Сатаната

 Автор: Прот. Йоан Романидис

       1. Въведение

Изследването на прародителския грях, според авторите от първите две столетия, няма да е обективно и безпристрастно, ако не обърне сериозно внимание на възгледите на тези писатели по отношение на дявола. В противния случай съществува опасността ученията на първите християни и възгледите им за прародителския грях да се тълкуват според нечии собствени критерии, несъществуващи в богословската мисъл на авторите от този период. Както и днес, и в първите години на Църквата е имало такива, които са подлагали под съмнение действителността на падението на някои от ангелите, както и измамването на човешкия род от дявола. Юстин пише така: „Трифон, възмутен от мен – нещо, което бе изписано на лицето му, – но и уважаващ Писанията, ми каза: Нещата, отнасящи се до Бога са свети, ала вашите тълкувания са пресилени, и още по-точно, – както се вижда от твоите обяснения, – наистина богохулни, защото ти говориш за ангели, които са извършили зло и са отпаднали от Бога”.[1] Със сигурност и още мнозина ще да са изричали подобни неща. Въпреки всички възражения, взети от философията и от рационализма обаче, Евангелистите и Отците не са се колебаели постоянно да представят дявола като причина за злините в света.[2] Човешкият ум не бил в състояние да разграничава – нещо, което ни е открито чрез пророците, – между сътворението на света и неговото падение поради измамата на сатаната. Следователно и човекът не е можел да се въздържи да не припише злото на Бога. „Затова поетите и баснотворците – като не знаели, че ангели и родените от тях демони правели с мъжете и с жените, и с градовете и с народите онова, за което те пишат, – го приписали… на Самия Бог”.[3]

Реклама

Ангелите в Свещеното Писание

Този текст е част от „Догматическо богословие“ с автори: Архимандрит Алипийи Архимандрит Поликарп
стр. 229 – 249
Издателство на книжното тяло:
Славянобългарски манастир „СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ“ 2003
Книгата можете да свалите в е-формат от тук: https://goo.gl/TgGzWK
Думата(гр.) означава “вестител”, “пратеник”, което е указание не за природата на Ангелите, а за изпълняваното от тях служение. С думата “ангел”, в значението й на “вестител”, в Свещеното Писание биват наричани не само безплътните духове, но и други пратеници на Бога. Например, “ангел” е наречен и пророк Моисей (Числ. 20:16) и други от пророците (Ис. 33:7; Аг. 1:13); Христовият Предтеча, както и Сам Христос, е наречен “Ангел на Завета” (Мал. 3:1). В Новия Завет, освен св. Иоан Прпедтеча (Мат. 11:10), “ангели” в гръцкия текст са назовани и неговите ученици (Лук. 7:24), а също – и апостолите (Лук. 9:52), предстоятелите на църквите (Откр. 1:20; 2:1), а в Стария Завет така се наричат дори и различните стихии, когато се явяват като оръдия на Божията воля (Пс. 77:49).

ПОСТЪТ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Автор:
доц. д-р архим. Авксентий Делипапазов

Постът. Определение

„Пост“ означава пълно въздържание от приемане на храна (или само от някои видове храна) и вода и други течности за определено време, наложено или самоналожено по религиозно-нравствени съображения. Постът е следствие от вътрешна потребност от покаяние и изкупление, от съзнание за вина поради извършен грях. Практикуван е и като израз на дълбока скръб, по време на бедствия, преди началото на трудно лично или обществено дело, в някои случаи е прилаган като средство за лечение при тежки заболявания и др.

Постът е проява на християнското благочестие, необходимо условие за борба с изкушенията за преодоляване на човешкия стремеж към греха и израз на покаяние. Същевременно постът е своеобразна гаранция за добро физическо здраве и нормално съществуване. Има две страни: външна, формална, състояща се във въздържание от приемане на определени видове храни и вътрешна, духовна. Зачитането само на формалната му страна не допринася за достигане целите на поста, превръща го във външна показност и лицемерие. Духовният пост обхваща цялостното духовно състояние на човека и се състои от въздържание от определени видове храни, молитви, стремеж към целомъдрие, добри дела и др. Това е истинският пост, който води към спасение. Постът в християнството не е само неядене или въздържание, а е и подвиг, т.е. проява от духовно-нравствен характер. В този смисъл понятията „въздържание“ и „пост“ не винаги се покриват напълно. Въздържанието може да бъде проява на приличие или да е следствие от нравствено идейни съображения, кавото е вегитарианството.

Прародителският грях

Автор: проф. д-р Здравко Пено

(Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, проф. д-р Здравко М., Пено, превод от сръбски: доц. д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3 )

Първият човек в рая е получил заповед от Бога да господарува над целия свят. Тази заповед е носила в себе си и благословение, но и предизвикателство за неговата свобода. Човекът е можел да осъществи призванието си да господарува над света по подобие на Бога, защото цялото творение напълно му се подчинявало. Бог обаче е поставил на Адам условие: да не обожествява нито себе си, нито поверения му свят. Задачата на човека е била да принася света на Бога и така, в общение с Него и той, и светът да достигнат обожение. Както знаем от библейския разказ за нашите прародители, Адам не е изпълнил назначението, което е стояло пред него, и светът се озовал извън общение с Бог.

Същността на Адамовия грях — пропускът (грц. αμαρτία) — се състои в това, че той е поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си, и вместо да принесе света на Бога, го принесъл на себе си. Впрочем светът не би могьл да получи своето истинско назначение — вечното съществуване, ако светът би се озовал в Адам, но извън общение с Бога. Намирайки се извън рая и Адам, и светът — започнали да съществуват по законите на тлението и смъртта, тъй като непослушанието е довело до отделянето от Бога — единствения източник на нетленния живот. Понеже ״непослушанието е следствие от нарушаването на заповедта и от отделянето от Този, Който е дал заповедта“[1], (слово)престъпилите заповедта са се отделили от Божията закрила и са станали ״недостойни за разговор (с Бога) лице в лице“[2].

Последици от прародителския грях

Автор: проф. д-р Здравко Пено

(Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, проф. д-р Здравко М., Пено, превод от сръбски: доц. д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3. )

Според Преданието на отците на Църквата, което св. Максим Изповедник обобщено изразява, грехът е преди всичко ״отчуждение на човека от Бога, от другите хора и от самия себе си“[1]. Според тези думи последиците от прародителския грях са отделянето на човека и света от Бога, взаимната борба и враждебност между разумните и неразумните (безсловесните) същества, както и вътрешното разделение на разумните същества. С падението на прародителите в греха целият сътворен свят изведнъж се е оказал заобиколен от небитието, а природата е останала извън богоустановения начин на съществуване, който Бог е определил за света при сътворението.