5. Тертулиан

Автор о. Йоан Майендорф 

Четвърта глава на Първа част от лекционния курс по патристика, воден от о. Йоан Майендорф през 1979-1981 г. в Духовната Академия “Свети Владимир” в Ню Йорк и издадени под общото заглавие “Въведение в светоотеческото богословие”.

Тертулиан е първият значителен християнски богослов, писал на латински език. Поради причините, описани по-долу, той не е сред отците на Църквата, но неговите съчинения са много важни за историята на Църквата и са интересни във философско отношение. Тертулиан е родом от Африка. Африканската църква от този период представлявала необикновено явление. Християнството през II век достигнало тези земи и се разпространило на територията на Магриба (днешните Алжир, Тунис и Мароко) – голяма римска област, населена с финикийци и картагенци[1], говорещи латински език. Африканската църква подарила на младото християнство няколко големи богослови (сред тях са св. Киприан и блаж. Августин) и след кратък прогрес напълно изчезнала от лицето на земята след идването на мюсюлманите.

Тертулиан е роден около 155 г. в езическо семейство. Той получил светско образование и станал адвокат – обикновена за времето си кариера за младеж от осигурено семейство. След като станал християнин в Картаген, около 193 г. той станал презвитер, но после се преместил в Рим, където се занимавал адвокатска работа. Освен това той много пишел и най-вече на богословски теми. Тонът на неговите съчинения – рязък, страстен, полемичен – е типичен за много африкански писатели, притежаващи подобно на Тертулиан сложен и оригинален характер, в който аскетичната суровост се смесвала с ревностен стремеж към истината и безпощадна непримиримост към противниците.

Подобно на Татиан и други личности, склонни към крайности, Тертулиан се отклонил от православието и след 207 г. изповядвал монтанизъм – ерес, според която в Христа ние не сме получили пълнотата на откровението, че откровението не е завършено, но е в процес на завършване благодарение на действието на Св. Дух. Основателят на монтанизма, Монтан, отхвърлял йерархичната организация на Църквата и смятал, че нейното ръководство трябва да принадлежи на особени вдъхновени „пророци” (харизматици). Монтанистката група, основана от Тертулиан в Африка, съществувала и през V век под името тертулианство.

Тертулиан се занимавал с писателска дейност от 193 до 220 г. (той умрял малко след 220 г.). Наследството му представлява голям дял от християнското предание. Чудесно е, че дори в някои негови съчинения, написани след като станал монтанист, ние откриваме напълно православно богословие: интересен пример за това, как човек може да мисли правилно, независимо че принадлежи към еретическа секта. Главните творения на Тертулиан могат да се разделят на три групи (нашият списък не е пълен):

1)Писания в защита на християнството (апологетични). Към тях се отнася едно от най-важните творения на Тертулиан – неговият „Апологетичен трактат”, в който той доказва, че преследването на християните от държавата не се оправдава от законите на самата държава; също и малък трактат, адресиран до римския проконсул в Африка Скапул.

2)Съчинения против еретиците. Тези полемични съчинения били насочени основно против гностиците. В книгата „Опровержение на еретиците” Тертулиан, използвайки адвокатски умения, демонстрира неправотата на еретиците. Неговият основен аргумент се състои в следното: еретиците не могат да ползват Св. Писание, тъй като то принадлежи на Църквата, а не на тях; а да имат общение с Църквата те не могат, тъй като тяхното учение не се съдържа в Писанието. Този, по своята същност кръговратен аргумент, е типичен пример за еклесиологичното мислене на Тертулиан.

Трактатът „За кръщението” – най-ранното от достигналите до нас значителни съчинения за кръщението – е насочен против Квинтила, който учел, че кръщението не е необходимост. Тертулиан го опровергавал по следния начин: както, за да се влезе в обетованата земя, било необходимо да се премине през Червено море, така и за присъединяването към Църквата е необходимо да се мине през кръщелната вода. Водата се разглежда като животодаваща стихия[2]. Във връзка с това, при Тертулиан се среща за първи път обяснение на монограмата ΙΧΘΥΣ, състояща се от началните букви на фразатаἸησούςΧριστόςΘεοῦ ὙιόςΣωτήρ(Иисус Христос, Божи Син, Спасител). Думата ΙΧΘΥΣ на гръцки значи „риба”, а рибата живее във водата. Освен това (напълно вероятно – именно затова) в раннохристиянското изкуство рибата била символ на Христос. Същата символика Тертулиан виждал в евангелския епизод с чудесния улов на риба. По-нататък в тази книга той твърди, че кръщението на еретиците е недействително, и особено отбелязва– в пълно съответствие с вече установената традиция, – че мъченичеството за Христа трябва да се разглежда като „кръщение с кръв”.

От другите творения на Тертулиан против еретиците трябва да се отбележи „Против Праксей” – полемично съчинение, написано, когато Тертулиан вече напуснал православната Църква. Въпреки това, учението за Троицата там в богословско отношение не съдържа никакви еретични елементи. В книгата „За душата” Тертулиан напада философията. Душата, сътворена по образ Божи, по своята природа е „християнка” и може по естествен начин да свидетелства за съществуването и за качествата на Бога. Няма никаква нужда от философия и образование, тъй като самата природа е учителка за душата по пътя на истината.

3) Съчинения на нравствени теми, характеризиращи се с крайно строги морални и дисциплинарни изисквания. От тях по-важни са следните: „За зрелищата”, „За облеклото на жените”, „Писмо за жената”, „Съвети за целомъдрие” и „Книга за еднобрачието”.

Богословското учение на Тертулиан

Еклесиология

Богословските възгледи на Тертулиан се оформили в контекста на неговата полемика с различните гностически ереси, вредящи на Църквата отвътре. В книгата „Опровержение на еретиците” намираме неговите възгледи за Църквата, които са много близки до възгледите на св. Ириней. Както Ириней, така и Тертулиан се опира на авторитета на Преданието, пазено най-вече от „апостолските” църкви: „…Всяко учение, което е в съгласие с учението на тези апостолски църкви, толкова древни, колкото и самата вяра, е неоспоримо истинно, защото църквите са го приели от апостолите, апостолите от Иисус Христос, Иисус Христос от Бога и следователно всяко друго учение е лъжовно, противно на истината… Остава да докажем, че нашето учение… произхожда от апостолите и че, от това следва, че всяко друго учение е лъжовно. Ние имаме общение единствено с апостолските църкви, защото нашето учение по нищо не се разминава с тяхното учение: това е нашето доказателство.”

(„Опровержение на еретиците”, 21)

Обсъждайки произхода на ересите, Тертулиан обвинява във всичко езическата философия. С типичната за него неспособност към компромис, към умерено виждане на всички страни на проблема, Тертулиан във всичко вижда само черно или бяло. Той бил първият богослов, който формулирал известното противоречие (което никога не е било решено) „Атина-Йерусалим”, академия-Църква, философия-християнство, на което е посветена известната книга на Лев Шестов.

„Еретичното учение е човешко и на бесовете… Философията, искаща дръзновенно да изследва природата на Божеството и Неговата съдба, послужила като оръдие на тази земна мъдрост. Тя родила всички ереси… Той (апостолът) бил в Атина, където лично се запознал с тази земна философия, гордееща се с това, че учи за истината, всъщност повреждайки я, и разделяща се на много секти, които, подобно на ересите, са заклети врагове помежду си.

Но какво общо има между Атина и Йерусалим, между Академията и Църквата, между християните и еретиците? Нашето учение е възникнало от двора на цар Соломон, който ни е научил да търсим Бога с право и чисто сърце. За какво са мислили хората, мечтаещи да направят християнството стоическо, платоническо и диалектическо?” („Опровержение на еретиците”, 7-8)

От философите не може да се научи нищо добро и философията е причина за всички нещастия и ереси. Единственият обективен критерий за истина е правилото на вярата:

„Какво може да се научи от тези, които не могат нищо друго да правят, освен да разрушават? Каква светлина да очакваме там, където всичко е тъмнина? Ще потърсим у себе си и при своите, но ще потърсим само това, което служи за решение на въпроса, без да нарушава правилото на вярата.” („Опровержение на еретиците”, 12)

Тертулиан съобщава правилото на вярата със същите изрази, както и св. Ириней, въпреки че е известно, че те не са се срещали никога и не са се познавали.

„Това е правилото (символът) на нашата вяра. Ние го изповядваме всенародно. Вярваме, че съществува един Бог, Творец на света, Който е направил света от нищото чрез Своето Слово, родено преди вековете. Вярваме, че Словото е Син Божи, явявал се много пъти на патриарсите с името на Бога, вдъхновявал пророците, слязъл чрез Бог Дух Свети в утробата на Дева Мария, въплътил се и се родил от нея. Че това Слово е нашият Господ Иисус Христос, Който проповядвал новия закон и новото обещание за царството небесно. Вярваме, че Иисус Христос е извършил много чудеса, бил е разпънат, възкръснал е на третия ден след смъртта си. Възнесъл се е на небето, където е седнал отдясно на Своя Отец. Че е пратил Светия Дух вместо Себе Си, за да просвещава и ръководи Църквата. Че накрая Той ще дойде с велика слава да подари живот вечен и неизказано блаженство на светиите, и ще осъди злите хора във вечния огън, и ще възкреси телата – както нашите, така и на всички други хора. („Опровержение на еретиците”,13)

Виждаме, че това правило на вярата има същата структура, както и нашият Символ на вярата. И наистина, символите на вярата са произлезли от древните правила на вярата, които се учили от оглашените по време на катехизическото наставление. Правилото на вярата, казва Тертулиан, сме го наследили от апостолите, поставени от самия Христос:

„От учениците Той избрал дванадесет, за да Го следват и впоследствие да станат учители на народите… Апостолите (тази дума значи „посланиците”), след като приели от обещания им Св. Дух дарбата „да говорят чужди езици” (Деян. 2:4), проповядвали вярата в Иисус Христос и основали църкви първо в Иудея, след това, разпределяйки вселената помежду си, благовестили за тази вяра и за това учение на народите и основали църкви в много градове.

От тези църкви всички останали са усвоили семето на учението и го усвояват досега, според възможностите на своето състояние. Поради тази причина тези последните се считат също за апостолски църкви, като дъщери на апостолските църкви. Всичко, по необходимост, произлиза от своето начало, затова независимо от многото известни църкви, всички те се признават за една Църква, за първа от всичките, основана от апостолите, майка на всички останали. Бидейки всички апостолски, те всички образуват една Църква поради общението в мир, поради призванието на братята и поради връзките на общността, която съединява всички вярващи. Всичко казано от нас се основава на единството на вярата и учението, за което свидетелстват всички тези църкви. („Опровержение на еретиците”,20)

От този текст следва, че никой не може просто така да основе нова църква без приемственост с миналото, разбирана като единство на общата вяра. Оттук произлиза и главният принцип на православната еклезиология: поради единството на общата вяра всички църкви са идентични помежду си, нито една от тях не е по-добра или по-горна от другите, и фактически съществува само една Църква, основана от Христос. Цялото многообразие на църквите съществува като свидетелство за тази Църква в различни части на света. Затова нито една църква не може да претендира за първенство спрямо останалите на основата на някакъв външен факт.

И така, самоопределянето на едната Църква се базира на единството на изповядваната от нея вяра, и това единство е нашето оръжие против еретиците:

„Оттук ние извличаме друг извод против еретиците. Ако нашият Господ Иисус Христос е пратил апостолите да проповядват, то ние не трябва да приемаме никакви други проповедници, защото никой не познава Отца, освен Сина, и комуто Синът Го е явил, и че Синът Го е явил единствено на апостолите, които е пратил да проповядват за това. Какво са проповядвали апостолите, или какво им е открил Иисус Христос? Аз правя извода, че за това може да се разбере с помощта на църквите, ръководени и научени от тях първо устно, след това и чрез техните писания. („Опровержение на еретиците”,21)

Трябва още веднъж да подчертаем, че когато Тертулиан говори за апостолското приемство, той има предвид приемството на вероучението. Даже дългите и подробни родословия няма да помогнат на еретиците-гностици – достатъчно е само да се чуе какво проповядват те! (Интересно е, че такъв подход не позволява да се разглежда разнообразието на вероучения, така разпространено в съвременния протестантизъм като положително нещо, и поставя единомислието по-високо от „апостолския” произход).

Единството на вярата във времето и пространството е залог за единство и за общение между църквите:

„Посетете апостолските църкви, където досега се намират на същото място апостолските катедри, където, слушайки четенето на техните оригинални послания, ще си помислите, че виждате тях самите, че чувате гласа им…

Да видим на какво е научена и какво учи Римската църква, особено в нейните отношения с африканските църкви. Тя вярва в единия Бог, Творец на вселената, в Иисус Христос, Неговия Син, роден от Дева Мария. Тя признава възкресението на телата, приема заедно с древния закон и пророците, Евангелието и посланията на апостолите. Това са източниците, откъдето тя черпи своята вяра: тя възражда синовете си с водата на кръщението, облича ги в Светия Дух, храни ги с Евхаристията, насочва ги към мъченичество и отхвърля всеки, който не изповядва това учение.” („Опровержение на еретиците”, 36)

Независимо от това напълно правилно разбиране за Църквата, Тертулиан впоследствие станал еретик и основал секта. Това обаче не намалява важността на неговото учение за историята на православната еклезиология. Трябва още веднъж да се подчертае, че в съществените моменти неговото учение е сходно с учението на св. Ириней: и двамата богослови наблягат на принципа на приемството както във времето, така и в пространството; и за двамата това единство се състои преди всичко в принципа на единство на апостолското учение, т.е. в единството на вярата.

Учение за Троицата и за Христос

Голямото значение на Тертулиан е в това, че той за първи път в историята на християнската мисъл използвал изрази, които впоследствие станали част от православното троическо богословие. Така, той казвал, че Синът има същата същност, както и Отец; и че Светият Дух изхожда от Отца чрез Сина; той за първи път използвал думата „Троица” на латински; и, накрая, той учил, че Отец, Син и Свети Дух имат една божествена природа. Но неговото разбиране за св. Троица частично страда от субординационизъм. Синът, т.е. божественият Логос (Слово), второто лице на Троицата, в неговото разбиране като че ли се разделя на две понятия: „Смисъл” и „Слово”. Първо Логосът не е имал самостоятелно лично битие и е съществувал в Бога само като Негов „Смисъл”; едва при сътворението на света този „Смисъл” станал „Слово”.

„Като цяло, имайки предвид нивото на троическото богословие по това време, при Тертулиан намираме напълно правилно разбиране за св. Троица. Същото може да се каже и за неговата христология (учение за Христос). Понякога неговото учение за Христос почти съвпада с халкидонското вероопределение: „… в Иисус Христос са съединени Бог и човек, … Бог живял сред хората като човек, за да може човекът да се научи да живее божествен живот” и т.н. Понякога Тертулиан говори, че „Бог бил разпънат на кръста”, но веднага уточнява, че трябва да се избягва учението, според което „Отец страдал заедно със Сина”.

Всичко това е изложено не много ясно, но, имайки предвид бедността на богословския речник през втори век, трябва да признаем, че богословието на Тертулиан било учудващо православно. Като цяло, големите богослови на втори век – Иустин, Ириней и Тертулиан – представляват прекрасен пример, как техните учения са доста близки, независимо че те не са се познавали, затова трябва да признаем, че единственият определящ принцип за тези

богослови било чувството за единство, насочващо Църквата.

Нравственост

В своите съчинения по морални въпроси Тертулиан, сред многото други проблеми,

обсъжда и християнското отношение към военната служба:

„Сега да видим, може ли вярващият християнин да се подвизава на военна служба и възможно ли е да се допускат военни да стават християни, дори те да са обикновени войници, които нямат необходимост да извършват жертвоприношения или да произнасят смъртна присъда. Няма нищо общо между човешките и божествените клетви, между знамената на Христос и знамената на дявола, между лагера на светлината и лагера на тъмнината… и, след като Господ обезоръжил Петър, това важи и за всеки войник, започвайки от това време и за в бъдеще.” („За идолопоклонството”,19)

Очевидно е, че за Тертулиан въпросът се състоял не във възможността за убийство по време на битка (както е естествено да предположи човек от нашата култура), а в задължението на висшите военни чинове да извършват жертвоприношения на езическите богове и в необходимостта да се произнасят смъртни присъди на военните престъпници. Тертулиан е против християните да служат в армията, но новозаветният аргумент „който вземе нож, от нож ще умре” в неговите разсъждения е на последно място. Основното несъгласие е свързано с това, че военната служба, също както и много други професии в римското общество, предполагала участие в езическите обреди. Християните не трябва да отиват в армията, още повече, че задължителна военна служба в римската империя не е имало: армията се състояла от професионални наемници.

Във връзка с това трябва да се отбележи, че определено учение по повод военната служба в Новия Завет не намираме. Историята на Църквата знае светци, които са били военни, макар, от друга страна, някои светци са били канонизирани поради това, че доброволно са търпели насилие (напр. Борис и Глеб). Христос никога не е проповядвал дезертьорство. И в епизодите на новозаветните книги срещаме римски военноначалници, отличаващи се с вяра и с благочестив начин на живот (стотникът Корнилий). Всички учения за непротивене на насилието, бидейки доведени до логичен край, стават лицемерие, поради лицемерната структура на обществото. Невъзможно е да се разглежда един обществен проблем отделно от другите: така, ако човек не иска да взима участие във военно насилие, той трябва също да се откаже да плаща данъци, и да не гласува на избори. Единствена алтернатива на общественото съществуване може да бъде монашеството, проповядващо пълно излизане от обществото.

Тертулиан смятал, че не само военната служба, но и много други професии са неприемливи за християнина. В същото време казвал, че християните трябва да бъдат допуснати към обществена служба. Работата била там, че римската власт забранила на християните да заемат длъжности, свързани с обществено-политическия живот, поради това, че ги считала за опасни сектанти и предатели (поради същата причина: те отказвали да участват в езическите обреди). В своята „Апология” Тертулиан доказвал моралните предимства на християните пред езичниците. Той твърдял, че, въпреки всички обвинения, християните са чужди на каквито и да било групировки и секти и че обвиненията за предателство са несправедливи поради простата причина, че християните са лоялни по отношение на целия свят:

„Трябва с нас да се постъпва с кротост или поне да се счита за позволена тази религия, която не може да бъде обвинена в нищо такова, от което по справедливост следва да се боим в забранените събрания. Те са забранени, ако не греша, заради общественото спокойствие, за да не бъде смущаван градът от противоположните партии: те лесно биха могли да възбуждат събранията на народа и сената, да прекъсват… проповедите и обществените зрелища, особено в това време, когато самото насилие се продава. Колкото до нас, то ние, не бидейки свързани с пристрастие нито към славата, нито към почестите, не намираме никаква изгода за себе си да правим сборища или заговори. Ние никога не участваме в обществените дела: целият свят е наша държава.” („Апология”, 38)

По отношение на брака Тертулиан бил привърженик на абсолютната моногамност. Ето какво съветва той жена си, в случай че (Тертулиан) умре: „И така, ако аз умра преди теб поради волята Божия, то Бог, а не някой друг, ще разруши твоя брак. За какво ти е да възстановяваш това, което Бог е разрушил? Защо ти е да се отказваш от подарената ти свобода, за да си сложиш нови окови?! Може да се съди, каква вреда нанася втория брак на светостта, когато обърнем внимание на устава на Църквата и на постановленията на апостолите, които избирали за епископ само „мъж на една жена” (1 Тим. 3:2) и допускали до свещенослужение само вдовица, била „жена на един мъж” (1 Тим. 5:9), за да бъде Божият жертвеник винаги чист и безгрешен.” („Послание към жената”; 1,7)

От това следва, че в раннохристиянското съзнание съществувала една етика както за духовенството, така и за миряните. Изискването за един брак, за което така настоява християнското предание (Еф. 5:22, 33), е уникална характеристика само на християнската религия. Християнството счита, че бракът има божествен произход и вижда в него образ на вечния съюз между Христос и Църквата. Всеки отделен брак има вечно измерение, което го съотнася с божествения архитип, затова неговият уникален мистичен смисъл е неповторим.

Практически в православното християнство никога не са съществували твърди правила относно развода. За Църквата е чуждо да се подхожда юридически към човешкия живот, затова в църковното домостроителство винаги е имало място както за човешките грешки, така и за божественото милосърдие. Но еднобрачието е и винаги е било този идеал, към който християните трябва да се стремят.

В заключението ще посочим още един интересен пример от нравственото учение на Тертулиан. В съветите към жените относно прическите, украшенията и обличането говори не само неговият строг аскетичен нрав, но и отрицателното отношение към достиженията на техниката и занаятите, които позволяват на хората да изменят и да подобряват естеството, без да се грижат за своята вътрешна красота пред Бога: „Така по отношение на вашите дрехи и многото украшения и накити, вие трябва всякак да отсичате, отхвърляте и премахвате този излишен за вас ненужен разкош. Каква полза има за вас, че хората ще забелязват на лицето ви признаците на благочестив християнин, смирен, прост, скромен, съобразяващ се с правилата на Евангелието, докато във всички други части на вашата външност показвате суетен разкош и неприлична изнеженост? Лесно е да се разбере, как този разкош е противен за християнската чистота и какъв път открива към велики беззакония… Това е справедливо, че без помощ от този разкош добре изглеждащото лице обикновено се счита за посредствена красота, неприятна, лишена от своите прелести… Напротив, при недостиг на естествена красота хората я добавят чрез пудра, кремове и други неща.” („За дрехите на жената”, 9)

Превод: Кирил Кръстев

---

[1] Които са сродни на финикийците и имат семитски корени. – б. пр.

[2] Т. е. елемент. В старобългарски думата стихия е привнесена от гръцки език и се отнася до четирите елемента, които съставляват всичко материално – въздух, вода, земя, огън. – б. пр.

Реклама

6. Св. Кирил Йерусалимски и неговите катехези

Настоящият текст представлява Десета глава на Първа част от лекционния курс по патристика, воден от о. Йоан Майендорф през 1979-1981 г. в Духовната Академия “Свети Владимир” в Ню Йорк и издаден под общото заглавие “Въведение в светоотеческото богословие”.

Преди да преминем към учението на кападокийските отци, който окончателно разрешават спора относно Света Троица, следва да се спрем на забележителната личност на св. Кирил Йерусалимски (ок. 315-387 г.). Неговият живот и учение отразяват всичките смутове и проблеми на църковния живот в средата на бурния ІV век.

 

Той е ръкоположен за презвитер през 349 г., а още през 350 г. е избран за епископ на Йерусалим. Тогава Църквата преживява сериозни трудности, предизвикани от арианските вълнения. Император Канстантин І Велики управлява до 337 г. и в края на своя живот покровителства арианите, поради което и снима редица павославни епископи от техните катедри. Дори св. Атанасий избягва в пустинята, в един от египетските манастири. Практически нито един православен епископ на Изток не останал на своята катедра. През 336 г. на самия Арий е позволено да се върне от заточение и щял да бъде приет в лоното на Църквата, ако на това не попречва неговата внезапна смърт.

 

Какво е мястото на Кирил Йерусалимски във всички тези събития? – Много богослови от древност и в по-късни времена са го причислявали към арианите на основание на това, че той е ръкоположен за епископ от арианина Акакий Кесарийски. Този аргумент обаче не е напълно справедлив: та нали и св. Василий, който без съмнение е православен, е ръкоположен през 370 г., когато на Изток православното Никейско верую е все още отхвърляно от почти всички. На Втория вселенски събор Кирил Йерусалимски участвува на страната на православните, а и неговата мисъл е безспорно в съгласие с православната вяра. Въобще при оценяването на църковната обстановка през ІV век не бива да се изказват крайни мнения. В този ред на мисли може да се изтъкне например, че болшинството от източните епископи, макар и да не признават по нова време напълно Никейското верую, в същото време не се съгласяват и с арианската ерес. В Никейското вероопределение ги отблъсква единствено думата „единосъщен” (ὁμοούσιος), която, по техните представи, навеждала на подозрения в модализъм. От друга страна никой от тях не е удовлетворен и от учението за съподчинението (субординационизъм от ὑποταγή, subordinatio) в Света Троица, което непосредствено произтича от арианските представи. По-голямата часто от духовенството се колебае някъде между модализма и субординационизма в терминологията, но всъщност има напълно православно съзнание, което може да се определи като „не напълно никейско православие”: те са православни по мислене, но не по формалното изповядвание на вярата. За съжаление в тогавашното богословие не съществува терминология, която да е пригодна да изрази точно мненията, към които се придържа мнозинството. В това време влиза в употреба терминът „подобосщен” или „сходносъщен” (ὁμοιούσιος). Следвайки мисълта на Ориген, повечето сирийски и палестински богослови считали, че Христос е „подобие” на Бога, че Неговата и Божията същност са сходни. Обстановката била много объркана и предстояло решение на тези въпроси да намерят кападокийските богослови, които излизат от средата на привържениците на „подобосъщието”, и добре схващат всички страни на проблема.

 

Точно в това време св. Кирил става епископ на Йерусалим. Неговото положение от самото начало е много сложно. Ръкоположен от наистина убедения арианин Акакий, той в същото време поддържа св. Атанасий, докато последният се укрива от гонението срещу православните. Св. Кирил три пъти е свалян и възстановяван на катедрата си от арианите, но при все това през 381 г., когато Вторият вселенски събор в Константинопол възстановява Православието, у някои църковници възникват съмнения в православнието на неговите възгледи. През 382 г. е свикан събор, на който специално обсъждат тоя въпрос. Съборът изпраща писмо до Римския папа, в което се съобщавало, че епископ Кирил „се подвизавал против арианите” и че мислел напълно по православному.

 

От произведенията на св. Кирил Йерусалимски особено известен е сборникът с беседи към оглашените, разделен в три части: 1) Прокатехизис – „предварителни”, огласителни проповеди: нещо като уводен курс за готвещи се да приемат кръщение. 2) Осемнадесет огласителни слова, отправени не до всички оглашени, а само до онези, които предстои да се кръстят на идната Пасха (след четвъртата неделя на Великия Пост за оглашените бил организиран „изпит” и онези, които успявали да „минат”, били допускани до „посвещение”). 3) Пет мистагогически (тайноведски) проповеди, отправени до новопокръстените. По обичаите на онова време, оглашените не били допускани дори до присъствие на евхаристийното тайнство. Те изучавали Св. Писание, християнската нравственост и молитва, но нищо не знаели за тайнствения живот в Църквата. Поради това, след кръщение, на тях се давало особено обяснение за кръщението и евхаристията.

 

Събраните проповеди на св. Кирил са най-ценният източник на сведения за литургичния живот в Църквата през ІV век. До нас са дошли още три такива сбирки: тази на св. Йоан Златоуст и на Теодор Мопсуестийски, представящи антиохийската традиция, както и на западния църковен отец св. Амвросий Медиолански (Милански). Независимо от разтегнатостта в пространството, тяхното съдържание сочи за значително сходство в литургическите обичаи и за незначителни разлики в подробностите. Те отразяват общата за всички традиция на доникейската Църква. Нека приведем няколко примера. „…Когато се произнася огласителното учение, ако оглашаемият се допита до тебе: Какво са говорили учещите? – нищо не преразказвай на стоящия извън Църквата. Тъй като ти преподаваме тайна и надежда за бъдещия век… Внимавай да не ти каже някой: Каква е вредата, ако и аз знам? И болните просят вино, но ако то е дадено несвоевременно то води до замъгляване на ума и произвежда две лоши последствия: и болният загива и лекаря обвиняват. Така, ако оглашаемият чуе нещо от верния и той по подобен начин ще изпадне в заблуда на ума (тъй като не познава това, което е чул и осъжда делото, осмивайки казаното), а и верният осъжда като предател. Ето ти стоиш на самия предел: гледай да не разгласяваш произносимото не затова, че то не е достойно за преразказа, а защото слухът е недостоен да го приеме. И ти някога си бил оглашен, и аз не ти съобщавах на тебе, който се предполага че ще изтърпи. Когато опитно изпиташ висотата на преподаваното, тогава узнаваш, че оглашаемите са недостойни да го чуват”. (Предогласително слово, гл. 12)

 

Тук св. Кирил има предвид т.нар. „дисциплина на тайната” (disciplina arcana). На готвещите се за посвещение се казва, че стоят на прага на велика тайна. Сега на тях предстои да чуят много сериозни неща, за които не бива да се говори с когото и да било. В древност Църквата е правела строго разграничение между догматическо учение (δόγμα) и проповед (κῆρυγμα). Първото засяга вътрешния живот на Църквата в тайнствата и е било достъпно единствено за посветените – даже огласените не можели да присъстват на извършването на тайнствата. Проповед или киригма се наричало учението за всичко останало – нравственост, Св. Писание, духовен живот, включително дори формалното вероучение, което се нарича „догма” в съвременното богословие. Киригма се произнасяла извън Църквата и била допустима за всички.

 

Интересно е, че в наше време това разграничение съвсем се е заличило. Вътрешният живот на Църквата понякога се излага на показ и извършването на тайнствата може да се види вече на телевизора. В някои страни, където християнството е забранено, литургията представлява единственият източник на сведения относно живота на Църквата. Всичко, което е останало от древната „дисциплина на тайната”, е възгласът на дякона „Двери, двери” преди началото на литургията на верните, която начева със Символа на вярата. Този възглас по-рано е означавал, че дверите на Църквата се затварят в този момент и че всички непосветени трябва да излязат от събранието на посветените. Сега този смисъл е забравен и възгласът „Двери, двери” се възприема в символически, „духовен”, смисъл: тълкува се като покана за отваряне на сърцата или душите за възприемане на вярата или да бъдат затворени за всичко останало – в зависимост от предпочитанието на „тълкувателя”.

 

За смисъла на тайнство кръщение св. Кирил казва следното: „Дело велико – предстоящото кръщение, то е изкупление на пленника, опрощение за прегрешенията, смърт на греха, обновление на душата, светло одеяние, свят ненарушим печат, колесница на небето, райско наслаждение, приготовление за Царството, даруване на осиновление”. (Пак там, гл. 12)

 

В този откъс е особено интересно, че кръщението се разглежда почти изключително в неговото положително измерение: като освобождение, като предверие на вечния живот. В латинския катехзис (също и в православни катехизиси, написани под влияните на латинските) кръщението по-скоро носи отрицателен смисъл на очистване или юридически смисъл – избавяне от първородния грях, унаследен от Адама. У източните отци изобщо не можем да открием тази идея. От Адам се наследява не греховността, а смъртността. Понеже човек се страхува от смъртта, грехът управлява света и дяволът узурпира властта над него. По тази причина обредът на кръщението начева с изгонване на нечистите сили от кръщавания (ексоркисми) и всички молитви говорят за освобождаване от робството на дявола и смъртта.

 

Както и в наши дни, в древнохристиянското последование на кръщението кандидатите били длъжни на глас да прочетат символа (изповеданието) на вярата като завършек на получените наставления и изразяване на готовност за „съчетаване с Христа”. В ІV век Никейското верую още не е станало задължително за всички поместни църкви и всяка една си има свой собствен текст на символ. В огласителните си слова св. Кирил привежда символа, който се ползва в Йерусалимската църква (възможно, съставен от самия Кирил): „Вярвам и в Божия Син, единия и единствен Господ наш Иисус Христос, Бога, роден от Бога, живот, роден от живота, светлина, родена от светлина, по всичко подобен на Родилия Го; получил битие не във времето, но роден от Отца преди всички векове предвечно и непостижимо, Божия Премъдрост и сила, ипостасна правда, Който преди всички векове седи от дясно на Отца. Понеже не поради страданието Си уж бил за търпение увенчан от Бога (както смятат някои), че е получил престола си от дясно, а със самото Си битие (Той е роден предвечно) има царствено достойнство, възсядайки заедно с Отца, така че… Той е Бог и Премъдрост, и Сила. Заедно с Отца Той царства и чрез Отца съзижда всичко; но няма недостатък в достойнство на божеството и познава Родилия Го както Сам Себе си познава Родилият Го… Не отчуждавай Сина от Отца и не прави смешение, вярвайки в синовството, но вярвай, че един е единородният Син на единия Бог, преди всички векове Бог Слово, не произносимо слово, разливащо се във въздуха, неуподобяващо се на словата, които не се осъществяват, но Слово-Син, Творец на разумните твари, Слово, слушащо Отца и Само говорещо…” (Огласително слово, 4, гл. 7).

 

Не желаейки да стъпва в опасни спорове, св. Кирил явно избягва думата „единосъщен”. Вместо нея срещаме тук израза „Иисуса Христа… по всичко подобен на Родилия Го”, което може да бъде изтълкувано и в ариански смисъл. Като цяло обаче този текст издава, че Кирил се придържа към православните възгледи. Така изразът „испостасна истина” е много близък до богословието на кападокийците; фразата „понеже не по страдание… получил престола,… но по самото си битие” явно е отправено срещу ереста на адопционистите (според която Словото Божие се вселило в човека Иисус при Неговото кръщение или дори след Неговото страдание и Възкресение); „не смесвай, вярвайки в синовството” – фраза, явно отправена против модализма. Интересно е, че няколко века по-късно солунските братя св. Кирил и св. Методий, борейки се срещу въвеждането на латинското изповедание на вярата (Filioque) в славянските страни, обвиняват западните мисионери в ереста на „синоотечество”, защото те проповядвали, че Дух изхожда „от Отца и Сина”. Патриарх Фотий също употребявал израза „синоотечество” като характеристика за западното учение за Света Троица.

 

Св. Кирил Йерусалимски обсъжда сериозно и въпроса за това що е Църква. В осемнадесето Огласително слово се съдържа знаменитото определение „и в една света, съборна (καθολοκή) Църква”, което се тълкува по следния начин: „Църквата се нарича съборна (католическа), защото тя е по цялата вселена от пределите на земята до нейните предели, и защото всеобщностно и без всякакъв недостатък преподава всичко, което подобава на човешкото знание: учението за видимото и невидимото, за небесното и земното; още защото подчинява благочестието на целия човешки род, на началници и подчинени, учени и неуки; накрая, защото тя повсеместно предпазва и изцелява от всякакъв грях, извършен от душата и тялото. Така в нея се придобива всичко, именувано добродетелно, независимо от какъв род – и в дела, и в думи, и във всяко духовно дарование.” (Огласително слово, 18, гл. 23)

 

Докато за св. Игнатий Антиохийски понятието „католическа Църква” е свързано с понятието местна общност („Където е Христос, там е и католическата Църква”), св. Кирил преди всичко подчертава универсалността на Църквата. Църквата е католична (т.е. обема всичко), на първо място в географски смисъл („тя е по цялата вселена”) – това станава практически въможно, когато Константин І дава на Църквата свобода и провъзгласява християнството за господстваща религия на империята. На второ място, Църквата е католична, защото тя проповядва пълнота на истината („без какъвто и да е недостатък тя преподава всички …догмати”). На трето място, защото тя обема цялото човешко общество без значение от класи, професии и т.н. („и началници и подчинени, учени и неуки”). На четвърто място, тя се намира в съприкосновение с цялата пълнота на човешката нравственост („предпазва от …грехове… в нея се придобива всичко, именувано добродетел”). По такъв начин за св. Кирил Йерусалимски католичност или съборност на Църквата означава нейната пълнота, нейната съборност обхваща всички страни на човешкото битие, както физическо, така и духовно.

 

Самото понятие „католическа” всъщност означава и „православна”. То произхожда от гръцкото καθ’ ὅλον („съгласно, според цялото”). Православната църква се нарича съборна, т.е., католическа, а и Римската католическа църква също нарича сама себе си православна. Изборът на думата „православна” за наименованието на Източната църква е станал случайно; и двата термина са всъщност взаимозаменяеми: „Тя се нарича църква (ἐκκλησία) в истинския смисъл на думата, защото тя събира и съединява всички”. (Пак там, гл. 24)

 

Гръцката дума „църква” ἐκκλησία (от гръцкия глагол ἐκκαλέω „свиквам, извиквам”), обозначава събрание на онези, които са призвани и поканени. Това не е случайно сборище, не е тълпа, а събрание на хора, обединени от общата цел, отговарящи на лична покана, на лично призоваване. Славянската дума „църква” не носи този смисъл. Както и немското “Kirche” и английското “Church”, тя обозначава сдание или помещение, където хората се събират на Възкресение (т.е., „в Господния ден”, гръцки κυριακὴ ἡμέρα), и в крайна сметка възхожда към гръцката дума κύριος, Господ.

 

Действието на Светия Дух в Църквата св. Кирил свързва с разнообразието на хората, които й принадлежат, и с огромното множество на даровете на Духа, разпределени между тях: „Велик е, всемощен и чуден в дарованията Светият Дух. Изчисли колко сте сега, какво е числото на душите тук. Той действа в полза на всеки и пребивавайки сред нас, вижда нрава на всеки, вижда и помислите и съвета, както говорим и какво си мислим”.

 

„Наистина велико е казаното ни, но и то е малко. Ето, вникни ти, чиито ум е просветен от Духа, колко християни има в цялото това паство, колко са те в цяла Палестина, и от тази област се простри към цялото Римско царство, а от него обърни взор към целия свят, към племето на персите, индийските народи, към готи, сармати, гали, испанци, маври, либийци, етиопци и на други неизвестни на нас по име племена, защото мнозина от тях остават ненаименовани от нас. Обърни внимание на епископите у всеки народ, на презвитерите, на дяконите, на монасите, на девиците, и на миряните. И представи си виликия Снабдител с дарования, който в целия свят дава на някой чистота, на друг вечно девство, на трети милосърдие, на четвърти нестяжителност, на друг силата да изгонва духовете на врага. Както светлината озарява всичко с един свой лъч, така и Светият Дух просветлява имащите очи. А ако онзи, който е сляп, не бива сподоблен с благодат, то нека укорява за това не Светаго Духа, а своето неверие”. (Огласително слово, 16, гл. 22)

 

В този фрагмент св. Кирил намеква явно за снизхождането на Светия Дух на Петдесетница (Деян. 2 гл.). Светият Дух винаги идва лично при всеки от нас. В присъствието на Светия Дух тълпата от хора, сборището се преврща в осъзнато събрание – Църква. Разликата в даровете-дарования служи на за разделение и разграничение, а за единство. Да бъдеш различен е велико благо и Църквата освещава и възсъединява хората и народите във всичките им различия.

 

В Тайноводствените слова към новопросветлените Кирил дава описание на тайнствата. Кръщението се разбира като уподобяване на Христовите смърт и Възкресение, чрез които получаваме спасение. В кръщението всичко, което в действителност се е случило със Спасителя, се получава и с нас, но безболезнено, без страдание: „Ново и необичайно дело! Като умиреме не действително и не действително ни погребват, изтляваме недействително, и възкръсваме, но уподоблението е само в образа, а спасението в действителност. Христос действително бил разпнат, наистина бил погребан, и наистина възкръснал, и всичко това Той ни дарувал, така че, като се приобщим към Неговото страдание, да придобием в действителност спасение. Какво преизобилно човеколюбие. Христос приел гвоздеи на пречистите Си ръце и крака, и претърпял болката, а аз безболезнено и без усилия в болките ми се дава спасение”. (Към новопокръстените, 2,5)

 

Подобно на всички гръцки отци св. Кирил Йерусалимски разбира кръщението като нещо повече от опрощване на греховете. Унищожавайки смъртта със Своята смърт и Възкресение („смертю смерть поправъ”), Христос извел човечеството от плена на смъртта, която незаконно била завзела властта над човешката природа. Приобщавайки се чрез кръщението към страданията Христови, ние се приобщаваме към тази победа: „Никой не смята, че кръщението е само благодат на освобождаването от греховете… както Йоановото кръщение давало само отпущение греховъ. Напротив, ние знаем точно, че то служи както за очистване ог греховете и за съобщаване на Светия Дух, така и е вярно изображение на Христовите страдания. Освен това и Павел неотдаван е казал: Нима не знаете, че всички, които се кръстихме в Христа Иисуса, се кръстихме в Неговата смърт? (Рим. 6:3,4)… Освен това да знаем, че всичко, което Христос е претърпял, Той го е изстрадал заради нашето спасение в действителност, а не въображаемо и ние ставаме причастници на Неговото страдание… В Христа е била истинна смъртта, душата Му действително се отделила от тялото и погребението било истинско… Но в нас смъртта и страданието са едно подобие, а спасението не е подобие, то е самата действителност”. (Пат там, 2,6-7)

 

Говорейки за смисъла на миропомазването, св. Кирил се спира на връзката между думата „помазвам” (гр. χρίω, от където и Христос, което означава „помазаник”) и „християнин”. Да бъдеш християнин означава да си помазаник, означава приобщение към помазанието на ветхозаветните царе, свещеници и накрая към помазанието на Самия Христос. „Като се кръстихте в Христа и в Христа се облекохте (Гал. 3:27), станахте съобразни на Сина Божи (Рим 8:29), защото Бог, като ви предопредели да осиновление (Еф.1:5), направи ни съобразни на славното тяло Хритово (Филип. 3:21). Затова, като станахме причастници Христови (Евр. 3:14), справедливо се наричате помазаници (χριστοί)… Помазаници станахте, като приехте изобразяващото Духа Свети. И всичко, извършено над вас е в образ, защото вие сте образ Христов. Както Христос, след като се умил в р. Йордан и съобщавайки с водата благоуханието на божеството, излязъл от водата и над Него се случило същностно наитие на Духа Свети (защото подобното приляга на подобното), така и подобава и на вас, след като излезете от купела със свещената вода, дадено ви е миропомазване, изобразява в себе си същото, с което е помазан Христос. А това Дух Свети… Та нали Христос не от човек и не с елей, нито с телесно миро бе помазан, а Отец, като Му предопредели да бъде спасител на целия свят, помаза Го с Духа Светаго… И както Христос действително бил разпнат и погребан, и възкръснал, а вие сте се сподобили в кръщението да се уподобите с Него, разпънати и погребани да възкръснете, така е и в разсъжденията за миропомазанието: Той е помазан с духовния елей на радостта, т.е. със Светия Дух, който се именува елей на радостта, защото е причината на духовната радост, а вие, след като се приобщите с Христа и след като сте станали Негови причастници, сте се сдобили да бъдете помазани с миро.” (Пак там, 3, 1-2)

 

В забележителното си описание на евхаристията Кирил казва, че преложение на Светите Дарове съществено е призоваването на Светия Дух: „След това… умоляваме човеколюбеца Бога да ниспосли Светия Дух на положените тук дарове, да сътвори Той хляба като тяло христово, а виното – кръв Христова. Прочее, несъмнено това, до което се докосне Светият Дух, освещава се и се претворява”. (Пат там, 5,7)

 

В раннохристиянската епоха евхаристийната молитва завършва с така наречената епиклеза – молитвено призоваванена Сетия Дух на предложението на Даровете. В последстие тази молитва се съхранила единствено в Източната Църква. В края на Средновековието по този повод възниква полемика с латинската църква, носеща чисто схоластичен характер. Западните богослови утвърждават, че преложението на Светите Дарове се осъществява с „установителни слова”, т.е., със слова, които са произнесени от Господа по време на Тайната Вечеря: „Вземете яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощаване на греховете… Пийте от нея всички, това е моята кръв на Новия Завет, която се пролива за вас, за опрощаване на греховете”. Приведеният по-горе текст от св. Кирил често се цитира като доказателство, че в ранната Църква преложението на Светите Дарове се е свързвало с призоваването на Светия Дух. Такова призоваване има и в нашата литургия. Цялата евхаристийна молитва, започвайки с думите „Благодарим на Господа”, има троичен характер: тя е отправена към Отца чрез Христа в Дух Свети и съставлява единно цяло. Не може да се каже, че преложението на Светите Дарове се случва в някакъв определен момент от тази молитва. То се постига с молитвата на цялата Църква към Света Троица, и без призоваването на Светия Дух (освен това не само за хляба и виното, но и за цялата Църква) тази молитва остава непълна, загубва своя троичен характер. И сам св. Кирил в друга своя проповед утвърждава същото: „Хлябът и виното на евхаристията до светото призоваването …на Троицата са били прости хляб и вино, а след извършването на призоваването хлябът става тяло Христово, а виното – кръв Христова”. (Пак там, 1,7)

 

В съчиненията на св. Кирил Йерусалимски също се съдържа и важно тълкувание на Господната молитва. Особено интересно е неговото тълкувание за думите „насъщния хляб”: „Обикновеният хляб не е насъщен, а този свет хляб е насъшен, т.е., имащият действие на същността на душата. Този хляб не се вмещава във вътрешностите на човека и след това да се отделя оттам (Мат. 15:17), а се съобщава със целия твой състав, за позла на душата и тялото. А словото „днес” е употребено вместо „ежедневно”, както Павел казва: „наставлявайте един другиго всеки ден, докле може да се говори днес” (Евр.3:13) (Пак там, 5,15)

„Насъщен” на гръцки ἐπιούσιος , т.е., буквално „надсъщен” или „свръхсъщен”. Св. Кирил счита, че този хляб, „имащ действие на същността на душата”, е нищо друго, освен евхаристията.

 

А тук узнаваме, че във времето на Крили хората са приемали причастие не с лъжичка, а направо в ръката: „После, пристъпвай не с опънати длани на ръцете, недей идва с разперени пръсти, а с лявата направи престол за дясната ръка… и като сгънеш дланта си, приеми тялото Христово и при това кажи: „Амин”. След което, с внимание като осветиш очите си от прикосновението със светото Тяло, приобщи се, като много внимателно пазиш да не загубиш частица от него. Та, ако загубиш, и малко да е, като да си се лишил от твой собствен член… След това, щом си се приобщил с Тялото Христово, пристъпи към чашата с Кръвта не с прострени напред ръце, а в сгънато положение с поклон и отдавайки чест, казвайки: „Амин”, освети се, като се причастиш и с кръвта Христова. И докато устните ти са още влажни , докосни се с ръка, освети и очите, челото и останалите оръдия на осезанията си. След което, като дочакаш молитвата, благодари на Бога, Който те е сподобил с такива тайни”. (Пак там, 5121-22).

 

Въвеждането в употреба на лъжица през VІІ век е предизвикано от съображения за безопасност. Огромни тълпи хора посещавали църквите, повечето от които били напълно невежи и страдащи от предразсъдъци. Това давало сериозни основания за опасения, че осветените Дарове могат да станат обект на злоупотреба, като например черна магия и други. Необходимо било по някакъв начин да бъде защитено тайнството от използване не по назначение, затова обичаят да се дава причастие в ръцете бил прекратен.

Общо взето големият наплив на вярващи в църквата става причина за появата на явление, наречено клерикализация, т.е., отделянето на духовенството от мирянството, неговото обособяване като особена и привилигирована група в Църквата. Възможно е това развитие на нещата да е било не само неизбежно, но и необходимо по чисто пастирски и практически причини. Този процес имал и теоретическа обосновка. Именно в по същото време се появява псевдо-Дионисий (Ареопагит), чието учение за църковната йерархия дава прекрасна теоетична основа за вече започналия процес на клерикализация. Този процес разделил Църквата на „мир“ (светските люде в Църквата) и „клир“ и така предизвикал възникването на поредица от особености в църковната архитектура, народното благочестие и силно повлиял на църковния живот и учение като цяло. Нужно е да се отбележи, че в Православната Църква и до днес духовенството взима причастието в ръце и се причастява отделно от миряните.

Превод от руски:
С.Р.