и с Отца?[156]

Колкото до термина умилостивяване [propitatio; ἱλασμὸς или ἱλαστήριον], Чарлз Харълд Дод отбелязва, че преводът на Седемдесетте [Септуагинта] не съдържа никаква идея за успокояване на божествен гняв[157] – една идея, която се споделя от езичниците. В основата си същото говори и св. Ириней. Според него, теория за умилостивяването и за удовлетворяването на оскърбената божествена природа[158] не може да съществува. Той категорично заявява: „Бог не се нуждаел от жертвите на евреите. Той ги заповядал само заради доброто на човеците, който ги принасяли. И това е ясното учение на Господа – както вече показахме. Защото, когато [пророк] Самуил видял евреите да пренебрегват справедливостта, да изоставят Божията любов и да смятат, че благоразположението на Бога се печели с жертви и със спазването на всички предобразователни постановления [διὰ τῶν θυσιῶν καὶ τῆς τηρήσεως τῶν λοιπῶν τυπικῶν διατάξεων], той им рече: „Нима всесъженията и жертвите са толкова приятни на Господа, колкото и послушанието към гласа Господен? Послушанието е по-добро от жертвата, и покорството – по-добро от овнешка тлъстина” [1 Царства 15:22]. Същото говори и Давид: „Жертва и принос Ти не пожела; продупчи Ми ушите; всесъжение и жертва за грях не поиска” [Пс. 39:7]… След което пък, за да не помислят, че Той в Своя гняв отхвърля тези неща, продължава, като подчертано отхвърля всичко онова, посредством което грешниците си въобразяват, че могат да умилостивят Бога, като им показва, че Сам Той няма необходимост от нищо… Не е отхвърлил жертвите им, защото – както някои биха казали – е бил разгневен като човек, а от състрадание към тяхната слепота”.[159]Следователно, Божието отхвърляне на жертвите възниква от божественото милосърдие, а не поради уж някаква „божествена” справедливост.

Западните юридически категории или формулировки относно грехопадението и спасението не съществуват в гръцката патристична традиция. В тази традиция не само смъртта се разглежда като справедливо наказание само за неправедните и резултат от коварството на дявола, но и дебело се подчертава, че когато Бог позволява смъртта и на праведниците, това не е било поради някакво наказателно божествено решение – както си го е въобразявал Августин, но поради божественото милосърдие. В противен случай праведниците биха попаднали под вечното господство на греха. „Бог е оказал огромно благодеяние на човека, като не го е оставил да пребивава вечно в греха… И, също както съд, в който, след направата му, се окаже някакъв недостатък, се претопява и преправя, за да стане нов и цялостен [καινὸν καὶ ὁλόκληρον], същото бива и с човека в смъртта, за да може той, – след като бъде разрушен, – да се окаже здрав във възкресението [δυνάμει γὰρ τέθραυσται ἵνα ἐν τῇ ἀναστάσει ὑγιὴς εὐρεθῇ], т. е. чист, праведен и безсмъртен”.[160]„Бог… проявил милост към онзи, който бил измамен [към човека]. И, – поради същата причина, – го прогонил от рая, и го отстранил от дървото на живота, ала не защото Той му бил завидял поради дървото на живота, – както някои се осмеляват да твърдят, – но защото проявил милост към него и не желаел [човекът] да продължава да живее вечно в греха и за да не може злото да остане нескончаемо и неизцерено. Той обаче положил граница [ὅριον] пред греха на човека, препречвайки смъртта,[161] и, по този начин, – като предизвикал края на греха, чрез унищожаването на плътта в земята [διὰ τῆς διαλύσεως τῆς σαρκὸς ἐν τῇ γῇ], човекът да би имал възможността, като съвсем престане да живее в греха, – бидейки умрял поради него [греха], да постави началото на [своя нов] живот в Бога”.[162]

Казаното дотук върху Божията справедливост и спасението можем да обобщим с думи на св. Кирил Александрийски и на св. Григорий Богослов: „И заради благото на никого другиго [освен на човека] Бог-Слово стана плът и живя между нас, защото, като претърпя смъртта по плът, Той можа да триумфира над началствата и над властите, и да унищожи онзи, който имаше властта на смъртта, ще рече – сатаната, и да надделее над тлението, и да прогони, заедно с него, нашия тиранин – греха”.[163] „Остава [още] да изследваме и едно дело и учение, което мнозина оставят без внимание, ала което за мене е особено важно за изследване.[164] Кому и заради какво е пролята пролятата заради нас кръв – великата преславна кръв на Бога и Архиерея, и Жертвата? Та нали сме били държани здраво във властта на нечестивия [т. е. на сатаната], купени и продадени поради греха и получили в замяна греховността на сладострастието [πεπραμένοι ὑπὸ τὴν ἁμαρτίαν καὶ ἀντιλαβόντες τῆς κακίας τὴν ἡδονήν]. И, тъй като откупът не се дава на никого другиго, освен на онзи, който държи [откупувания] в своята власт, то и аз питам: кому и поради каква причина е заплатен [този откуп]? Ако е на нечестивия – о, какво оскърбление би било това! Разбойникът да получи откупа – при това не просто да го получи от Бога, но да получи Самия Бог; да получи толкова високо надвишаваща своята тирания отплата, че срещу нея би било справедливо да пощади и самите нас! Ако пък на Отца, то, първо – по какъв начин? Та нали не в Негов плен сме били ние? И, второ – поради каква причина кръвта на Единородния Син би зарадвала Отца, Който не прие и принасяния в жертва от своя баща Исаак, но замени жертвоприношението с овен вместо с човешка жертва? Не е ли очевидно, че Отец приема не защото е изисквал или пък е имал необходимостта от това, но поради домостроителството и защото е било нужно човекът да бъде осветен – чрез човешката природа на Бога, щото Сам Той да ни избави, като надделее над мъчителя със сила и да ни въздигне при Себе си, чрез Сина, Който посредничи и всичко домострои в чест на Отца [καὶ εἰς τιμὴν τοῦ Πατρὸς τοῦτο οἰκονομήσαντος], на Когото се показва като във всичко покорен? Това е, което можем да кажем за делата на Христос; що се отнася пък до онова, което е повече [от казаното], за него подобава да бъде почетено с мълчание. Медната пък змия – макар и да виси [като противоотрова] срещу хапещите змии – не е обаче образ на заради нас Пострадалия, а като изобразяваща противното; и тя спасява онези, които я съзерцават не поради увереност, че е жива, а защото сам низложеният [сатаната] е бил умъртвен, – за което е бил и [единствено] достоен, и защото, заедно със себе си, той умъртвява и подчинилите му се [демонски] сили. И какво е подобаващото му от наша страна надгробно слово? Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? [1 Кор. 15:55]. Кръстът те сгромоляса, Животодавецът те умъртви. Ти си бездиханна, ти си мъртва, неподвижна и бездействена. И, макар и да запазваш образа на змията, ти обаче си прикована високо на позорния стълб”.[165]

Превод: Борис Маринов

Първа публикация „Живо предание“: http://dveri.bg/wauyd


* “Satan” – In: Romanides, J. S. The Ancestral Sin, tr. & intr. by George S. Gabriel, Ridgewood, NJ: “Zephyr Publishing” 32008, p. 69-101. В третото гръцко издание (Θεσσαλονίκη: „Ἐκδ. Πουρναράς” 2010) – на с. 59-95. Въведителните текстове, Първа и Втора глава виж тук, тук и тук (бел. прев.).

[1] Διάλογος, 79. „Атинагор изяснява, че към фундаментите на християнското богословие принадлежи не само учението за Бог Отец, Сина-Логос и Светия Дух, но също и описанието на ангелския свят и неговото значение” (Werner, M. Op. cit., S. 239).
[2] Срв.: Ἰ. Καρμίρη, Σύνοψις…, σ. 26 ἑξ.
[3] Св. Юстин Философ, Βʹ Ἀπολογία, 5; срв.: Αʹ Ἀπολογία, 21.
[4] Макар днес Римската църква да настоява върху вярването в съществуването на демоните, тя забранява екзорсизма. Срв.: Pohle, J. God the Author…, p. 347.
[5] В това отношение имаме и допълнителното свидетелство на цялата химнология на Източната църква.
[6] Срв.: Florovsky, G. Patristics and Modern Theology, p. 239-240.
[7] Turmel, J. Op. cit., p. 11. Също и А. Харнак пише, разбира се, без да го приема, че „избавлението обаче е било необходимо, тъй като, още от самото начало, човечеството и светът били попаднали под властта на злите демони” (Dogmengeschichte, S. 49). По отношение пък на богословието на апологетите той пише, че „… митологичното представяне на настъпилото господство на демоните, самò по себе си, прави на пух и прах рационал(истич)ната схема” (Lehrbuch…, Bd I, S. 461). Както ще видим обаче, идеята на апологетите по отношение на демоните е точно обратната – за тях тя е основата и предпоставката на учението им за изкуплението.
[8] Andrews, H. T. “Hebrews” – In: The Abingdon Bible Commentary, N.Y. 1929, p. 1303. Подобно е объркването в богословието на св. Ириней Лионски на Адолф Харнак (Lehrbuch, Bd I, S. 332, n. 1), който е коригиран по интересен начин от Рейнхолд Зееберг [Reinhold Seeberg (1859-1935)].
[9] Св. Йоан Златоуст, Ὁμιλία Δʹ εἰς τὴν πρὸς Ἑβραίους ἐπιστολήν, δʹ – PG, 63, 41.
[10] Harnack, A. Dogmengeschichte, S. 299.
[11] Schweitzer, A. Op. cit., p. 121-136, 333 ff.
[12] Мат. 12:28; Лука 11:20; Марк 3:27-29.
[13] Cullman, O. Les sacrements dans l’évangile johannique, la vie de Jésus et le culte de l’Êglise primitive, Paris: “PUF” 1951.
[14] „… и те [обвинителите на Атанасий Велики] не се срамуват да разиграват тайнствата като театър пред катихумените, или, дори още по-лошо – пред езичниците… Не е уместно да се говори за тайнствата на непосветените, за да не би езичниците да ги осмеят, а катихумените – в тяхното любопитство – да бъдат скандализирани” („Окръжно писмо на Египетския синод в защита на свети Атанасий Велики” – В: Μεγ. Ἀθανασίου, Ἀπολογητικὸς κατὰ Ἀρειανῶν, Ἡ Ἁγία Σύνοδος 11 – PG, 25, 268. Срв.: Ἰ. Ν. Καρμίρη, Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα, τ. Α’, σ. 41-42.
[15] Това става ясно от позицията, която това евангелие заема в нашата богослужебна година. Най-древно свидетелство за употребата на четвъртото евангелие на Пасха е това на Мелитон Сардийски (от 190 г.). А Грегъри Дикс отнася неговата пасхална употреба към дори още по-ранни времена. Виж: Dix, G. Shape of the Liturgy, Glasgow 1949, p. 338.
[16] Ἔλεγχος, 4, 23, 2 и фрагмент 28 – В: Βιβλιοθήκη Ἑλλήνων Πατέρων, τ. 5, Ἀθῆναι 1955, σ. 180.
[17] Следователно разликите между синоптиците и „Евангелие според Иоан” не са, както мнозина твърдят, някакви несъгласия. Точно обратно – те ясно се отнасят до разликата в дълбочината и до допълването от четвъртото евангелие на синоптиците, в съответствие с катихитичните нужди на Църквата. Теорията на Фредерик Лоофс (Loofs, F. Op. cit. S. 98 ff., 102 ff., 127, 139-151) за съществуването на обособена школа на църковни отци и писатели в Мала Азия, основана върху четвъртото евангелие и различна от останалото богословие на древната Църква е, следователно, несъстоятелна.
[18] Ἔλεγχος, 4, 41, 1.
[19] „Тъй като обаче в начало Бог сътвори рода и на ангелите, и на хората със свободна воля [αὐτεξούσιον], то справедливо [δικαίως] те ще понесат и своето наказание във вечния огън, за своите прегрешения” (Св. Юстин Философ, Втора апология, 7). Срв. св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 26, 2; Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 7.
[20] Βαρνάβα, 18, 1, 2.
[21] Иоан 8:44; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 21, 3; 5, 21, 1; 5, 26, 2.
[22] Αὐτόθι; св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 23, 25, 54, 58, 62; Βʹ Ἀπολογία, 13; Διάλογος, 7, 69-70, 82; Λόγος Παραινετικὸς 21; св. Поликарп Смирненски, Ἐπιστολὴ πρὸς Φιλιππισίους 7, 1; Ерм, Ποιμήν, Ἐντολὴ 11, 3; Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 12, 14; Атинагор, Πρεσβεία περὶ Χριστιανῶν, 26; Теофил Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 8; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 1, 41, 3; 1, 21, 1; 5, 26, 2.
[23] 2 Кор. 11:3; 1 Тим. 2:14; Бит. 3 гл.; Прем. Сол. 2:23-24.
[24] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 16.
[25] 2 Тим. 2:26; св. Юстин Философ, Βʹ Ἀπολογία, 7; Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 7; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 26, 2.
[26] Мат. 4:1-11; Лука 4:1-3.
[27] Мат. 8:28-34; Марк 5:1-20; Лука 8:26-39; Еф. 6:12; Кол. 2:15; 1 Тим. 4:1-4.
[28] Мат. 12:43-45; Лука 11:24-26; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 1, 16, 3.
[29] 1 Тим. 4:1-4.
[30] Иаков 2:19.
[31] Марк 3:11; 1:24; Лука 4:34; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 4, 6, 4.
[32] Деян. 19:11-15.
[33] Лука 22:2-4; Иоан 13:2, 27; св. Игнатий Богоносец, Τραλλιανοὺς, 11; св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 63.
[34] Западните автори – Тертулиан, Киприан и Лактанций – вярват, че „властниците” в 1 Кор. 2:8 са светски [в гръцкия текст – човешки] управители, а не демони. Срв.: Werner, M. Op. cit., S. 243-244. Наблюдението на Вернер за съществуването на уж някакво противоречие между две различни традиции, – където един учи, че дяволът бил неосведомен за божествеността на Христос, а друг – че демоните разпознали Христос като Синът Божи (Ibid., S. 245 ff.), – е очевидно погрешно. Вернер не забелязва факта, че в действията на Христос сатаната понякога вижда божествената енергия, а друг път – човешката слабост, така че за него е било невъзможно да формира стабилно мнение по отношение на действителната природа на Христос. В съответствие с това, не Бог е измамил дявола, – както Вернер и останалите интерпретират гръцките отци по този въпрос (ibid.); точно обратно – дяволът е бил самоизмамен, като не е знаел Божията премъдрост.
[35] Иоан 6:70; 8:44; Деян. 13:10; 1 Иоан. 3:10; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 4, 41, 2-3.
[36] Оскар Кулман се опитва да докаже, че това, дето Църквата все още има своя мисия в света, се дължи на факта, че даже и демоните се подчиняват на Христос и, следователно, понастоящем имат само привидна сила. Виж: Cullman, O. Christ et Le Temps, p. 137-153.
[37] Мат. 13:19, 38-39; Марк 4:15; Лука 8:12.
[38] Рим. 8:19-22; Евр. 2:14-15; Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 15; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 23, 1-2, 4, 7; 5, 21, 1; св. Йоан Златоуст, Ὁμιλία 39 εἰς τὴν Αʹ πρὸς Κορινθίους Ἐπιστολὴν, 5 – PG, 61, 339-340.
[39] Евр. 2:14-15. Такова, в общи линии, е тълкуванието по този въпрос на св. Йоан Златоуст. Виж: Ὁμιλία 4 εἰς τὴν πρὸς Ἑβραίους Ἐπιστολὴν, 4 – PG, 63, 41-42.
[40] Буквално „в смъртта” – „ἐν τῷ θανάτῳ” (бел. прев.).
[41] Буквално „центърът” – „τὸ κέντρον…” (бел. прев.).
[42] Иоан 12:31, 14:30, 16:11; 1 Кор. 2:6, 8; 2 Кор. 4:4.
[43] Мат. 4:8-9; Лука 4:5-7.
[44] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 22, 2; 5, 23, 1-2; 5, 24, 1-2.
[45] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 16.
[46] Теофил, Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 34.
[47] Деян. 5:3.
[48] Св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 10.
[49] Ibid., 14.
[50] Св. Игнатий Богоносец, Μαγνησίους, 1; Ρωμαίους, 7; св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 14, 58; Βʹ Ἀπολογία, 1; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 21, 3.
[51] Мат. 13:19, 38-39; Марк 4:15; Лука 8:12; 2 Кор. 2:8-9; 1 Тим. 2:14; 3:6-7; св. Юстин Философ, Βʹ Ἀπολογία, 5; Διὰλογος, 88, 94, 100, 103, 123, 124; Λόγος Παραινειτικὸς, 21; Βαρνάβα, 12, 5; Теофил, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 20; 2, 28; Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 7; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 23, 5; 3, 23, 7; 4, 41, 2-3; 5, 1, 3.
[52] Св. Юстин, Βʹ Ἀπολογία, 5; Атинагор, Περὶ Ἀναστάσεως, 24; срв.: св. Ириней Лионски, Εἰς ἐπίδειξιν τοῦ ἀποστολικοῦ κηρύγματος, 18. За юдейския произход на тази подвеждаща и, следователно, неприемлива традиция, виж във: Fuller, L. E. “Religious Development of the Intertestamental Period” – In: Abingdon Bible Commentary, Nashville: “Abingdon”, 1929, p. 205. Авторът споделя вече обичайното мнение, че по-късната юдейска ангелология представлява продукт на едностранчиво поставяне на ударението върху идеята за трансцендентността на Бога, което води до необходимостта от въвеждане в строгия юдейски монотеизъм на съществуването на някакви полубогове – като посредници между Бога и света. Виж: Ibid., p. 204. Този възглед е отхвърлен в: Moore, G. F. Op. cit., Vol. I, p. 401-413.
[53] Атинагор, Περὶ Ἀναστάσεως, 25.
[54] Св. Юстин Философ, Βʹ Ἀπολογία, 5.
[55] Св. Юстин Философ, Λόγος Παραινειτικὸς, 21; Διὰλογος, 88, 94, 100.
[56] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 4, 41, 2-3.
[57] Св. Ириней Лионски, Ἐπίδειξις, 16.
[58] Hagenbach, K. R. Op. cit., S. 104 ff.
[59] Св. Юстин Философ, Βʹ Ἀπολογία, 5; Св. Ириней Лионски, Ἐπίδειξις, 18.
[60] По този въпрос Климент Александрийски пише следното: „Има един измамник, който съборил Ева и който и досега поваля на земята останалите хора”. Виж: Hagenbach, K. R. Op. cit., S. 120, n. 2.
[61] Св. Юстин Философ, Διὰλογος, 103; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 23, 5; 3, 23, 7; 5, 1, 3.
[62] Св. Юстин Философ, Διὰλογος, 100; 124; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 4, 4; . Βαρνάβα, 12, 5; Теофил Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 21, 29.
[63] Рим. 5:12 сл.
[64] Бит. 5:1 сл.
[65] Рим. 5:12.
[66] Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 29.
[67] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 7.
[68] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 27, 2. Срв. и св. Василий Велики: „Колкото по-далеч стои от живота, толкова по-близо [човекът] достига до смъртта. Защото Бог е живот; а загубата на живот е смърт. И така, Адам си навлякъл смъртта: чрез своето отделяне от Бога” (Ὁμιλία ὅτι οὐκ ἔστιν αἴτιος τῶν κακῶν ὁ Θεός, 7 – PG, 31, 345).
[69] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 15.
[70] Ἔλεγχος, 3, 23, 1; 3, 23, 2; 3, 23, 4; 3, 23, 7; 5, 21, 1.
[71] Или „Аз съм вечно Съществуващият” (Изх. 3:14), както е в българския синоден превод (бел. прев.).
[72] Λόγος Παραινειτικὸς, 21.
[73] Бит. 3:1 = ἄγγελος πρωτόγονος.
[74] Πρὸς Ἕλληνας, 7.
[75] Ibid., 13. Срв.: св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 5; Атинагор, Πρεσβεία περὶ Χριστιανῶν, 26; Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 12; 16.
[76] Christ et le Temps, p. 137-153.
[77] Срв. Бит. 1:31 (бел. прев.).
[78] Теофил Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 17.
[79] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 15; св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 23, 1-2, 4, 7; 5, 21.
[80] Евр. 2:14.
[81] Срв.: Иоан 12:31; 14:30; 16:11; 1 Кор. 2:6, 8; Еф. 6:11-12; Βαρνάβα, 18, 2.
[82] Атинагор, Πρεσβεία περὶ Χριστιανῶν, 24, 25.
[83] Αὐτόθι 25.
[84] Атинагор, Πρεσβεία περὶ Χριστιανῶν, 26.
[85] Fuller, L. E. Op. cit., p. 206.
[86] Мат. 8:23-34; 9:32-37; Марк 5:1-20; Лука 8:26-39.
[87] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 16.
[88] Св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 31 ;срв. Мат. 4:23; 9:35.
[89] Срв.: Ис. 53:4.
[90] Срв.: Лука 11:20; Марк 3:27-29.
[91] Срв.: Мат. 11:2-6.
[92] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 18, 20. Цялото изцеряване на болния става посредством възстановяването на баланса на нещата. Без този основен баланс и ред, причина за които е Сам Бог, не само изцеряванията не биха били възможни, но дори и съществуването на самия свят.
[93] Срв.: Мат. 12:24; Марк 3:22; Иоан 10:20.
[94] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 18.
[95] Срв.: Мат. 12:28; Лука 8:20; св. Юстин Философ, Διάλογος, 85.
[96] Теофил Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 24. Нещо подобно пише и св. Йоан Дамаскин: „… и това бил божественият рай, от Божиите ръце насаден в Едем – съкровищница на веселие и всяка радост. Защото Едем означава наслаждение. Едем се намирал на изток, извисявайки се над цялата земя: притежавал мек климат и бил обкръжен от най-изтънчения и чист въздух; украсявали го вечно цъфтящи растения и бил наситен от благовоние и изпълнен със светлина, и превъзхождал всяка представа за прелест и за видима красота. Това била една истински божествена страна и достойно жилище за този, който бил създаден по образ Божи. Нито едно неразумно животно не обитавало в рая; в него живял само човекът – създание на божествените ръце” (Περὶ ὀρθοδόξου πίστεως, 2, 11 – PG, 94, 912-913).
[97] Тациан, Πρὸς Ἕλληνας, 20 [„… ἐξωρίσθησαν δὲ οἱ πρωτόπλαστοι… ἀπὸ γῆς μὲν ἀλλ᾿ οὐκ ἐκ ταύτης”].
[98] Св. Йоан Дамаскин, цит. по: Ἰ. Ν. Καρμίρι, Ἡ Δογματθκὴ Διδασκαλία τοῦ Ἰωάννου Δαμασκηνοῦ, σ. 32-33.
[99] Прем. Сол. 2:23 сл.
[100] Ἰ. Ν. Καρμίρι, Ἡ εἰς Ἅδου Κάθοδος τοῦ Χπιστοῦ, Ἀθῆναι 1939, σ. 29.
[101] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 23, 2. По ясен начин това е възприето за даденост в последованията както на Екзорцизма, така и на светото Кръщение – така, както те са запазени в Православната църква до наши дни. Срв.: Romanides, J. S. “Man and His True Life According to the Greek Orthodox Service Book” – In: The Greek Orthodox Theological Review, 1, 1, Brookline, 1954, p. 70-74. Същото това е възприето, например, и от Тертулиан (срв.: Seeberg, R. Op. cit., I, S. 317-318), от св. Атанасий Велики и св. Григорий Нисийски (срв.: Thomasius, D. Op. cit., S. 474 ff.).
[102] Св. Атанасий Велики, Λόγος περὶ τῆς ἐνανθρωπήσεως τοῦ Λόγου, 20 – PG, 25, 129.
[103] Светоотеческото учение за спасението е резюмирано по особено красив начин в един от най-кратките химни на православието: „Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка и на онези, които са в гробовете, живот дарува” (св. Йоан Дамаскин).
[104] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 4, 24, 1.
[105] Αὐτόθι 4, 33, 4.
[106] Αὐτόθι 3, 23, 1 ἑξ.
[107] Св. Йоан Златоуст, Ὁμιλία 39, 6 εἰς τὴν Α’ πρὸς Κορινθίους Ἐπιστολὴν – PG, 61, 342. „На онези, които говорят, че при крайното и всеобщо възкресение хората ще бъдат въздигнати и съдени в различни тела, а не в телата, с които те са живели в настоящия живот, и които са изтлели и са се разложили, както и на онези, които безразсъдстват и пустословят относно нашия Христос и Господ, на такива да бъде анатема” (Синодик на Неделя православна – Τριῲδιον, ἔνθ. ἀν., σ. 149).
[108] Срв.: Марк 3:27.
[109] Ἐφεσίους, 19, 1; 19, 3.
Цит. по превода на Светослав Риболов в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор” 2001, с. 21-22 (бел. прев.).
[110] Βʹ Ἀπολογία, 6.
[111] Св. Юстин Философ, Διάλογος, 45.
[112] Αὐτόθι 94.
[113] Αὐτόθι 100.
[114] „Законно” – в смисъл на „според правилата”, „както подобава”, „както му е редът” (бел. прев.).
[115] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 18, 7.
[116] Αὐτόθι 4, 24, 1.
[117] Αὐτόθι 4, 33, 4.
[118] Αὐτόθι 5, 21, 2.
[119] Αὐτόθι 5, 19, 1.
[120] Св. Юстин Философ, Αʹ Ἀπολογία, 63.
[121] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 19, 1.
[122] 1 Кор. 15:26 (бел. прев.).
[123] Αὐτόθι 3, 23, 7.
[124] Αὐτόθι 5, 19, 1.
[125] МакВей Харисън, например, използва всички тези причини, за да подкрепи догмата за зачеването на Христос от Светия Дух и Девата. Той дори не си и представя, че за тази вяра съществува различна основа. Виж: Harrison, M. Common Sense About Religion, N. Y. 1931, p. 273-291.
[126] Ἐφεσίους, 19, 1.
В българското издание – с. 21 (бел. прев.).
[127] Ἔλεγχος, 5, 1, 3.
[128] Αὐτόθι 4, 33, 4.
[129] Виж: Β. Στεφανίδου, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, Ἀθῆναι 1948, σ. 218 ἑξ.
[130] Теофил Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 27.
[131] Погрешен е опитът на Джон Артър Томас Робинсън (Robinson, J. A. T. Op. cit., 38 ff.) да обясни св. ап. Павел като някой, който е смятал човешката природа на Христос за грехопаднала. Основната грешка в това мнение е, че способността на Христос да страда и умре изключва усъвършенстването на човешката Му природа. Христос е бил съвършен, без да е бил нетленен. Фактът, че Той все още не е бил нетленен не означава, че е бил под властта на смъртта. Чрез Светия Дух, Той получава от Девата човешката природа такава, каквато тя е била преди грехопадението – нито нетленна, нито във властта на смъртта.
[132] Св. Игнатий Антиохийски, Φιλαδελφεῦσιν, 9; срв.: св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 19, 3.
В българското издание – с. 42 (бел. прев.).
[133] Срв. Марк 2:17; Лука 5:32.
[134] Ποιμήν, Παραβολὴ, 9, 16, 1-7. Що се отнася до въпроса как е могло да съществуват праведници преди Разпятието, св. Григорий Паламà пише: „За никого и никога не би било възможно да се помири с Бога, без силата на Кръста… Как може човекът да бъде обновен във всичко и сприятелен с Бога – в Духа, ако не са били обезсилени грехът и плътският живот? Това именно е Кръстът Христов – обезсилване на греха… Много Божии приятели са били засвидетелствани преди Закона и след Закона – даже и преди явяването на Кръста Христов. И Давид – царят и пророкът, – като бил уверен в съществуването и по онова време на Божии приятели, казва: „За мене пък твърде почитани станаха Твоите приятели, Боже…” [„ἐμοὶ δὲ λίαν ἐτιμήθησαν οἱ φίλοι σου, ὁ Θεός…” Пс.138:17; в българския превод – издание на Св. Синод: „… Колко са възвишени за мене Твоите помисли, Боже”, който превод – макар и славянският превод да следва точно Септуагинта („Мне же зело честни быша друзи Твои, Боже…”), – най-вероятно се придържа към руския синодален превод: „Как возвышенны для меня помышления Твои, Боже…” (бел. прев.)]. Как така обаче е могло някои да бъдат провъзгласявани за Божи приятели преди Кръста? Аз ще ви покажа това… Както, например, още преди пришествието на човека на греха, сина на погибелта (говоря за антихриста [2 Сол. 2:3]), възлюбеният на Христос Богослов говори, че „и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време” [1 Иоан. 2:18], по същия начин и Кръстът е съществувал сред праотците преди още да бъде изпълнен. А и великият Павел още по-ясно от нас учи, че, и преди времето, когато ще дойде, антихристът е вече сред нас, и казва, че „тайната на беззаконието вече действува [сред нас]” [2 Сол. 2:7]. По същия начин и Кръстът Христов, макар още да не се бил явил, бил вече сред праотците – защото неговата тайна се извършвала сред тях. Без дори да споменавам Авел, Сит, Енос, Енох, Ной и тези, които преди Ной били угодили на Бога и онези, които са били скоро подир тях, ще започна от Авраам, който е станал баща на много народи: на юдеите по плът, а на нас – по вяра. И така, ще започна с него, – който е наш в Духа баща, както и с доброто [тръгнало] от него начало, и с първото [негово] призоваване от Бога. Какви са първите думи, които Бог, – когато му говори, – изрича? „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” [Бит. 12:1]. Така изреченото съдържа вътре в себе си и тайната на Кръста, защото съвпада точно с това, което [св. ап.] Павел казва, когато се хвали с Кръста: „За мене светът е разпнат” [Гал. 6:14]. Та нали за онзи, който напуска страната си без да се обръща назад, неговата родна страна и светът са умрели и тях вече ги няма, а тъкмо това е и Кръстът… Защото, отново съгласно божествения Павел, Кръстът означава разпване на плътта със страстите и похотите [Гал. 5:24]… Исаак пък сам е бил предобраз на Прикования, бидейки послушен [на своя баща] дори до смърт – също както и Христос, на Отца… Ако обаче оставим настрана всички онези, които преди Закона и по време на Закона са включени в броя на спасените чрез силата на Кръста, нима и Самият Христос, – чрез Когото и в Когото е всичко, – не бе изрекъл още преди Кръста: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” [Мат. 10:38]? Виждате ли как още преди на Кръста да е било съдено да се издигне, той вече е бил спасяващ? … Ето какво означава да бъде разпната плътта, заедно със страстите и с похотите, – означава човекът да стане бездействен за всичко, което не е угодно Богу… Ето такова именно е словото за Кръста: бидейки именно това, което той е, – не само при пророците, преди своето въздигане, ала и сега, подир въздигането си – Кръстът е велика тайна и наистина божествен… Не само словото и тайнството на Кръста, ала и самото негово знамение е и божествено, и достопокланяемо, бидейки свещен Печат, който спасява и въздига, освещава и завършва…” (Ὁμιλία, 11, Εἰς τὸν τίμιον καὶ ζωοποιὸν Σταυρόν – ἐν: Τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Γρηγορίου… τοῦ Παλαμᾶ ὁμιλίαι τεσσαράκοντα καὶ μία, ὦν προηγοῦνται δυὸ ἐγκωμιαστικοὶ λόγοι Φιλοθέου καὶ Νείλου πατριάρχων Κωνσταντινουπόλεως, Ἐν Ἱεροσολύμοις: εκδ. Πατριαρχείου Ἱεροσολύμων 1857, σ. 53-62).
[135] Иоан 9:1 сл.
[136] Във връзка с това св. Василий Велики пише: „Защото, познали Благодетеля и Съдията, – [Който е] Благ и Справедлив, и още много други подобни неща – научили и за различните [Негови] действия [енергии], ние обаче, чрез наблюдаването на действията по никакъв начин не можем да познаем [още и] природата на Действащия” (цит. по: Ἰ. Ν. Καρμίρη, Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα, τ. Α’, σ. 329-330).
Из Писмо 189, 8 [Πρὸς Εὐστάθιον, Περὶ Τριάδος]: „… εὐεργέτην γὰρ καὶ κριτήν, ἀγαθόν τε καὶ δίκαιον καὶ ὅσα ἄλλα τοιαῦτα μαθόντες ἐνεργειῶν διαφορὰς ἐδιδάχθημεν, τοῦ δὲ ἐνεργοῦντος τὴν φύσιν οὐδὲν μᾶλλον διὰ τῆς τῶν ἐνεργειῶν κατανοήσεως ἐπιγνῶναι δυνάμεθα” (бел. прев.).
[137] Dod, C. H. The Epistle of Paul to the Romans, London 1932, p. 9-10, 51. В това негово значение ние срещаме „оправданието” и в Първа статия, 8 от Похвалните песни на Велики петък:
„Приобщил си се Сам
към злодеи без срам –
нас да оправдаеш от злодействата
на лукавия, що примки ни плете!”.
Цит. по превода на архим. Серафим, Змей Горянин и Б. Бодър: Надгробен плач. Похвални погребални песни, които се пеят на Велики Петък вечерта около св. Плащаница, С.: „Синодално издателство” 1957 (бел. прев.).
[138] Ibid., p. 81.
[139] Това разбиране, че праведниците, които са предшествали Христос, са получили само помазанието на животворящата Божия благодат, за да бъдат спасени, може да бъде открито в Пастир на Ерм (Притчи, 9, 16, 1-7): „- Защо, господине, – казах аз – тези камъни са извадени от дълбините [от ада] и са положени в строежа на кулата, когато те са имали в себе си тези духове [на съвършенството]? – Те трябваше, – каза ми той, – да преминат през вода, за да оживеят. Защото те не можеха по друг начин да влязат в Царството Божие, освен като отмахнат от себе си мъртвостта на своя предишен живот. Затова те, които бяха починали, получиха печата на Сина Божи и [по този начин] влязоха в Царството Божие… Защото те се бяха упокоили в праведност и в голяма непорочност – липсваше им само този печат”.
[140] Срв.: Schrenk, G. “Δικαιόω” – In: Theologisches Wörterbuch zum Neuen Testament, Bd 2, S. 218.
[141] Ἔλεγχος, 5, 21, 3 [ὡδήγησε τοὺς ἀνθρώπους ἀδίκως εἰς τὴν αἰχμαλωσίαν].
[142] Αὐτόθι 3, 23, 1 ἑξ.
[143] Αὐτόθι 3, 23, 3; Бит. 3:14, 17; срв.: Vernet, F. “Irénée (Saint)” – In: Dictionaire de Théologie Catholique, Vol. 7, 2, col. 2460.
[144] Αὐτόθι 3, 23, 2.
[145] Αὐτόθι.
[146] Αὐτόθι 5, 21, 3; срв.: 3, 18, 7; 3, 19, 3; 4, 22, 1; 4, 40, 2.
[147] Αὐτόθι 3, 23, 7.
[148] Αὐτόθι 5, 1, 1.
[149] В първа и втора глава на настоящата книга [тук и тук]
[150] Св. Йоан Златоуст, Οἱ περὶ ἀκαταλήπτου λόγοι, Λόγος 3, 1 – Ἔκδοσις Π. Χρήστου, σ. 80.
[151] Ἰ. Ν. Καρμίρη, Ἑτερόδοξοι Ἐπιδράσεις…, σ. 64, σημ. 3.
[152] Срв.: Florovsky, G. The Idea of Creation…, p. 67 ff.
[153] Св. Йоан Златоуст, Ὁμιλία 11 εἰς Β’ Κορινθίους, 3 – PG, 61, 478.
[154] Срв.: св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 5, 14, 2.
[155] Св. Йоан Златоуст, Ὁμιλία 11 εἰς Β’ Κορινθίους, 3 – PG, 61, 478. Виж също Теодорит Кирски, цитиран в: Π. Ν. Τρεμπέλα, Ἔνθ᾽ ἀν., σ. 480.
[156] „На онези, които вярват и които тайно учат, че помиряването на човешката природа с божествената и блажена природа на животворящата и пречиста Троица се е случило в различно време и твърдят, че ние сме били помирени първом с Единородния Син, посредством приемането от Него на нашата природа, а по-късно – и с Бога Отца, в спасителните страдания на нашия Спасител Христос, и които, по този начин, разделят [Ипостасите]… [на такива да бъде] анатема” (Синодик на Неделя православна – Τριῲδιον, ἔνθ. ἀν., σ. 149). Вследствие от Анселмовата теория за удовлетворението, в един от сегментите на протестантизма се появява тенденцията именно към различаване между енергиите на Отца и енергиите на Сина. За това виж: Welch, C. Op. cit., p. 65. Нещо, което автоматично води към арианството.
[157] Op. cit., p. 54-55. Така, в Рим. 3:25, „умилостивяването” е преподадено на човеците от Самия Бог – като средство за опрощение на греховете и за спасение. Бог няма нужда от него – човекът има нужда. Същата употреба на термина е още по-ясна в 1 Иоан. 2:1-2; 4:10.
[158] Бог не предвижда и не възприема средствата на умилостивяването, понеже божествената природа уж била оскърбена, а поради любов и състрадание към слабостта на човека, като негов пътеводител, защита и спасение.
[159] Ἔλεγχος, 4, 17, 1-2.
[160] Теофил Антиохийски, Πρὸς Αὐτόλυκον, 2, 26.
[161] На това място св. Ириней се изразява общо. Другаде той ясно казва, че причина за тлението е сатаната (виж: Ἔλεγχος, 3, 23, 1-2; 3, 23, 4; 3, 23, 7; 5, 21, 1) и че същността на смъртта е в отдалечаването на човека, – поради греха, – от Бога, Който не е наложил на отдалечилия се от Него и едно дори наказание. „Онези, които сами са се ослепили или са били ослепени от други слепци, са постоянно лишени от насладата от светлината, ала не светлината е тази, която им е наложила това наказание на слепотата” (Αὐτόθι 5, 27, 2). Което, при това предполага подчертаното на много места в настоящото изследване учение на св. Ириней за извършеното от Христос освобождаване на човека от робството спрямо смъртта.
[162] Св. Ириней Лионски, Ἔλεγχος, 3, 23, 5-6. Срв.: „И така, Бог не е създал смъртта, но ние си я навлякохме сами с порочното си намерение. Ето защо, поради вече изтъкнатите причини Той не попречи на нашето разрушаване [в смъртта], така щото болестта да не може да се задържи в нас вечно” (Св. Василий Велики – PG, 31, 345).
[163] Св. Кирил Александрийски, Ἑρμηνεία εἰς τὴν πρὸς Ρωμαίους ἐπιστολήν – PG, 74, 781-783.
[164] Курсивът тук и до края на пасажа е на отец Йоан Романидис (бел. прев.).
[165] Св. Григорий Богослов, Λόγος 45, Εἰς τὸ Ἅγιον Πάσχα, 22 – PG, 36, 653.
Advertisements