4. Ранни християнски апологети. Св. Юстин Мъченик

Автор о. Йоан Майндорф  

 

Настоящият текст представлява трета глава на Първа част от лекционния курс по патристика, воден от о. Йоан Майендорф през 1979-1981 г. в Духовната Академия “Свети Владимир” в Ню Йорк и издаден под общото заглавие “Въведение в светоотеческото богословие”.

Свети Юстин Мъченик, известен и като Юстин Философ, е един от първите апологети (т.е. защитници) на християнството. За разлика от тъй наречените апостолски мъже, които се обръщат предимно към християнска аудитория, писанията на апологетите са адресирани към съвременния техен читател-езичник. По тази причина за по-доброто вникване в смисъла на техните писания е нужна сериозна подготовка и разбиране за историческата обстановка по онова време.

В Римската империя през ІІ век християнството е обявено за “незаконна религия”. То не влиза в списъка на разрешените култове и самото име “християнин” е вече повод за юридическо преследване. На практика обстоятелствата всъщност не са били така строги: в латинското езичество зад граница в онези години, особено в териториите на всички новозавоювани страни от Империята, се проявява значителна търпимост между различните религии, която засяга и християните. В повечето случаи никой не се занимава с тяхното специално разследване и наблюдение. Много римски чиновници изобщо не придават никакво значение на тяхното съществувание. Така християнството лесно би могло да стане законно. За това било достатъчно само примиряването с преобладаващия в римското общество синкретизъм (съществуването на много вярвания), т.е. да се признае Христос, само като един от боговете на римския пантеон и да се постигне съгласие за участие в култа на обожествения римски император и на римските богове. Именно фактът, че християните са отказали и едното, и другото, бил именно поводът за тяхното обвинение в атеизъм.

В Римската империя в тези времена, само евреите били легално освободени от поклонения към римските богове. Римляните от опит знаели, че това от тях не могат да получат. Докато християнството е заедно с юдаизма, и бива считано за една от еврейските секти, не го преследват. Проблемите започват с нарастващия конфликта между Църквата и синагогата – конфликт, както е известно, завършил с пълен разрив.

В такава обстановка се заражда ранната християнска апологетика. Целта на апологетите е преди всичко демонстриране пред езическото общество на приемливостта на християнството от културна гледна точка и това е най-трудната задача, тъй както на християните се налага да водят война на „много фронтове“. Нападат ги с обвинения във варварство, за това че на никому неизвестната, противоречива и ненужна книга – Библията, те почитат като боговдъхновена. Затова апологетите се опитват да покажат вечният смисъл на старозаветната история, но в това време им се налага и да се абстрахират от юдаизма, показвайки истината именно чрез християнското разбиране на Библията. Нужно е да се намерят паралели между гръцката философия и християнската мисъл, и едновременно с това да се представи езическата философия като предшественица на християнството, а християнството – откровение на това, което езическата философия, само някак е предчувствала. Също така е необходимо да се опровергаят обвиненията в атеизъм, в частност – и в канибализъм. Поводът за такова обвинение са слуховете за евхаристийните събрания, където не се допускат странични хора, по тази причина и никой точно не знаел, какво се случва там. Апологетите описват евхаристията, стараейки се да обяснят, в какво се състои нейният смисъл, и да обосноват нежеланието на християните да се покланят на езически богове. Те обсъждат християнския морал, показвайки, че християните са длъжни да бъдат добри граждани и добродетелни хора. В този смисъл, християнската апологетика се води на много нива : философско, социално, етическо, антиюдейско и др.

За св. Юстин Мъченик имаме сведения от „Църковна история“ на Евсевий. Освен това, до нас е стигнал официален протокол на неговото мъченичество. Юстин е роден в образовано семейство на римски чиновник в Палестина (в град Флавианополис, така римляните назовавали Сихем). Той получава класическо езическо образование, т.е. изучава гръцките философи, в частност – Платон. Неговото обръщане в християнството носило интелектуален характер, но у Евсевий то се описва с романтични щрихи. Веднъж, разхождайки се на брега, той срещнал старец, който го убедил в това, че старозаветните пророци са били и истинни философи. Така също на Юстин му направило огромно впечатление мъжеството, с което умирали християнските мъченици. Когато се обръща в християнсвото Юстин получава в Ефес и своя „палиум“ (горна дълга дреха, която носели философите). „Степента“ философ му дава право на преподавателска дейност и Юстин се отправя към Рим, където открива собствена школа. Той претърпява мъченическа смърт чрез обезглавяване заедно с шестима свои ученици по време на гоненията при император Антоний Пий (138-167г.) в управлението на префекта Юний Рустик през 60-те години на ІІ век.

За нас св. Юстин е интересен особено с това, че сред християнските богослови, той е един от първите представители на гръко-римското общество, още повече и интелектуалец, който приема християнсвото. Евсевий Кесарийски причислява към книгите, написани от Юстин, различни не негови съчинения по погрешка. Книгата „Против Маркион“, която е против гностиците, известна ни от писанията на св. Ириней, не принадлежи на перото на Юстин. От приписваните му от Евсевий съчинения до нас са достигнали само три: две „Апологии“ и „Разговор с Трифон Юдеина„.

Първата „Апология“ е адресирана към император Антоний Пий, втората – към римския сенат. Основната тема в тези книги е протестът против преследването на християните „само заради едното име“, и опитът да се предразположат римските управници към по-обективен поглед върху християнството и по-милосърдно обръщане към християните. Първата „Апология“ съдържа също и подробно изложение на християнските догмати и описание на богослуженията.

„Разговор с Трифон“ – най-ранно известната в историята на апологията книга против юдаизма, за съжаление недостигнала до нас в пълен вид. „Разговор“ сама по себе си представлява двудневна дискусия с умния евреин Трифон (възможно е това да е бил известният в онова време равин Тарфон). Уводът съдържа подробно описание на интелектуалния път и обръщането на Юстин. Следващите глави са посветени на християнското разбиране на Стария Завет. В тях се обяснява, че Моисеевият закон бил даден на евреите само временно и че християнството само по себе си представлява новият, вечният закон за цялото човечество. Народът, повярвал и последвал Христос, съставлява Новият Израил, истинският избран Божи народ.

В „Разговор с Трифон“ се съдържа и учението на Юстин за Бога, което заслужава особено внимание. Юстин говори за Бога, използвайки предимно философска понятийност. Преди всичко той утвърждава абсолютната трансцендентност на Бога, Неговата скритост, неизразимост, безначалност. Бог – име несравнимо и превише, но тъй като ние трябва все някак да Го назоваваме, то по мнението на св. Юстин, най-подходящото за Него име е библейското „Отец“. В настоящия случай Юстин представлява типичното доникейско богословие, което разглеждало Бог предимно като Бог-Отец.

В този неизразим, неизречен Бог има Слово (Логос) – посредник между Бога и света. До сътворението на света Логосът е съществувал в Бога-Отец като „неизразено Слово“. Опитвайки се да обясни троичността на Бога, Юстин предлага да се различават, след сътворението на света „Слово произнесено“, „Слово семенно“ и „Слово въплътено“. Бог е сътворил света посредством „Слово произнесено“. Терминът „семенно Слово“ изразявал мисълта, че при сътворението на света Бог е „посял“ навсякъде своето присъствие. И в този случай е налице стремлението на Философа да обясни съотношението на Лицата на Троицата на гърците, с философски системи имащи подобна концепция. И накрая „въплътено Слово“, т.е. Христос, Който представлява максимално самоизразяване на Бога в света.

В този ред на мисли – Бог твори света посредством Словото Си, следователно второто Лице на Света Троица зависи от Божията воля. Това може леко да се изтълкува като субординационизъм (ерес, утвърждаваща неравенство и съподчинение на Лицата на Света Троица). Но от друга стана, ако Юстин е имал пред вид, че проявлението на Отец в света се осъществява чрез Неговия Син- Словото, то неговото богословие може напълно да се счита за православно. Очевидно е, че св. Юстин не е могъл да предвиди всички богословски проблеми на следващите поколения и искрено се е стараел да обясни на гърците, какво е това Света Троица. Устремеността му към диалог с гърците, сама по себе си вече свидетелства за широтата на неговия кръгозор и го характеризира като непредубеден човек.

В творенията на св. Юстин, както и при св. Ириней Лионски, срещаме едно от най-ранните свидетелства на почитание на Дева Мария. Той също използва образа на Мария като новата Ева, както впоследствие правят и много други богослови. Интересували са го и текстологическите проблеми. В частност, той обсъжда гръцкия превод на текста на прор. Исайя „…ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:14). Противникът на Юстин Трифон оспорва правилността на гръцкия превод, утвърждавайки, че еврейската дума „alma“ означава просто „млада жена“, а не “девица”. Юстин посочва примери, където тази дума означава именно „дева“ и защитава правилността на превода на Седемдесете (Septuaginta), използван в евангелския разказ за Рождество Христов.

Огромен интерес за нас представлява описанието на тайнствата и християнското богослужение. Смисълът на кръщението се описва по следния начин: „Тогава ги водим там, където има вода, и те се възраждат така, както и ние сме се възродили, и се умиват във водата в името на Бога Отца Вседържителя, на Иисуса Христа, нашия Спасител и Светия Дух. …Така както ние не знаем първото си раждане …и сме израснали в телесна немощ и неправедност, то за да не останем чеда на необходимостта и неведението, а да бъдем чеда на свободата и знанието, и за да получим прошка за предишните грехове – във водата се именува искащият да се възроди в името на Отца и Вседържителя… А това умиване се нарича просвещение, затова че се просвещават умовете на тези, които познават това“ (Първа апология, 61).

Кръщението у св. Юстин се разбира като ново раждане, предполагащо преданост към приетата вяра и обещание за живот съгласно християнския принцип. Несъмнено Юстин визира кръщението на възрастни. Интересно е да се отбележи настоятелността, с която той говори на няколко пъти за кръщението като встъпване в нов живот и не казва нито дума за това, което впоследствие започва да се счита за най-главното в обреда – освобождението от първородния грях. Отсъствието на понятието вина у потомците за първородния грях е характерна за източната светоотеческа мисъл, така както на Запад се утвърждава идеята, че всички хора споделят „вината“ на Адамовото грехопадение и могат да се очистят само посредством кръщение. Източната практика при кръщението на младенци не предполага тяхната греховност или „виновност“, но е основана на това, че те се раждат в греховен свят, в „този“ свят и затова се нуждаят от дара на обновлението.

В този текст, говорейки за Бога и Иисус Христос, Юстин открива тенденцията към субординацинизъм. „Неизреченият“ Бог, абсолютно друг, който няма подходящо име (в съгласие с древната юдейска традиция), Иисус Христос, разпънат при Понтий Пилат, и Светия Дух, предсказал чрез пророците всичко за Иисуса – се намират в отношение на йерархическо съподчинеие : „… Никой не може да каже името на неизречимия Бог; ако някой се осмели да каже, че има такова, то той би показал ужасно безумие… И при името на Иисус Христос… и при името на Светия Дух… се умива просветеният“ (Пак там, 61).

Следвайки апологетическите си цели, Юстин описва християните като добри граждани, съблюдаващи закона: „След това, като се умие по този начин, повярвалият и след като е дал съгласието си, въвеждаме го при така наречените братя в общото събрание, за да извършим усърдно своите молитви заедно, както за себе си, така и за новопосветения и за всички други, които са навсякъде, да ни се даде на нас, познали истината, да ни се яви според делата на добри граждани, изпълняващи заповедите, получаване на вечно спасение “ (Пак там, 65).

Следва описание на евхаристията – най-ранното дошло до нас, привеждаме го цялото: „Когато приключим с молитвите, ние се приветстваме с прегръдка. След това на присъединилия се към братята, му се донася хляб и чаша с вода и вино: той, като ги взема, изпращя хвалебствия в името на Сина и Светия Дух, слава на Отца на всичко, и благодари за това, че Той ни е удостоил с това. След извършената молитва и благодарение, всички присъстващи отговарят: амин. Амин – еврейска дума, която означава: да бъде! След благодаренията, предстоятелите, провъзгласени от народа, тъй наречени от нас дякони, дават на всеки от присъстващите да се приобщи към хляба, над който е извършено благодарението, към виното и водата, и да отнесат на тези, които отсъстват… Тази храна у нас се нарича евхаристия (на благодарението), и на никой друг не му е позволено да участва, освен само на този, който вярва в истинността на нашето учение, и който се е умил в обновление за оставяне на греховете, и за възраждане, и живее така, както е заповядал Христос. И ние приемаме това не като обикновен хляб и питие: а като Христос, нашият Спасител, Словото Божие, въплътилият се в плът и кръв за нашето спасение. Такава е тази храна, над която е извършено благодарението чрез молитвата Негова и от която чрез уподобяване нашата кръв и плът получава храна. Както сме научени, това е кръвта и плътта на въплътилия се Иисус. Дори и апостолите в написаните от тях разкази, наречени евангелия, са предали това, което им е било заповядано: Иисус взел хляб, благодарил и казал: Това правете за Мой спомен, това е тялото Ми; така взел и чашата, благодарил и казал: това е Моята кръв, и им подал (Мат. 26:26-28). … От тогава ние винаги правим това за спомен… И в този ден ние от различни градове и села се събираме на едно място и четем, доколкото ни позволява времето, разказите на апостолите или писанията на пророците. След като четецът спре, предстоятелят посредством думи, дава наставления и увещание да подражаваме на тези прекрасни дела. След това всички ставаме и пращаме молитви. Като приключим с молитвата, тогава… се донася хлябът, виното и водата; и предстоятелят също отправя молитва и благодарение, колкото може. Народът казва „амин“ и се дава на всеки, и се приобщават към даровете, над които се е извършило благодарението, а на тези, които ги няма, им се изпраща по дяконите… В този ден на слънцето ние всички се събираме и за това, че това е първият ден, в който Бог промени тъмнината и материята, сътвори света, и Иисус Христос, нашият Спасител, в този ден възкръсна от мъртвите “ (Пак там, 65-67).

От това подробно описание, трябва да отбележим следните важни моменти: Църквата се събира „на едно място“ (επί τό αυτό)- както вече бе обсъдено, този израз по вида си е служел като технически термин за обозначаване на църковните събрания. Събранието е оглавявано от „предстоятел“ (употребяваната от Игнатий дума „епископ“ все още не се употребява), който обстойно „извършва благодарението (евхаристията) на Отца“. Юстин отдава голямо значение на еврейската дума „амин“ (да бъде), с която целият присъстващ народ изказва съгласието си към думите и действията на предстоятеля.

От описанието се вижда, че евхаристийните събрания са се извършвали редовно в „деня на слънцето“ (езическото название на неделята = възкресението), и че те са се разбирали като възпоменание (или напомняне) на кръщелната служба, извършваща се на Пасха. Това има изключително значение, тъй като изобразява еднаквата същност на двете събития като преход от стария в новия живот чрез смъртта, значение, напълно изгубено впоследствие. „Денят на слънцето“ се е разбирал като първи ден на творението, както и като денят на Възкресението на Христос от мъртвите. По този начин се установявал общоприетият в светоотеческата литература типологически паралелизъм: сътворението на света и неговото обновление (спасение), са станали в един и същи ден. Възникналото по-късно представяне на това, че краят на света ще дойде с възкресението, се е основавало на това, че Христовото Възкресение било началото, предчувствието, предвкусването на края на света и времето.

* * *

Св. Юстин Мъченик – първият от отците-апологети, чиито съчинения са стигнали до нас в значително количество и цялост. През II век са известни още десетина други християнски апологети, съчиненията на които са се изгубили, а ние знаем за тях, само от свидетелствата на други автори. Те защитават същите идеи, стараейки се от една страна да се разграничат от юдаизма, а от друга – да ходатайстват за невинно гоненото християнство, пред езическото общество и неговите управници.

От стигналите до нас съчинения на апологети от II век най-известни са творенията на Атинагор Атинянин, Теофил Антиохийски и Татиан Асириец. Атинагор ни е известен като автор на „Апология“ (или „Молитви за християните“), написана около 177 г. и адресирана към „Марк Антоний и Луций Аврелий Комод, самодържци на арменските, сарматските и всички останали философи“. В предговора на „Апология“ Атинагор нарича себе си „атинянин, християнски философ“. Сведения за живота му нямаме. Като защитник на християнството той изказва редица положения общи за всички апологети. В частност, той опровергава обвинението в безбожност, показвайки, че християните вярват в единия Бог, Творецът на света троичен по Лица. След това той отхвърля безобразните слухове за канибализъм, които не са практика в християнските събрания. Без да говори подробно за тайнствата, Атинагор, доколкото е нужно да са защити, описва вътрешната структура на християнския живот, като подчертава нравствената дисциплина на своите единоверци. Относно християнските добродетели, той отдава особено внимание на чистотата на брачния живот. Атинагор е категоричен, че бракът трябва да е само един в живота на човека. Той е директен в това, което само се подразбира в посланията на Павел: вторият брак не е нищо друго, освен „респективно прелюбодеяние“. От богословска гледна точка съчиненията на Атинагор не представляват особен интерес.

Св. Теофил Антиохийски, според Евсевий, е шестият по ред антиохийски епископ. Той е езичник и се обръща в християнството към средата на II век. Единственото стигнало до нас негово съчинение „Три книги до Автолик“ свидетелства за високата образованост и богословска истънченост на св. Теофил.

В учението за Логоса (Словото) Теофил употребява същата терминология, каквато и Юстин Философ, но изразената субординация е по-малко. Теофил учи, че Бог не може да бъде изразен с човешки думи, че Той е невидим, непознаваем и т.н. по природата Си, но в творението Той проявява Себе Си чрез своя Син- Слово. За първи път в християнската литература св. Теофил употребява думата „Троица“.

В творенията на св. Теофил намираме интересно обсъждане относно безсмъртието на душата; наистина то не е на много високо богословско ниво. Теофил се опитва да намери общ език с платонистите, които приемали, че душата е заключена в човешкото тяло, като в затвор. След смъртта на тялото, душата излиза на свобода. В наше време се разпространява именно това платоническо виждане: тялото е смъртно, а душата – безсмъртна. В християнското учение на тялото не се приписва особена „смъртност“ и противопоставянето не е между материя и дух, а между Твореца и тварите. Библейската мисъл не прави особена разлика между плътта и духа. Такава интуиция има и св. Теофил: „Той (човекът) е сътворен по природа нито смъртен, нито безсмъртен. Ако Бог го беше сътворил още в началото безсмъртен, то той би го направил Бог; и обратното, ако го беше сътворил смъртен, то той би бил виновен за неговата смърт. И така, Той го е сътворил… способен и за едното, и за другото, за да може, ако се устреми към това, което води до безсмъртието, изпълнявайки Божиите заповеди, да получи от Него награда за това безсмъртие и да стане Бог; но ако той се отклонява към смъртни дела, и не се подчинява пред Бога, сам би бил виновник за смъртта си. Защото Бог е сътворил човека свободен и самовластен“ („Послание на Теофил до Автолик„, 11, 27).

По този начин св. Теофил утвърждава, че по природа е безсмъртен само Бог, но за човека, изборът за смърт или вечен нетленен живот, зависи от самия него. В това се състои истинското християнско определение за човека, като свободно същество за разлика от платоническото учение, според което човек по определение вече е свързан с факта за своето материално битие.

Заедно с апологетите, които се стараели да намерят обща почва за диалог с езичниците, имало и такива, които утвърждавали пълната несъвместимост на християнството с гръцката философия. Подобен възглед имал и Татиан по прякор Асириеца (или Сириеца), за който е известно, че се обръща към християнството в Рим, вероятно под влиянието на самият Юстин Философ, чийто ученик той бил. През 172 г. той се отправя на Изток, в Сирия, където попада в гностически заблуждения и става горещ противник на гръцката философия. Притежавайки по всяка вероятност характер, склонен към крайности, той се увлича в строга аскеза и основава секта на енкратитите, отричащи брака и консумирането на месо и вино. Крайните енкратити били аквари, които извършвали евхаристия с хляб и вода, но за тяхна връзка с Татиан не ни е известно.

Основен интерес представлява неговата апология на християнството „Слово против елините„, в която се съдържат яростни нападки срещу гръцката философия. Всичко гръцко – обявява Татиан – е от дявола и всичко положително в гръцката философия е измислено не от гърците, а е заимствано от други народи; Платон е черпил мъдростта си от Мойсей.

Татиан е известен също така и със своя „Диатесарон“ – един вид „симфония“ (съгласуване) на четирите евангелия, в който той издава и родословието на Христа и всички места, показващи Неговия исторически произход от царя Давида. От това „евангелие“ са се ползвали не само последователите на Татиан, но и цялата антиохийска църква до пети век, когато Теодорит Кирски го заменя с канонически евангелия.

По примера на Татиан ясно се вижда, че Църквата никога не е одобрявала подобни хора, обладани от сектантска менталност и заинтересовани само от своето спасение. Принципно католичната (вселенската съборна) Църква винаги се е грижила за спасението на всички хора и на целокупния свят. Тя приветства истината и всяко благо, доколкото е възможно без да взема предвид мнението на православното учение.

Превод от руски език: Мария Шиацер

Реклама