Долината на смъртната сянка

Протойерей Георги Флоровски (1893-1979)

Сухи кости! Чуйте словото Господне! (Йез. 37)

Едно чудно явление било открито на Пророка. Пророк Йезекиил бил взет от Божията ръка и отведен в долината на смъртта, долината на отчаянието, на мъртвешката пустота. Нищо тук нямало в себе си жизнено дихание.

Навсякъде само изсъхнали кости, “твърде” сухи кости и нищо повече. И това е всичко, което е останало от онова, що някога е било живо. Животът си отишъл. А пророка бил запитан: “Ще оживеят ли тези кости?” (Йез. 37:3). “Може ли отново да се върне животът?” Отговорът на всеки би бил напълно очевиден – не. Животът никога не се връща назад. Това, което е умряло веднъж – умряло е за винаги. Прахта и пепелта не могат да бъдат източник на живот. “Ние ще умрем и ще станем като разляна на земята вода, която не може да се събере” (2 Цар. 14:14). Смъртта е неизбежният край, пълното крушение на всички човешки очаквания и стремежи. Смъртта е следствие от греха, тя е резултата от падението на нашите прародители. Смъртта не е създадена от Бога. Смъртта нямала място в Божия замисъл при създаването на света. Било ненормално и неестествено за човека да бъде смъртен. Дори физическата смърт, т.е. разделянието на душата от тялото, била неестествено отделяне от Твореца. Човешката смърт – това е отплатата за греха (Рим. 6:23). Има още

Реклами

ЦЪРКВАТА: НЕЙНАТА ПРИРОДА И ЗАДАЧА*

Прот. Георгий Флоровски

Съборното съзнание

Да се започне с едно формално определение за Църквата е невъзможно. Защото, строго погледнато, не съществува такова определение, което да претендира за някаква догматическа тежест. То не може да се открие у св. отци. На Вселенските Събори не се дава никакво определение. В доктриналните изложения, изготвени при различни случаи в Източно-православната църква през ХVІІ век и често, но погрешно приемани за “символически книги”, отново не се дава никакво определение за Църквата, освен препратка към съответния член от Символа на вярата, последвана от малко коментари. Тази липса на формални определения, обаче, не означава обърканост на представите или някаква неяснота на възгледите. Св. отци не се интересуват толкова от учението за Църквата именно защото славната реалност на Църквата се открива пред техния духовен взор. Никой не определя нещо, което е самоочевидно. Това обяснява липсата на специална глава за Църквата във всички ранни изложения на християнското учение: у Ориген, у св. Григорий Нисийски, дори и у св. Йоан Дамаскин. Мнозина съвременни учени, и православни и римокатолически, изказват предположението, че самата Църква все още не е определила своята същност и природа. “Die Kirche selbst hat sich bis heute noch nicht definiert”, казва Robert Grosche. Някои богослови отиват още по-далече като твърдят, че не е възможно никакво определение за Църквата. Във всеки случай, богословието на Църквата е още im Werden, в процес на формиране. Има още

ЗА ПОСЛЕДНИТЕ НЕЩА И ПОСЛЕДНИТЕ СЪБИТИЯ

Ето, всичко ново творя.(Откр. 21:5)

Автор: о. Георги Флоровски
 

Есхатологията – една непопулярна тема

Есхатологията дълго време бе пренебрегвана от съвременното богословие. Дръзката фраза на Ернст Трьолч: “Отделът по въпросите на есхатологията в по-голямата си част е вече закрит” бе особено характерна за цялата либерална традиция, още от времето на Просвещението. Това пренебрежение към есхатологическите въпроси не е напълно преодоляно и в съвременната мисъл. Все още в някой среди на есхатологията се гледа като на старомодна останка от отдавна забравено минало. Самата тема се отбягва или безцеремонно се отхвърля като илюзорна и неуместна. Съвременният човек не се интересува от последните събития. Това пренебрежително отношение неотдавна се подсили от появата на богословския екзистенциализъм. Екзистенциализмът сам обявява себе си за есхатологично учение. Но това е очевидна злоупотреба с понятията. Екзистенциалистичното тълкувание затваря есхатологията вътре в човека. Всъщност тя се разтваря в непосредствеността на личните решения. В някакъв смисъл, съвременният богословски екзистенциализъм не е нещо повече от една свежа вариация на старата пиетистка тема. В края на краищата, той води до пълна де-историзация на християнската вяра. Историческите събития се засенчват от събитията във вътрешния живот. Самата Библия се използва като книга от притчи и примери. Историята не е нищо повече от една преходна рамка. Вечността може да се срещне и вкуси по всяко време. Историята престава да бъде богословски проблем. От друга страна, именно в последните няколко десетилетия дълбинната историчност на християнската вяра бе подложена на преоценка и бе препотвърдена от различните направления в съвременното богословие. Това беше важна промяна в богословското мислене. Всъщност това бе връщане към библейската вяра. Разбира се, в Библията не може да се открие разработена “философия на историята”. Но в Библията има един цялостен поглед към историята, една разгърната перспектива на времето, бягащо от “началото” към “края” и водено от всемогъщата воля на Бога към изпълнението на Неговата крайна цел. Християнската вяра е преди всичко покорно свидетелство за великите Божии дела в историята, които достигат връхната си точка “в тези последни дни”, в пришествието Христово и в Неговата изкупителна победа. Следователно, християнското богословие трябва да се изгражда като “богословие на историята”. Християнската вяра е основана на събития, а не на идеи. Самият Символ на вярата е историческо свидетелство за спасителните и изкупителни събития, които се схващат от вярата като велики Божии дела.

Има още